Бела Ахмадулина
По улицата ми за кой ли път…

По улицата ми за кой ли път

приятелите бавно си отиват.

Угодните прозорци вече спят —

приятелите с мрака се завиват.

 

Прибират позапуснати дела

във дом, където музика не стига,

а по стените балерини на Дега

перата сини слагат тихо.

 

Какво пък, нека, нека няма страх

във беззащитните ви бели нощи,

че на предателството тежка прах,

приятели, очите ви пробожда.

 

О, самота, характера ти като бог

със остриета бляскаво-железни

затваря всичко в кръг жесток,

където увещания са безполезни.

 

Ти призови ме, после нежно награди

щастливеца във мен, избран случайно,

ласкай и утешавай в твоите гърди,

… и ме умий във синята си тайна.

 

На пръсти, със ръце ще се протегна,

завършвайки забавения жест,

ще грабна лист в гората ти вълшебна

— сиротност да изпия в край злочест.

 

Дари ми тишина от книжен прах

и на концерти строгите мотиви,

и мъдростта да ги забравя тях:

които мъртви са или са още живи.

 

Тогава от сълзите в тъмните води,

от минало невежествено-строго,

приятелски прекрасните черти

ще проявя и ще стопя отново.

 

1959