Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Австралийски разкази

Първо и второ издание

Съставител: Георги Папанчев

Редактор: Невяна Николова, Марта Симидчиева

Художник: Димитър Тошев

Коректор: Наталия Кацарова

ДИ „Народна култура“, 1984

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: moosehead)

Дейв Ригън, Джим Бентли и Анди Пейдж копаеха в околността на Каменистата река да търсят богатата златоносна кварцова жила, която се предполагаше, че е някъде съвсем наблизо. Богатите златоносни жили винаги са съвсем наблизо — въпросът е само дали на десет или на сто фута под повърхността и в коя посока да се търси. Бяха се натъкнали на много твърда скала, а и в изкопа непрекъснато избиваше вода. Използваха най-обикновен барут и бикфордов фитил. Правеха фишека от здраво платно, изсипваха барута в торбичка, зашиваха отвора и мушкаха в него края на фитила. После го напояваха с разтопена лой, за да не пропуска вода, подсушаваха добре дупката, спускаха бомбата, покриваха я със суха пръст и влакна и я затъпкваха с твърда глина и парчета тухли. След това запалваха фитила, излизаха от ямата и изчакваха взрива. Обикновено резултатът беше грозна дълбока дупка на дъното на изкопа и половин количка натрошена скала.

В реката имаше много риба — сладководна платика, треска и бодлив сом. И тримата златотърсачи обичаха риба, а Анди и Дейв бяха запалени рибари. Достатъчно беше рибата само от време на време да „кълве“ или да „дърпа“ — да речем веднъж на двайсетина минути, — и Анди беше готов да прекара часове с въдицата. Месарят винаги охотно разменяше месо срещу риба, когато хванеха повече, отколкото можеха да изядат. Но сега беше зима и рибата не кълвеше. Реката обаче беше намаляла. От нея бе останала само върволица от кални локви, по няколко кофи едната, и тук-там някой по-голям вир, дълбок шест-седем фута. Така че те можеха да ловят риба, като изгребваха по-малките дупки или размътваха водата в по-големите, за да изплува рибата на повърхността. Из вировете се въдеха бодливи сомове — „с ей такива шипове по главата — казваше Дейв, — ако се набодеш, здравата ще си изпатиш“. Веднъж Анди си събу ботушите, запретна крачоли, влезе в една дупка да размъти с крака калта и си изпати. Дейв загреба едно сомче с ръка, набоде се и също си изпати — ръката му се поду, болката туптеше чак в рамото и надолу към стомаха — също като зъбоболът, който веднъж не му даде да мигне две нощи, „само дето зъбоболът върти като свредел“ — казваше той.

Тогава на Дейв му хрумна нещо.

— Що не вземем да гръмнем рибата в големия гьол с бомбичка? — рече той. — Я аз да опитам.

Той обмисли цялата работа, а Анди Пендж се зае да я свърши. Обикновено Анди осъществяваше на практика теориите на Дейв, ако те бяха осъществими, ако пък не бяха, понасяше обвиненията за неуспеха им и подбива на приятелите.

Той направи бомбата, три пъти по-голяма от онези, които използуваха за скалата. Джим Бентли каза, че била достатъчна, за да преобърне реката с дъното нагоре. Вътрешната обвивка беше от здраво платно; Анди напъха края на шестфутовия фитил дълбоко в барута и върза плътно отвора на торбичката с яка конопена връв. Идеята беше да се пусне бомбата във водата, като свободният край на фитила се прикачи към плувка, която лесно може да се запали. Анди топна бомбата в разтопен пчелен восък, за да я направи непромокаема.

— Ще трябва да мине малко време, преди да я възпламеним — каза Дейв, — та да може рибата да се окопити от страха си и да вземе пак да се навърта наоколо, така че не трябва да пропуска капчица вода.

По предложение на Дейв — за да се увеличи силата на експлозията — Анди уви бомбичката с парче платнище, от което си правеха мехове за вода, след това отгоре напласти дебела опаковъчна хартия — според плана трябваше да се получи нещо като ония фишеци, на които викахме „жабки“. Анди остави хартията да изсъхне на слънце, отгоре приши обвивка от два ката платнище и омота изобретението си от край до край с яко рибарско влакно. Плановете на Дейв винаги бяха сложни и от тях често нищо не излизаше. Сега фишекът беше твърд и здраво натъпкан — бомба и половина. Но Анди и Дейв искаха да са напълно сигурни. Анди приши още един пласт платно, потопи фишека в разтопена лой, после, като помисли, го затегна с дебела тел, пак го топна в лойта, омота хлабаво фитила около него и го подпря внимателно до колчето на палатката — да му е подръка. След това отиде при огъня да опита картофите, които вряха необелени в котлето, и да опържи няколко пържоли за обяд. Дейв и Джим тази сутрин работеха на участъка.

Те имаха куче — голям, черен ловджийски пес или по-скоро пале — още младо, но много едро и глупаво. Тоя четириног другар винаги се умилкваше около тях, въртеше рунтавата си опашка и ги шибаше по краката като с камшик. По-голямата част от главата му обикновено представляваше червена, идиотски ухилена паст, сякаш съзнаваше собствената си глупост, и гледаше на живота, на света, на двукраките си приятели и на инстинкта си да носи като на една голяма шега. Какво ли не донасяше: домъкваше целия боклук, който Анди изхвърляше от лагера. По-рано имаха и котка, която умря през горещините и Анди я отнесе надалече в шубрака. Рано една сутрин кучето намери котката, която беше умряла преди около седмица, и я довлече обратно в лагера. Остави я вътре в палатката до самия вход, където присъствието й можеше най-добре да се усети, щом приятелите се събудеха и започнеха да душат подозрително гадния, задушлив въздух на лятната утрин. Когато отиваха да се къпят в реката, кучето пак проявяваше способностите си: хвърляше се във водата подире им, захапваше ги за ръцете и се опитваше да ги измъкне навън, като изподраскваше голите им тела с ноктите си. Те го обичаха и за добродушието, и за глупостта му, но когато искаха да си поплуват спокойно, трябваше да го връзват в лагера.

Цялата тази сутрин, докато Анди правеше бомбата, кучето го наблюдаваше с голям интерес и непрекъснато му пречеше в желанието си да му помогне; но около пладне то отиде към участъка да види какво правят Дейв и Джим и да се върне с тях за обед. Анди ги видя, че идват, и сложи на огъня тигана с овнешките пържоли. Той беше днес готвачът. Дейв и Джим застанаха до огъня да си посгреят гърбовете, както правят жителите на буша[1] и при хубаво време, и зачакаха да стане обяда. Кучето душеше наоколо, сякаш търсеше нещо.

Умът на Анди беше все още зает с бомбата; погледът му попадна на една лъскава газена тенекия, която се търкаляше в храстите, и тогава му хрумна, че няма да е лошо да сложи бомбата в тенекия и да я натъпче с глина, пясък и чакъл, за да засили експлозията. От научна гледна точка това може би беше чиста глупост, но на него идеята му изглеждаше добра. Джим Бентли, между другото, изобщо не се интересуваше от техните „щуротии“. Анди забеляза една празна тенекия от меласа — от ония с тънкото гърло или чучурче, запоено отгоре, за да се излива по-лесно меласата, и реши, че от нея става екстра гилза за бомбата: трябва само да сипе вътре барута, да пъхне фитила през гърлото, да го запуши и да го запечата с пчелен восък. Анди тъкмо се обръщаше да предложи това на Дейв, когато Дейв погледна през рамо да види какво става с пържолите и изведнъж хукна. По-късно той обясняваше, че чул тиганът да пращи нещо много силно и погледнал да види да не са изгорели пържолите. Джим Бентли също се обърна и хукна след Дейв. Анди стоеше като закован и зяпаше подире им.

— Бягай, Анди! Бягай! — викаха те. — Бягай! Погледни зад гърба си, глупако!

Анди бавно се извърна и какво да види — на крачка от него стоеше кучето с бомбата в уста и с възможно най-широката и най-глупавата усмивка. Но това не беше всичко. За да дойде до Анди, песът беше заобиколил огъня и свободният край на фитила, който се влачеше по земята, се бе запалил от горящите съчки; Анди беше цепнал и разръфал добре края на фитила и сега той съскаше и хвърляше искри.

Краката на Анди заработиха преди мозъка му и той се втурна след Дейв и Джим. Кучето го подгони.

