Фьодор Тютчев
Две сили знам — две съдбоносни сили…

Две сили знам — две съдбоносни сили,

те цял живот на прицел ни държат,

от люлката до гроба бдят немили

над нас Смъртта и Злият хорски съд.

 

И Тя, и Той громят, неотразими,

безотговорни са и той, и тя,

протестите за тях са нетърпими,

запушват те най-дръзките уста…

 

По-честна е Смъртта, по-безпристрастна,

не се затрогва тя, не се гневи –

коси наред с косата си ужасна

и кротките, и бесните глави.

 

Но Обществото… То в кипеж раздорен

владее и сърца, и умове;

то не коси наред — о, то из корен

изтръгва най-добрите класове.

 

Горко на тази гордо-млада сила,

незнаеща ни плахост, ни покой,

която дръзко се е устремила,

с усмивка на уста — в неравен бой.

 

Когато, съдбоносно осъзнала

правата свои, свойта красота,

очарователна, страх непознала,

се втурва срещу вой и клевета,

 

челото си зад маска тя не тули,

високо го държи — и като прах

отръсва от къдриците си хули,

заплахи, ругатни, злокобен смях…

 

И колкото е по-простосърдечна,

по-черна тя изглежда — в бледнина…

Тълпата вечно е по-безчовечна

към искрено-човечната вина.

 

Март 1869