Даниил Хармс
Обитавахме две стаи…

Обитавахме две стаи. Моят приятел заемаше по-малката, а аз — доста просторно помещение с три прозореца. Приятелят ми не си беше вкъщи по цели дни, прибираше се в стаята си само да пренощува. Аз пък си седях в моята почти през цялото време и ако излизах, то беше или да прескоча до пощата, или да си купя нещо за ядене. Отгоре на всичко пипнах сух плеврит и това съвсем ме прикова към стаята.

Обичам да бъда сам. Но мина цял месец и самотата ми омръзна. Книгата вече не ме развличаше, а зад бюрото можех да седя сума ти време по задължение, без да напиша нито ред. Отново посягах към книгата, а листът си оставаше празен. Пък и това неразположение! С една дума, почнах да скучая.

Градът, в който живеех по онова време, изобщо не ми харесваше. Беше на възвишение и отвсякъде се откриваха изгледи като за пощенска картичка. Но и те толкова ми бяха опротивели, че предпочитах да си седях вкъщи. То и без това освен до пощата, пазара и магазина нямаше къде да ходя.

Така че си седях у дома като затворник.

Имаше дни, в които не ядях нищо. Тогава се опитвах да си вдъхвам радостно настроение. Изтягах се на кревата и започвах да се усмихвам. Усмихвах се по двайсет минути без прекъсване, но след това усмивката ми преминаваше в прозявка. Това беше много неприятно. Раздвижвах уста само колкото да се усмихна, но тя от само себе си се отваряше по-широко и аз се прозявах. Започвах да мечтая.

Виждах пред себе си глинено гърне с мляко и парчета пресен хляб. А самият аз седя на масата и пиша ли, пиша. Бюрото, столовете и креватът са осеяни с изписани листове. А аз продължавам да пиша, намигам и се усмихвам на мислите си. И е толкова приятно, че хлябът и млякото са до мен, редом до ореховата кутийка с тютюн!

Отворих прозореца и погледнах в градината. Досами къщата ни имаше жълти и лилави цветя. По-нататък растеше тютюн и се извисяваше голям кестен. А зад тях започваше овощната градина.

Беше много тихо и само влаковете пееха в подножието на хълма.

Днес не можах да свърша нищо. Сновях из стаята, после сядах на масата, след малко ставах и се премествах на стола люлка. Вземах книга, но тутакси я захвърлях и пак почвах да кръстосвам из стаята.

Внезапно започваше да ми се струва, че съм забравил нещо, някаква случка или важна дума.

Мъчително се опитвах да си спомня тази дума и дори почна да ми се струва, че тя почва с буквата „м“. Или не! Не беше с „м“, а с „р“.

Разум? Радост? Рамка? Ремък? Или: Мисъл? Масло? Материя?

Не, естествено, че беше с буквата „р“, ако, разбира се, беше само една дума!

Варях си кафе и си пеех думи с буква „р“. О, колко думи с „р“ се сетих! Може би между тях е била и онази, но не съм я познал, а съм я сметнал за такава, каквито са и всички останали. А може би такава дума изобщо не съществуваше.