Евгений Баратински
Еда

(Финландска повест)

Оригинално заглавие
Эда, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Корекция
NomaD (2010)
Източник
zhekov.pero-publishing.com

„Защо си плаха, не разбрах,

ти, моя скъпа, малка Еда?

Защо ти всеки път със страх

посрещаш нашата беседа?

Коварство знай, че няма в мен;

в страна далечна съм роден,

там имам аз сестра прекрасна,

която с доброта блести;

тя в нежна дружба с мен израсна,

на нея ми приличаш ти.

Отдавна бе… Уви! Позната

е на хусарите съдбата!

Не съм отдавна, Еда, бил

в дома си роден сред полята,

забравил съм лика й мил!

С лицето й, с душата нейна,

повярвай в моите мечти

и с любовта си чудодейна

спомни ми любовта й ти.

Жадувам с теб да бъда, мила,

и в лоши дни, и в дни добри.

Ръка ми дай, но не насила!

Докрай на мен се довери!“

 

[…]

 

На залез слънцето клонеше.

И в предвечерната тъма

с лице спокойно Еда беше

пред къщи седнала сама.

До нея скромно той приседна.

Поведе кротко реч сега,

а тя, изпълнена с тъга,

да го възпре не смее — бледна,

предала се на слабостта, –

тъй розата през пролетта

на първи лъч се доверява,

почувствала затоплящ лъх,

под ласките му разцъфтява

с така благоуханен дъх,

забравила, непредвидлива,

студа, способен да убива!

 

Но вече в силната ръка

отдавна нейната лежеше,

в забрава сладка, все така

безсилна тя пред него беше.

В прегръдка нежна я обви,

а тя, в началото смутена,

да го погледне разгневена

поиска мигом, но… уви!

Като сияйните простори

в очите грейна радостта.

Покорна тъй на обичта,

финландката му заговори:

„Любов отдавна в мен гори.

Защо не? Ти си добродушен,

загрижен, винаги послушен

и на капризите дори.

А с тях аз често ти досаждам.

Обичаш ме, аз не греша

и съм с признателна душа.

Ти скъп си ми — да ти угаждам

не бързам ли аз всеки път?

Цветя, щом сутрин разцъфтят,

ти нося. И не се страхувах,

дори и пръстен ти дарих.

Щом весел бе, се веселих

и със тъгата ти тъгувах.

Сгреших, че другите не чувах:

предупреждаваха ни те

да не дружим със вас, че сте

тъй злобни всички, вероломни,

погубвате девици скромни

и трябва да страним от вас,

че ще пропаднеш, щом се влюбиш;

и мислила съм често аз –

ти, може би, ще ме погубиш.“

„Да те погубя аз? Жесток

нима съм? О, тогава нека

без милост ме накаже бог!

Поне ми дай целувка лека!“

„Недей! Защо? О, боже, срам!“–

девойката мълви едвам.

Тя да побегне е готова

и гняв в очите й блести.

Но той задържа я отново:

„Почакай! С мен си тъй сурова,

нима си оскърбена ти?

О, Еда, нека е простена

и тази волност. Остани!“

„Прощавам ти, но ме пусни!“

„Не, ти си още оскърбена –

аз по лицето ти разбрах.

Но ако вече си смирена

ще те целуна пак без страх.“

„Недей!“

        „Приятелко прекрасна!

Нима за чистия копнеж

на неизвестността ужасна

без жалост ще ме предадеш?

И болката ми не разбрала?

Нима това е любовта?

Целувка щом не би ми дала,

не вярвам аз във обичта!“

 

С въздишка бедната отвърна

и скривала допреди миг

прекрасния си нежен лик,

към него бавно се обърна.

О, как той сам се овладя!

С какво спокойствие огромно

И някак бавно, сякаш скромно,

с целувката си как успя

да влее палещото чувство

в невинната й млада гръд!

Целувките му как горят,

как знае хладното изкуство!

Ах, Еда, Еда! За какво

в това тъй дълго мигновение

от пламенното тържество

отпи щастливо упоение?

