Деньо Кабаков
Трендафили

Пристъпих плахо в стаята. Пролетният дъх на градината се смеси с миризмата на кръв и тлен. Другите съседи вече бяха дошли. Стояха с шапки в ръце до леглото на мъртвия.

— Защо дойде последен? — глухо попита Самуил. Неговият дом беше най-близо, зад хълма.

— Зная, че ти беше приятел, но всички умираме — опитах да го успокоя.

— Не така — отвърна, прегракнал от гняв или мъка.

— Да го изнесем — каза някой. Поеха краищата на завивката и понесоха трупа. Лицето, ръцете, нозете му — всичко беше потънало в лепкава кръв. Кожата висеше раздрана на ивици като на разкъсана парцалена кукла. Ризата на гърдите му бе накъсана от стотици нокти.

Върху нея вятърът беше довял три листенца от роза. Последно сбогом от природата към отец Елефтерий.

Покрих очите си с длан. Кой бе направил това? Защо? Може би див звяр?

През прозореца нахлу уханието на трендафилите. Навън утринта беше млада, зелена и жива. Сърцето ми натежа още повече. Навсякъде виждах любимите му рози. Те бяха неговата душа. Лежеше бездиханен сред тях за последен път — нямаше никога вече да види цветовете им.

— Всемогъщи Боже! — възкликнах. Розите не бяха разцъфнали. Листенцата върху гърдите на отчето не бяха от неговите цветя. Тогава откъде?

Трендафилите.

В най-запуснатия край на градината, до старата беседка, имаше непроходим гъсталак. Бодливите стъбла, дебели и груби като корабни въжета, се преплитаха сякаш криеха нещо. Черните им бодли проблясваха изпод трептящите листа. Най-отгоре приказно наметало от цъфнали пъпки пръскаше благоухания. Полъхът не можеше да довее листата до тук.

През ниския прозорец скочих в градината. Покритата с речни камъни пътечка ме отведе до запустелите храсталаци. Отец Елефтерий не беше ги доближавал от години. Беседката, останала от първите стопани, се гушеше сред бодлите им. Протегнах ръка. Вятърът подухна по-силно. Стъблата се разлюляха и остриетата се впиха в дланта ми. Сподавих вика си и придърпах ръката си. Бях видял достатъчно. Бодлите — дълги и тънки ножове — бяха покрити с почерняла кръв. Думите на отец Елефтерий, изречени в забравен ден, изплуваха в съзнанието ми. Пред очите ми се появи приклекналият свещеник, обвил с шепи розите си. Говореше сякаш на себе си:

— Те ме мразят. Аз ги изсякох, изкорених ги, за да засадя розите. Останаха само при беседката. Много са стари. Били са първи, останаха последни. Тренфалите ще ме убият, синко. Омразата е по-силна от аромата им.

Отстъпих пребледнял. Зад гърба ми храстите зашептяха присмехулно. Не, аз не бягах! Когато се върнах отново, пролетта бягаше от мен. Тежкият дъх на бензина погълна уханието й. Трендафилите разбраха, че идвам за тях. Докато огънят ги изпепеляваше, със сетни сили на умиращ звяр драскаха земята. Метър след метър достигнаха къщата и я обгърнаха. Сетне започна огнен карнавал. Пламъците играеха вихрен танц, а вътре танцуваха овъглените клони.

Оттогава те са в сънищата ми.

Зная, че отмъщението им ще ме настигне. Избягах в града. Живея на 16-ия етаж. Но не съм спокоен. Японският трендафил е като бръшляните. Дори не мирише.