Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Източник
???

Бързаше. Отначало тръгна нормално, после ускори крачките си, сетне започна да подтичва, докато накрая премина в панически бяг. Събори някаква възрастна жена, която закрещя проклятия по неин адрес, мъчейки се да намери отхвръкналите си неизвестно къде очила. Усещаше биещото до пръсване сърце, дишаше тежко и не откъсваше поглед от електронния си часовник. Приятелят й щеше да я чака на моста „Салвасион“ точно в шестнайсет часа, а тя — Пилар — закъсняваше вече с двайсет и три минути. Фернандо сигурно беше ужасен. И друг път й се бе случвало да закъснее, но с една-две минути. А сега…

Пилар изохка отчаяно. В бързината бе стъпила накриво и от очите й потекоха сълзи от болка. „Изкълчих го“ — реши тя. Стисна зъби, намали темпото, но не престана да тича. Зави в една пряка и връхлетя върху деца. Те стояха близо до парапета, който отделя улицата от тротоара, и явно чакаха нещо — може би мама пазаруваше в отсрещния магазин. Едното от тях се разплака, беше ударило главата си при сблъсъка, но Пилар не му обърна внимание. Нямаше никакво време. Часът беше вече шестнайсет и трийсет, а пътят до мястото на срещата съвсем не бе къс. Глухи, накъсани стонове, приличащи повече на животинско ръмжене, се изтръгваха всеки път, когато стъпваше на наранения крак. Хората наоколо я гледаха с учудване, а някои се отдръпваха страхливо.

„Нищо чудно — мислеше си Пилар. — Кой знае на какво приличам в момента.“

Всъщност мненията на околните не я интересуваха. Важен за нея бе единствено Фернандо. Нейният скъп, единствен и незаменим Фернандо, който сигурно се питаше отчаяно защо ли неговата скъпа, единствена и незаменима Пилар закъснява за ежедневната им среща. Често техни познати клатеха глави и мърмореха:

— Пилар и Фернандо не могат един без друг. Не, сериозно — ако не се видят едно денонощие, сякаш земята ще пропадне.

Всеотдайната им вярност бе станала пословична.

— Ей, госпожице, да не би да гоните дявола? — стресна я някакъв глас. Отмина просяка, който се бе пошегувал с нея, и с рязко движение на ръката избърса потта от челото си. Цялата бе вир-вода, дрехите й лепнеха, косата се бе сплъстила. Отначало единствената й мисъл беше: „Фернандо ме чака, а аз закъснявам“. После за по-кратко блокиралият й мозък повтаряше само: „Закъснявам! Закъснявам! Закъснявам!“

— Тая е луда! — подхвърли някакво конте на приятелката си.

Оставаха три минути до шестнайсет и четиридесет и пет, когато младата жена стигна до моста „Салвасион“.

— Само три минути?! — изхлипа Пилар. От очите й потекоха сълзи и се смесиха с кръвта, която капеше от лявата й ноздра.

Гледаше безнадеждно петдесет и деветте стъпала в подножието на старинния мост и разбираше, че дори да литне, пак няма да успее да стигне навреме. Фернандо беше изчислил до стотни времето, което можеха да закъсняват — за днешната среща то бе словом и цифром четиридесет и пет минути. Часовникът показваше 16:43. Пред очите на Пилар заплуваха тъмни петна с формата на циферблат. Тя се олюля и щеше да падне, но в този момент нечия ръка я подхвана.

— Пилар… — изплака Фернандо.

Ръцете им светкавично се преплетоха.

— Миличък! — изпищя младата жена. — Миличък, миличък Фернандо… Ти си слязъл да ме посрещнеш! О, слава тебе, Господи!

— Автомобилът се развали… Проклет да е… И аз бързах, изкълчих си крака…

Сълзите я задавиха. Фернандо, чийто вид не беше много по-различен от нейния, я взе в обятията си.

— Тихо, скъпа, тихо. Прегърни ме. Силно. Още по-силно! Да, ето така!

Камбаните на близката катедрала започнаха да бият. От небето се отрониха първите за тази есен капки и бързо се превърнаха в плющящи стълбове вода. Улицата се обезлюди, но двамата притискаха безумно телата си и не се отделяха един от друг.

Ръцете на Пилар бяха преметнати върху раменете на Фернандо, а неговите нежно галеха гърба й. Пръстите му се плъзгаха точно там, където се намираше имплантираното в тялото й взривно устройство. Той имаше същото в стомаха си и двете се дезактивираха взаимно само при допира на телата им едно в друго.

Постепенно пулсът на прегърнатите забави своя ритъм — бяха получили поредната си двайсет и четири часова отсрочка.

Край