Сега в душата ти звучи

на непозната страст прибоя

и вече на съня в покоя

не ще затвориш ти очи.

И ще сънуваш все неясно

тъй непонятните неща,

в постелята ти през нощта

ще бъде вече странно тясно.

А пролетта навън дори

и по скалите се познава —

мъхът зелен по тях искри

и птичка весело запява;

и тича по гранита сив

поточе със вода сребриста,

гората пък с прохлада чиста

облъхва целия масив.

А там, зад хълма, дол се крие —

с цветя е целият застлан

и аромат като тамян

из въздуха лъчист се вие.

За теб е страшно с нежността

вълшебството на пролетта!

Не слушай птици сладкогласни!

Не бързай, станала от сън,

към утринния хлад навън!

И на поляните прекрасни

не идвай, Еда, ти. Уви

— докрай хусаря забра

 

Потънаха пак в сън горите

и грейна ясната луна,

разляла бледа светлина

ведно на залеза с лъчите.

И с двойни сенки пак трептят

елите сред гората здрачна,

и пада леко нощ прозрачна,

щом бавно тръгва си денят.

Но късно е. Ръце преплела,

тя става с пламнали страни

и мълчаливо, поглед свела,

към къщи бавно пак ситни.

 

Безгрижно, весело цъфтя

преди добрата малка Еда.

И вдъхваше най-често тя

живец в моминската беседа;

с добри, приветливи очи

очите срещаше щастливо, —

какво душата й вгорчи?

Какво внезапно помрачи

дори и утрото красиво?

И, скрита в своята тъга,

безмълвна сякаш е сега;

приветен поглед тя не спира

на никого в очите днес;

въпросите ли не разбира,

но отговаря без адрес;

ту пламне, ту пък пребледнее,

на мъка скрита от преди

се виждат свежите следи

от сълзите, които лее.

 

Тъй случваше се, че дори

и той с шеги да прекалява, —

тя с пръст на устните застава,

с усмивката си го кори.

Щом някой път й подари

гердан или красива блузка,

към майка си тя в миг се спуска

подаръка да одобри

и с реверанс благодари.

Понякога пък шеговито,

когато спи той, за беда,

ще го напръска тя с вода

и ще побегне дяволито

със смях, останал да кънти.

Приятел в труд или в мечти

тя в квартиранта бе открила

и с него бе по детски мила.

Щом пламне изгревът червен

или луната се покаже,

приветливо тя „Добър ден“

и „Добър вечер“ ще му каже.

 

Къде туй време отлетя?

Защо тъй странно е скована

и плаха в жестовете тя?

Дори и помен не остана

днес от шегите й безброй;

беседи с него не повежда,

враг сякаш й е станал той.

Но в миг от нашия герой

очи замислени не свежда

или с моминска тръпна жар

внезапно младия хусар

тя, бедната, с любов прегръща.

Докрай обзета от страстта,

самичка своите уста

към него, пламнали, обръща;

в безсънна треска през нощта,

сама, разкаяна негласно,

сама, с вълнение ужасно,

изтръпнала пред участта,

шепти: „Какво със мене стана?

По-тъжна съм със всеки час!

Покой в душата нямам аз!

Къде, о боже, да се дяна?“

И сълзи рони тя без глас,

над себе си съвсем без власт.

 

Но без надзор не беше Еда.

Баща й, строг, суров старик,

Сърцето й разбрал за миг,

със подозрение я гледа.

Предчувстващ идващи беди,

започна той да я следи

и тайната разбрал май беше,

защото младият герой

видя веднъж как нервно той

напред-назад сърдит вървеше

и после, обладан от гняв,

по масата с юмрук корав

удари. И на Еда, цяла

трепереща и пребледняла,

внезапно каза: „Разбери!

С хусаря, Еда, зло те чака!

