Читателски коментари (за „Когато токът спря “ от Тихомир Димитров)

Уважаеми, notman, по-полека с „треперещото пръстче“, ако обичате. Говорим за литература — не ми приписвайте въображаеми идеологически пристрастия — а и грешите в преценката си. Бях сигурна, че ще използвате бисквитения „аргумент“, но не подозирах, че не четете внимателно — това по повод броя на… хайде, нека да са разкази. Коментарното поле е за споделяне на впечатления от прочетеното — това и правя. Не мога да се насиля и да харесам всичко, що му е на сърце на автора. Прогнил назадничав елемент съм, признавам си — книгите, лично аз, ги затварям, а не ги „сгъвам“, болните на легло (в моите изкривени представи, естествено) се ползват от подлога, а не от „гърне“, местоимението „ѝ“ не може да се изписва с непроизносим буквен знак и, простете ми наглостта да държа на точния термин за прословутата роднинска връзка. А твърдението на г-н Димитров, че повечето творци са принудени да лъжат, за да оцелеят (няма да изпадам в подробности, защото е от „Аварията“), е потресаващо. Иначе, до този момент Адам ми беше симпатичен, а и вече казах, че съм изкушена от жанра.