Дейв и Джим бяха добри спринтьори, особено Джим. Анди беше бавен и тежък, но затова пък много силен и имаше въздух за двама. Песът подскачаше около него, зарадван като всяко куче, което си мисли, че приятелите му са настроени за игра. Дейв и Джим продължаваха да викат:

— Не тичай след нас! Не тичай след нас, глупак такъв!

Но Анди продължаваше след тях, както и да се опитваха да му се изплъзнат. Нито те, нито кучето можаха впоследствие да си обяснят защо трябваше да тичат един след друг и не можеха да се спрат. Дейв се беше залепил за Джим, Анди за Дейв, кучето обикаляше около Анди, а горящият фитил се мяташе на всички страни, съскаше, хвърляше искри и миришеше. Джим ругаеше Дейв да не тича подире му, Дейв крещеше на Анди да смени посоката, „да се разпръснат“, а Анди ревеше на кучето да се маха. Изведнъж мозъкът на Анди заработи — положението ставаше критично. Опита се, както тичаше, да ритне кучето, но то се изплъзна; грабна пръчки и камъни, запрати ги по него и продължи да бяга. Кучето разбра, че е направило грешка с Анди, остави го и се спусна след Дейв. Той беше запазил присъствие на духа и се сети, че още не е дошло време бомбата да се възпламени. Хвърли се назад, сграбчи кучето за опашката и докато то се въртеше, измъкна бомбата от устата му и я запрати колкото можеше по-далеч. Песът моментално се спусна след нея и я намери. Дейв крещеше и проклинаше кучето, а то, като видя, че Дейв е обиден, го остави и се стрелна след Джим, който вече беше взел доста голяма преднина. Джим кривна по едно дръвче и се покатери по него като коала, но дръвчето беше младо и той не можа да се изкачи на повече от десет-дванайсет фута от земята. Кучето остави бомбата внимателно, като че тя беше котенце, точно под дръвчето, заумилква се и заподскача под Джим с радостен лай. Нали беше младо и глупаво — мислеше си, че това е част от играта; тоя път вече нямаше грешка — очевидно на Джим му се лудуваше. Фитилът свистеше, като че ли пламъкът напредваше със скорост една миля в час. Джим понечи да се покатери по-високо, но дръвчето се огъна и се счупи. Джим падна на краката си и побягна. Кучето грабна бомбата и се спусна след него. Всичко стана само за няколко мига. Джим дотича до една яма, дълбока десетина фута, и се хвърли в нея — тупна в меката кал и се спаси. Кучето застана за миг на ръба на ямата и се захили язвително надолу към него, сякаш си мислеше, че ще падне голяма веселба, ако пусне бомбата върху Джим.

— Махай се, Томи! — викаше със слаб глас Джим. — Махай се!

Кучето заподскача след Дейв, който единствен се виждаше наоколо. Анди се беше проснал по лице зад един пън, след като внезапно си припомни една гравюра от Руско-турската война, на която турците лежаха по корем, забили нос в земята (сякаш се срамуваха от нещо), около един току-що долетял снаряд.

На главния път, до реката, недалеч от участъка на тримата приятели имаше малък хотел или по-скоро барака. Дейв започна да губи надежда, във възбуденото му въображение времето хвърчеше много по-бързо, отколкото в действителност, така че той хукна нататък. На верандата и в бара имаше няколко местни хора. Дейв се втурна в бара, като затръшна вратата след себе си.

— Кучето ми! — рече той, едва поемайки си дъх, в отговор на учудения поглед на кръчмаря. — Тоя мръсен пес носи запалена бомба в устата си…

Като разбра, че предната врата е затворена, кучето заобиколи бараката и се появи ухилено на вратата откъм коридора. Бомбата все още беше в устата му и фитилът пускаше искри. Всички изхвърчаха от бара. Томи се спусна първо след един, после след друг, тъй като беше младо куче и се стараеше да се сприятели с всички.

Посетителите се изпокриха зад ъглите, а някои се затвориха в обора. В задния двор имаше нова дъсчена постройка, покрита с ламарина и издигната на трупчета над земята, която използуваха за кухня и пералня. Сега няколко жени перяха там. Дейв и кръчмарят се шмугнаха вътре и затвориха вратата — кръчмарят ругаеше възбудено Дейв, наричаше го смахнат глупак и го питаше защо, по дяволите, се е домъкнал тук.

