Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Один человек, не желая более питаться сушёным горошком…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Анекдот
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

По време на подготовката на книгата „Падащи баби“ за публикация в „Моята библиотека“ се натъкнах на непростим гаф на екипа на книгоиздателска къща „Труд“: три разказа — „Писмо“, „За равновесието“ и „Грехопадение, или познанието за доброто и злото“ — погрешно са издадени под авторството на Илф и Петров. Моята проверка установи, че тези творби всъщност са на Даниил Хармс. Оставям без коментар „професионализма“, проявен от въпросната книгоиздателска къща. Ние от „Моята библиотека“ представяме текстовете с тяхното автентично авторство.

NomaD

 

Издание:

Даниил Хармс, Илф & Петров. Падащи баби

КК „Труд“, 2001

Кн. 18 от поредица „Колекция „Хумор““

Библиотечно оформление и корица: Виктор Паунов, 2001

ISBN: 954-528-231-2

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)

Един човек, на когото повече не му се ядеше сушен грах, се запъти към големия гастроном, за да си хареса нещо друго, нещо рибено, саламесто, че дори и млечно.

На щанда за колбаси имаше много интересни неща, като най-интересното, разбира се, беше шунката. Но шунката струваше 18 рубли, а това беше прекалено скъпо. По джоба му беше само саламът, червен на цвят, с тъмносиви точки. Но той пък кой знае защо миришеше на кашкавал, дори самият продавач каза, че не го съветва да си купува от него.

На рибния щанд нямаше нищо, защото рибният отдел временно се беше преместил там, където преди това беше отделът за спиртни напитки, той пък се беше преместил на мястото на сладкарския, сладкарският — на мястото на отдела за млечни продукти, а в млечния отдел пък се беше изтъпанчил продавач с толкова дълъг нос, че купувачите се тълпяха под арката и се страхуваха да се приближат към щанда.

И ето че нашият човек, тоя, за когото става дума, се повъртя из магазина и излезе на улицата. Човекът, заради когото започнах това повествование, не се отличаваше с никакви по-особени, достойни за отделно описание качества. Беше средно слаб, средно беден и средно мързелив. Дори не мога да си спомня с какво беше облечен. Помня само, че имаше нещо кафяво, може би панталоните, може би сакото, а може би само вратовръзката. Май че се казваше Иван Яковлевич.

Иван Яковлевич излезе от гастронома и си тръгна за вкъщи. Като се прибра, Иван Яковлевич си свали шапката, седна на дивана, сви си цигара от махорка, пъхна я в цигаре, запали я с клечка кибрит, изпуши я, сви си втора цигара, запали я, сложи си шапката и излезе на улицата.

Безличният, безцветен живот му беше омръзнал и той тръгна към Ермитажа.

Като стигна до Фонтанка, Иван Яковлевич се спря и понечи да се върне, но нещо го досрамя от минувачите: току-виж почнали да го зяпат и да се обръщат подире му, както става, когато човек си върви, върви по пътя, и изведнъж просто така се обърне и тръгне в обратната посока. Минувачите винаги се заглеждат подир такива.

Иван Яковлевич се спря на ъгъла срещу една аптека. И за да обясни на минувачите спирането си, се престори, че търси определен номер на улицата. Без да престава да оглежда сградите, той направи няколко крачки надолу по Фонтанка, после се върна обратно и без да му мисли, влезе в една аптека.

В аптеката имаше много народ. Иван Яковлевич се опита да си пробие път до щанда, но го изблъскаха. Тогава той заразглежда стъкленото шкафче, където в различни пози се кипреха различни флакони от различни парфюми и одеколони.

Не си струва да се описва какво друго прави Иван Яковлевич, защото всичките му действия бяха все дребни и незначителни. Важно е само, че той така и не стигна до Ермитажа и към шест часа се върна вкъщи.

Там Иван Яковлевич изпуши четири цигари с махорка подред, после легна на дивана, обърна се към стената и се опита да заспи.

Но, изглежда, беше препушил, защото сърцето му биеше гръмко, а сънят все му бягаше.

Иван Яковлевич седна на дивана и пусна крака към пода.

Така проседя до осем и половина.

— Ех, да можех да се влюбя в млада красива дама — рече си Иван Яковлевич, но веднага си затисна устата с ръка и опули очи. — В млада брюнетка — продължи Иван Яковлевич, като си дръпна ръката от устата. — В онази, дето я срещнах днес на улицата.

Иван Яковлевич си сви цигара и запали.

В коридора се разнесоха три позвънявания.

— Това е за мен — каза Иван Яковлевич, докато си седеше на дивана и пушеше.

 

13 януари 1937 година

Край
Читателите на „Един човек, на когото повече не му се ядеше сушен грах…“ са прочели и: