Зинаида Хипиус
Там

Харон е до мене — гребец безучастен.

Водите оловни са тежки и сънни.

Мъглата пронизва, а Стикс е безгласен.

Небесният свод е от камъни тъмни.

Достигнахме Лета — ни шепот, ни ромон.

Веслата клонати беззвучно се местят.

Фенерът треперещ подгони огромен

отблясък червен в камънака небесен.

Водата е мътна, от леност скована…

От блясъка силен с тревожна закана

политат след лодката в ужас безумен

една тъпа сова, два прилепа кротки,

вампир побелял, тънкокрил и безшумен,

а сякаш не мръдва проклетата лодка…

Вампирът ме стигна с крилото си влажно.

Без мисъл, аз ятото гледах послушно.

Й тук няма нищо голямо и важно,

и тук е сърцето все тъй равнодушно.

Как търсехме края понякога ние

и чакахме, вярвахме в смъртна надежда…

Но пусто в смъртта е и празно — не крия:

от скуката бягах, а скука ме среща.

От щастие, болка и страх — нито помен,

ни Лета за лек и забрава нашепва.

Безгласният Стикс е мъглив и злокобен.

По камъка ален отблясък потрепва.

 

1900 г.