И неслучайно все по мрака

се срещате. Сега дори

ти с радост слушаш негодяя

на лошо да те учи. Зло

те чака! Ако е дошло,

аз много няма да се мая

и сам не ще се позоря —

не искам блудна дъщеря!“

На Еда сълзите изтрила:

„Кажи, защо гълчиш сега? —

продума майката с тъга. —

Тя, толкова добра и мила,

смирена бе до тия дни.

С какво сега се провини?

Виновна правиш я насила!“

А той: „Ти още я ласкай!

Аз казах своето и край!“

 

Измина ден и у дома,

когато вечерта настана,

със свойта мъка неразбрана

бе Еда седнала сама.

Пред нея библия лежеше.

Глава подпряла тя с ръка,

разлистваше я все така

разсеяно и пак четеше

измачканите й листа.

И тъй — в сърдечна чистота

тя с мисълта си все летеше.

Той влезе с облачно лице,

до нея седна мълчаливо

и скръсти съкрушен ръце

в страданието си горчиво.

„О, Еда, дълг неумолим

ме кара да се разделим —

хитрецът почна боязливо.

— Да чуя милия ти глас,

очите мили пак да зърна,

за сетен път тук идвам аз;

нощта земята с мрак обгърна —

тя днес ще раздели и нас.

Аз слушах как те укорява

баща ти гневен и суров.

Не! Няма моята любов

пак мъки да ти причинява!

Прости!“ Тя, дишаща едва,

изслуша тръпните слова.

„Какво мълвиш? Нима раздяла?

Завинаги ли, скъпи мой?!…“

„Ще си отида — казва той, —

ала душата си аз цяла

оставям в чистия простор

на тоя край, сред планините.

Тук към небето вдигах взор

с небесно щастие в очите.

Без тебе дневният светлик

не ще ме радва нито миг!

На чувствата си роб, злощастно

погубих аз чрез любовта

за мигновение прекрасно

на дните бъдни прелестта.

Но чуй ме! Ще говоря кратко:

ревниво погледите нас

преследваха ни всеки час

и ние с теб потайно, рядко

се срещахме. Затуй смили

се над молбата ми гореща:

о, позволи ми, позволи

последна безметежна среща!

Щом мракът спусне се навън

и в къщи всички уморени

в покой отпуснат се блажени

потопят се в тежък сън,

ще се промъкна мълчаливо

при теб. О, забрави дори

страха момински ти и живо

с ключа досаден отвори!

И цял в безмълвие печално,

докоснал устните едвам,

в целуването ни прощално

душата си ще ти отдам.“

 

С тъга въздъхна тихо Еда

и прелъстителя загледа;

защо, не знаеше сама,

да му повярва не посмя

тя днес. Опасността прозряла,

страхът обзел я беше в миг;

с душата си тя бе разбрала,

че бъбри той на друг език.

Лежеше библията свята

и за дълга като преди

напомняше. И тя, горката,

притиснала я до гърди:

„Не, не, — прошепна в тишината. —

Защо тъй злобно, с лекота

използваш мойта простота?

Нима са малко прегрешения?

Или отново, цяла в слух,

ще се предам на изкушения?

Не, остави ме, подъл дух!

Не искам нови угризения.“

 

Врагът тъй бе го завладял,

че му помогна. С ропот стана

и свойта горестна печал

тъй силно изрази, че жал

девойката добра обхвана

и тъй след миг я заболя,

че в тежки сълзи се обля.

Хитрецът със молби опита

и с упреци я натъжи.

„Побързай! Времето отлита! —

към нея той се приближи, —

Дай дума!“ — „О, така съм тъжна!

а дам и дума ли съм длъжна?

Ти днес ме съжали поне.

Та аз не се владея! Не!

Не зная нищо!“ Страстно, живо

прегърна я, глава изви:

„Ще дойда, чакай!“ — промълви

и тръгна той нетърпеливо.

 

Покри отново нощен мрак

поля и планини огромни.

Вечеряла смирено пак

и днес с родителите скромни,

тя бързо в стаята се скри

и във вратата се загледа:

„Опасен гост е, разбери!“ —

прошепва съвестта на Еда.

