Михаил Квливидзе
Незнайният гроб

Гробът ти ме вика — чувам глас…

Тръгвам от дома и не е близко.

Там какво ли ще намеря аз?

Хълм изровен? Камъка на обелиска?

Може би звезда, могила братска?

Може просто степ — безкрай е тя.

Как до гроба ти да стигна, братко,

от баща ни да се поклоня?

Мястото на твойта смърт… Стената

между нас…

И зими…

Пролети…

Лета…

Искам да ти кажа аз: „Войната

свърши!…

Чул ли си това?…

Знаеш ли, че нямаме сега

с тебе майка? Чака да се върнеш

и с надежда си отиде тя,

без последен път да те прегърне.

Твоят гроб през времето зове

все към тебе и ме обвинява…“

 

Хора сме и знаем — векове

паметта ни ще се съхранява.

Пладне. Слънцето гори в мъгла

от гореща прах. През степи нажежени

сам човек със клюмнала глава

крачи в тежки мисли, угнетено

все напред. Наоколо — степта.

Тънка връв — пътечка я пресича,

тя изчезва във безкрайността –

сводът и земята там граничат.

Нито храст. Ни хълм. Околовръст

само степ — безцветна и унила,

само сиви, сиви буци пръст –

ето, тук е твоята могила…

Ято гарвани кръжи над теб –

за това ли с теб сме се родили,

тук да те погълне тая степ

с твойта чиста младост, с твойта сила?

Да загинеш, без да си живял,

недопял и песента любима?…

Братко! Нося горестна печал –

сълзите на твоята родина…

Не на гроба давам своя стон.

На степта — шумяща вече нива –

нося бащината скръб

                                        с поклон

към оставените от съдбата живи.