Анатолий Жигулин
Ще се върна при теб, мой самотен баща…

Ще се върна при теб, мой самотен баща,

пролетта щом разлисти гората,

размразени реки щом се втурнат в степта

и запее скорец сред листата.

 

Стара шума в дворовете с теб ще горим

и от залеза пушекът златен ще става.

И градината заедно ще засадим.

И оградата пак ще поправим.

 

Ще пристигна в селцето ни не като гост,

в този край гост не мога да бъда.

Наследил съм от тебе селяшката кост

и душа — като кремъка твърда.

 

Затова и на всичко до днес издържах,

несломен от злините в живота:

мрачни шахти, вини и съмнения в грях

кръстопът на доброто и злото.

 

Ти си спомняш и друго — война връхлетя.

Хляб оскъден… Студено олово.

… Ще се върна при теб, мой самотен баща,

само слънце да грейне отново.

 

Само пролет да дойде по родния край,

задимят ли върбите при моста

като жълти пространства в полята през май –

с твоя внук ще пристигнем на гости.

 

По небето високо звезди ще блестят,

ще почукват в прозорчето клони…

Но боли, че годините бързо летят

и че зима ни чака зад склона;

 

че в човешката зрелост по-често звъни

неизбежният час за раздяла,

че един от прекрасните слънчеви дни

на живота ще бъде прощален.