Под ключ е нейната врата.

С хартийки меки после тя

нави къдриците в безреда

и дрехите и тоя път

захвърли като тежко бреме,

от тежко дишащата гръд

корсажа си успя да снеме

и чака да слети сънят.

Но полунощ е; в свойто ложе

тя да заспи съвсем не може:

„Ще чука той. И в тоя час!

Защо заключих всъщност аз?

Тъй своенравна ще ме види.

Не! Ще го пусна, — миг той с мен

ще бъде и след туй сломен

завинаги ще си отиде.“

Така си мисли пак за зло

и от безсънното легло

пристъпва тихо до вратата;

резето плахо все така

докосва с трепетна ръка

и бавно дръпва си ръката,

но пак я приближава тя,

резето скръцва и кръвта

застива — във внезапен спазъм

се свива нейното сърце.

 

Тогава чуждите ръце

открехнаха вратата: „Аз съм!

Не бой се, Еда, отвори!“

С душа смутена тя откри,

че нещо странно я изгаря —

и миг не устоя дори

в обятията на хусаря.

 

Уви! Получи през нощта

така желаната победа:

да превъзмогнеш любовта

ти не успя, о, бедна Еда!

И ето — зазори навън.

Възторгът литна, сякаш сън

и с него приказното щастие;

и пустота отвред пълзи,

и плащаш с горестни сълзи

за сълзите от сладострастие.

В изгряващия ден гориш

от срам; на ложето фатално,

глава навела, ти седиш.

Вдигни лицето си печално.

Не го отблъсквай, не тъжи —

без теб не ще да издържи.

Баща ти няма да го сплаши:

съмненията ще стопи,

бдителността му ще приспи

и дните идни ще са ваши,

и твой ще бъде до смъртта…

Напразно! Сякаш не разбира —

в очите му очи не спира,

разтворила без звук уста

и с поглед сведен към земята.

Край нея думите летят,

тъй както вятър в планината

шуми безцелно всеки път.

 

Красавице, но колко дни

ти от предателя страни

в душата с мъка безотрадна?

При първия сърдечен зов

прости на нежната любов —

любов коварно безпощадна.

 

Тъй бързо времето върви.

След дни девойката смирена

съвсем пред него се преви.

Като сърна опитомена

навсякъде я води той

и ги приемат в тежък зной

ту гъста сенчеста дъбрава,

ту сънни борови гори

или прохладни пещери,

в които здрача ги сближава.

Но често те в дола дълбок

се спускат и подслон намират

над бързоструйния поток —

там сенчесто место избират

върху зелената трева.

Понякога в омайна сладост

на коленете й той с радост

поставя своята глава,

очи затваря и заспива.

А притаила дъх, попива

замаяна дъха му цял;

мухите с клонка тя отбива,

додето кротко е заспал

и със къдриците му гъсти

играе си със детски пръсти.

А щом звездите заблестят

и тоя край суров задреме,

тя бърза в скромния си кът

в постелята да го приеме.

 

Но таен страх непоносим

гнети девицата ми плаха.

Веднъж те на брега седяха,

в дола над ручея любим,

един до друг пак мълчаливо.

В забрава тиха заследи

хусарят светлите води,

пред него бягащи игриво,

и клончето разцъфнал глог

захвърли в бързия поток.

А тя, неопитна и млада,

въздъхна, наклони глава:

„Така и мен ти след това,

погалил ме ден-два с наслада,

ще ме захвърлиш на смъртта!“

И с незлобива красота

усмихна му се пак тъй близка,

но скръб я в миг преобрази

и от очите й сълзи

потекоха без тя да иска.

Но със забрадка ги изтри

и постара се тя дори

безгрижен, весел вид да има:

„Прости безумния протест!

Животът ми е сладък днес,

защото твоя съм любима.

И утре ти ще бъдеш с мен,

и занапред са дните много.