Кучето се промъкна под кухнята, между трупчетата, но за късмет на тези, които бяха вътре, отдолу се беше сврял един зъл жълт вълкодав-помияр, който свирепо пазеше бърлогата си — коварно, настървено, крадливо животно, което хората от околността се мъчеха от години да застрелят или отровят. Томи съзря опасността — той вече си беше имал работа с жълтия — и побягна през двора, без да изпуска бомбата. Насред двора жълтият го настигна и го сръфа. Томи изпусна бомбата, изквича ужасено и се стрелна към храстите. Жълтият го последва до оградата, а след това се върна да види какво беше изпуснал Томи. Иззад ъглите и изпод постройките наизлезе цяла глутница изпосталели, крадливи, безжалостни хрътки за лов на кенгуру и овчарски кучета-помияри — злобни черни и жълти псета, които се промъкват в мрака, захапват те за петите и изчезват без обяснение — и джафкащи, скимтящи мъничета. Те се държаха на почтено разстояние от жълтия, тъй като беше опасно да се приближаваш до него, когато е намерил нещо, което може да влезе в работа на едно куче или котка. Жълтият подуши два пъти бомбата и тъкмо се канеше предпазливо да я подуши трети път, когато…

Барутът беше много добър — нова партида, която Дейв наскоро получи от Сидней — и бомбата беше прекрасно изработена. Анди беше много търпелив и усърден във всичко, което правеше; умееше да си служи с иглите, вървите, платното и въжетата не по-зле от средно добър моряк. Очевидците казват, че кухнята подскочила върху трупчетата. Когато пушекът и прахта се разнесоха, останките на жълтия висяха върху оградата на двора, сякаш беше ритнат в огъня от кон, после размазан от ръчна количка в прахта и накрая запратен от разстояние върху оградата. Няколко оседлани коня, които дремеха вързани за верандата, препуснаха диво надолу по пътя в облаци от прах, с развети скъсани поводи. Навред из околността от шубраците се носеше кучешко скимтене. Две от кучетата побягнаха към родните си места на тридесет мили разстояние, което те изминаха още същата нощ, и вече никога не се завърнаха; едва привечер няколко псета се появиха предпазливо да разузнаят обстановката. Едно от тях се опитваше да ходи на два крака, а всички изглеждаха повече или по-малко опърлени. Едно малко пообгоряло пале, на което липсваше част от опашката и което имаше навика да куцука, като замяташе единия си заден крак, сега имаше причина да се радва, че така дълго не беше използувало другия си крак, тъй като сега той му потрябва. Години след това едно старо, еднооко овчарско псе, което вечно се навърташе наоколо, не можеше да понася барутената миризма на пушка, която чистят. Това куче се беше заинтересувало от бомбата почти толкова силно, колкото и жълтото. Местните хора казваха, че било много забавно да се промъкнеш откъм сляпото му око и да завреш мръсен шомпол под носа му: без изобщо да го погледне с единственото си око, то хуквало към храстите и оставало там цяла нощ.

Около половин час след експлозията няколко души все още се превиваха от смях зад обора или се търкаляха в прахта и се кикотеха до задушаване. В къщата две бели жени бяха изпаднали в истерия, а една метиска се щураше безцелно наоколо с черпак студена вода. Кръчмарят държеше здраво жена си и помежду писъците й я молеше: „Млъкни, Мери, ако ме обичаш, млъкни или ще те пребия…“

Дейв реши да се извини по-късно, когато „нещата се поуспокоят“, и се върна в лагера. А кучето, което стана причина за всичко това, Томи, едрият, глуповат помияр, се заумилква около Дейв, като шибаше краката му с опашката си, и заприпка след него към къщи с най-широката си, най-продължителна и най-червена приятелска усмивка, очевидно засега задоволено от развлечението, което беше имало този следобед.

Анди завърза здраво кучето с верига и опържи още няколко пържоли, докато Дейв отиде да измъкне Джим от ямата.

Ето защо години след това дългите като върлини, незлобливи местни хора, когато яздеха бавно покрай лагера на Дейв, проточваха лениво и малко носово:

— Ей, Де-е-ейв! Как върви риболовът, Де-е-ейв?

Бележки

[1] Вътрешните райони на Австралия. — Б.пр.

Край
Читателите на „Кучето и бомбата“ са прочели и: