Рей Бредбъри
Марсиански хроники (14)

Април 2003
Музиканти

Момчетата скитаха и се промъкваха в най-отдалечените кътчета на Марс. Те носеха ароматни книжни кесии, в които от време на време пъхаха нос, за Да вдъхнат сочния мирис на шунка и краставички с майонеза и да послушат влажното кълколене на оранжадата в топлите бутилки. Размахвайки торбите си, пълни с изчистен воднистозелен кромид лук, с ароматен лебервурст, червен кетчъп и хляб, те се закачаха помежду си, престъпвайки забраните на строгите си майки, тичаха и крещяха:

— Който стигне пръв, ще напердаши другите!

Момчетата излизаха на дълги разходки през лятото, есента и през зимата. През есента беше най-весело, защото тогава си въобразяваха, че тичат из окапалите есенни листа също както на Земята.

Като шепа каменни топчета се пръскаха момчетата — с червендалести лица, с мънистеносини очи — на мраморните площадки край каналите и с притаен дъх си подвикваха команди, ухаещи на лук. Защото сега, навлезли в забранения мъртъв град, никой вече не крещи: «Последният ще бъде момиче!» или «Първият ще бъде музикант!». И ето ги най-сетне в безжизнения град: вратите на къщите са отворени и на момчетата им се струва, че чуват отвътре някакво слабо шумолене като на есенни листа. С тояги в ръце те се промъкват тихичко напред, притиснати рамо до рамо, без да забравят думите на своите родители: «Не там! Не, в нито един от старите градове! Само да посмееш — така ще те напердаша, че добре ще ме запомниш! Аз ще позная по обувките!»

А ето ги сега в мъртвия град: орляк момчета, изгълтали вече половината от храната си; те се закачат, подвикват си едно на друго със съскащ, притаен шепот.

— Хайде напред!

И изведнъж едно от момчетата се откъсва, втурва се през вратата на близката каменна къща, изтичва през гостната стая в спалнята, където, без дори да погледне, почва да подскача, да рита наоколо с крака; и във въздуха се понасят черни листа, крехки, тънки като парченца от полунощно небе. След него притичват още шест момчета, но музикант ще бъде първото момче; само то ще свири на ксилофона от бели кости, покрити с черни парцали. Като снежна топка се изтъркулва наяве голям череп, момчетата крещят! Ребра като крака на паяк, ребра, звънливи като струни на глуха арфа, и смъртните парцали се извиват в черна вихрушка около момчетата, подхванали свой лудешки танц: те се боричкат, блъскат се, трупат се накуп и падат върху листата, върху тази напаст, която бе превърнала мъртвите в сухи парцали и прах, в играчки за момчета, в чиито стомаси бълбука газирана оранжада.

Оттук — в съседната къща, после в още седемнадесет къщи; не трябва да се забравя, че във всеки град нахлуват Пожарникарите; те изгарят всички ужасни зарази, пречистват с лопати и сандъци, изгребват и откарват абаносовите отпадъци и белите като захарни пръчки кости и бавно, но сигурно отделят страшното от обикновеното. Така че те, момчетата, трябва да играят неуморно. Пожарникарите скоро ще дойдат!

И ето, блеснали от пот, те ръфат последните си сандвичи. Сетне още едно последно ритане, още един последен концерт на маримбофона, още едно последно налитане върху купищата парцали — и хайде у дома!

Майките проверяват обувките — дали няма по тях черни люспички. Намерят ли — момчето получава топла баня, а от баща си — хубав родителски пердах.

Към края на годината. Пожарникарите бяха изгребали вече всички есенни листа и бели ксилофони; на веселите игри настъпи край.