Съдбовния разлъчен ден

не ще дочакам, слава богу!“

 

С невинно нежния си лик

смущаваше го ежечасно

и угризения за миг

пробуждаха се в него властно.

Но често скука, за беда,

от любовта й го гнетеше.

Като щастлива свобода

мига разделен той зовеше.

И не напразно!

                                Шведът пак

мира не спазва и налита

на руския победен стяг,

в неравна бран да го изпита.

И ето, вече през Кюмен

войска прехвърля се гръмовна, —

война, война! О, идващ ден —

ден на раздялата съдбовна.

 

Изплака своето сърце

и с бледно, сенчесто лице

от подготовката им Еда

разбира: краят е това!

Хитрецът даже без слова

не смее миг да я загледа.

И ето, в нощния покой

за сетен път с душа унила

отива днес при свойта мила.

Напразно я целува той

и утешава я безгласно.

Безчувствена за любовта,

милувките приема тя,

но безответно, безучастно.

И няма повече мечти…

Нощта мъчително почти

в безмълвна горест те прекарват.

На път зове денят огрян

и вече коня оседлан

на воина готов докарват

и го възсяда той. А тя

стои пред своята врата

с тъга, стаена във очите.

Девойко хубава, прости!

В далечината път блести —

препуска той. Зад планините

да би го зърнала поне…

Тя, паднала на колене,

ръце повдигна към небето,

след него после ги простря

и чело във прахта опря

със стон, разкъсващ й сърцето.

 

Скова потоците студът

и пак над стръмнините сипи

сред планините те висят

в огромни ледени масиви.

Изпод натрупалия сняг

тук-там с глави във висините

скали чернеят над скалите.

В мъгла вълнисто-сива

пак небето скри се. Засвистяха

виелици над всяка стряха.

Какво ли Еда сполетя?

Помръкна взорът чист.

И тя съвсем на Еда не прилича.

Как вехне тъжно в младостта

и как без укор се обрича!

Тъй бледа, не като преди,

тя в мъката си безнадеждна

все пред прозореца седи.

И бурята навън метежна

със безразличен взор следи

и мисли си: „При мен го няма;

животът ми така горчи!

Кога ли ще го облекчи

смъртта? И бурята голяма

следите ми ще заличи?

Кога, кога за сън последен

ще ме обгърне гробът мен?

И с преспи бели вятър леден

ще го засипва ден след ден?“

 

А гробището — кръст до кръст

и гроб до гроб околовръст —

неволно погледа потиска.

По края (вижда се едва,

обрасла с храсти и трева)

ограда се издига ниска.

Намери Еда тук смъртта,

отдавна легна тя в пръстта.

И кой сега ще я подири,

кой с болка ще я навести?

Тук пустота отвред кънти

и само вятър тихо свири,

и хвойната едва трепти.

Епилог

Ти покорен си, край гранитен!

На Рус изпита пак мощта

и няма до отстъпи тя,

макар с вражда да си наситен!

Дойде денят на вечен плен,

но на народа паднал — слава!

Към свободата устремен

до край безстрашно се сражава.

От всяка виснала скала

над нас куршумен дъжд валя;

покой от финските селяци

не вкуси изранена рат

и честно ножът им облят

бе в кръв от нейните биваци!

Напразно беше! Чуден лед

скова Ботническия залив;

от ужас бе Нептун обзет.

Как изумиха се навред

в света народите, видели

как ледената стръмнина

на полковете под нозете

превърнала се бе в стена

на Швеция пред бреговете!

И как Стокхолм изтръпна цял,

щом, вдигнат мощно на крилете,

орелът руски полетял,

напомнящ онзи от Полтава!

И покориха се. Не аз

певецът, непознаващ слава,

за храбрите ще пея с глас.

Дете на музите и боя,

Давидов, ще запееш ти.

Венецът лавров на героя

върху челото ти блести.

Видя ти финските гранити,

с кръвта на храбрите умити,

че там воюва в славни дни.

Отново лирата хвани ти

и подвизите си спомни!

 

Февруари 1823 — октомври 1824

Край