Фридрих Герстекер
Нощта върху гърба на кашалота

Английският китоловен кораб „Крал Харолд“ кръстосваше близо до островната група Кингмилс, доста под екватора, търсейки спермацетови китове, известни още и като кашалоти. Той имаше намерение да прекара тук зимните месеци, а със започването на пролетта отново да се отправи на север на лов за истински китове. Но от дълги месеци напразно плаваха насам-натам из иначе най-хубавите райони за този вид китове, преброждайки големи пространства. Моряците по марсовете, където по цял ден имаше хора, сменяни на по няколко часа, за да наблюдават дали някъде няма да се появят китове, оставаха безмълвни, а дори и действително да се разнесеше някой вик, вече никой не му вярваше. Досега подобни сигнали се оказваха почти винаги или съобщения за някой ивичест кит, който не ставаше за нищо, или пък за стадо по-дребни делфини, с които никой не искаше да се занимава. Слънцето безмилостно сипеше жар върху незащитената палуба, а корабът, тъй кротък и чист, предоставен на лекия бриз, с намалените си ветрила изглеждаше тъй, като че обикаля наоколо за собствено удоволствие в този приятен, но все пак малко скучен неделен следобед, сякаш си няма друга работа, нито някаква определена цел.

А хората, разбира се, си имат както винаги своите занимания: трябва да се поправят ветрилата, да се проверява подвижният и неподвижният такелаж, харпуните и копията за улова на китовете не бива да се оставят да ръждясат и кормчиите имат специалното задължение да ги поддържат лъскави и в пълен ред. Бъчварят също си има работа на борда — буретата трябва веднага да са готови при евентуален улов, а дърводелецът се занимава с лодките, като търси ту тук, ту там прогнили места и ги подменя с нови дъски. Но в цялата работа на хората няма живот, няма истинска кипяща дейност. Просто си личи, че китоловците, които вече месеци наред се мотаеха все по един и същ начин, работеха ей тъй, само колкото да не стоят със скръстени ръце, но през това време изпълнените им с копнеж погледи постоянно се отплесваха към леко набръчканата морска повърхност с напразната надежда да зърнат от палубата нейде сред проблясващите вълни изригналия фонтан на някой кит. Но ако наистина наоколо се мернеше нещо подобно, моряците от върховете на мачтите незабавно щяха да се обадят. И ето че изведнъж се чу вик:

— There she blows! (Ей там изхвърля фонтан!)

Като по дадена команда спря всяка работа: бъчварят захвърли чука, дърводелецът рендето, а капитанът, който бе лежал долу на канапето в каютата си и бе чел или спал, за да убие ужасно скучното време на подобно безцелно луташе на кораба, се втурна нагоре по стъпалата, за да погледне за посоката на вятъра и към човека високо горе на марса и да може да се запознае с подробностите за появилите се китове.

— There she blows! — извика отново човекът отгоре, добавяйки после бавно и провлечено — blow… blow… blow… — като с тези думи отбелязваше всеки един от рязко изскочилите нагоре фонтани.

— Накъде? — чу се вик от палубата и изпънатата десница на наблюдателя указа посоката. Обаче ръката му сочеше срещу вятъра и с трескава бързина кормчиите свикаха екипажите на лодките си. Винаги е въпрос на чест да бъдеш пръв в лодката си, готова за тръгване. Малката бъчонка се напълва с вода, от поставките на стената до самите лодки, където стоят, за да не повредят с тежестта си дъната им, се свалят и поставят в лодките ведрата с навитите в тях дебели въжета за харпуните, а самите лодки се спускат от висилките във водата. После следват хората, които се спущат като котки по външната стена на кораба, поставят греблата на мястото им и след като харпунистът, или boatsheadek^[1], заеме мястото си отзад при кормилото, те отблъсват лодката и носът на стройния лек малък плавателен съд се насочва в определената посока, порейки и пенейки водите от двете си страни.

Ако китовете се появят поветрено, то корабът с попътен вятър би могъл да ги последва с издути ветрила до едно определено разстояние, без да ги подплаши, а незабавно спуснатите във водата лодки се приближават към плячката безшумно и незабелязано, плъзгайки се по водата с помощта на ветрилата си. В подобен случай ловът винаги е по-бърз и сигурен, както и далеч по-лесен. Но корабът трябва да плава срещу вятъра, за да не бъде забелязан тъй лесно от китовете, тогава би се изгубило много време и несъмнено плячката ще бъде догонвана само в редки случаи. Ето защо в подобно положение гребането с лодките е най-бързият и сигурен начин за достигане на целта, пък макар и най-трудният. Тогава корабът с останалия екипаж следва колкото му е възможно по-бързо своите лодки, за да ги прибере след лова и да прикрепи надлъжно покрай борда си евентуално някой кит.

Така четирите лодки на „Крал Харолд“ гребяха право срещу вятъра с всичката бързина, коя го бе възможно да изтръгнат от огъващите се гребла, и след около половинчасова усърдна работа се появиха вече първите фонтани, изпускани от китовете, които вероятно си играеха, като ту се гмуркаха, ту излизаха на повърхността. До този момент от борда на кораба бяха давали указания за посоката на движение на китовете, служейки си с кръгъл черно боядисан кош, завързан за една върлина. Един оставен на пост моряк имаше задачата да държи високо вдигнат коша, който се вижда много отдалеч, а според неговите движения лодките променяха или поддържаха своя курс.

При подобно плаване винаги се поражда съревнование — кой пръв ще се „скачи“ с някой кит, и то съревнованието е не само между кормчиите и харпунистите, а и между хората от целия екипаж. Въпрос на чест е чия лодка първа ще забие успешно и резултатно някой харпун. А при такъв лов всички се домогват до своя дял, от капитана до юнгата, и няма съмнение, че всеки от тях върши всичко, на каквото е способен, за да не изостане от другите.

И този ден трите най-бързи лодки пак имаха най-добрите изгледи скоро да се доближат на разстояние, удобно за хвърляне на харпун, докато четвъртата, ръководена от млад и буен ирландец, не беше в състояние да ги следва, въпреки че екипажът му полагаше действително отчаяни усилия. Когато в първите лодки кормчиите вече се готвеха за хвърлянето на харпуните, ирландецът бе изостанал около кабелт зад тях.

Тъкмо в този момент вдясно от тях, но, разбира се, все още на доста голямо разстояние, се издигна един самотен фонтан и макар че обикновено лодките не обичат да се отдалечават една от друга, за да могат да си помагат в случай на беда, щом стоящият до кормилото си млад ирландец съзря самотния фонтан, който и в тази посока му обещаваше плячка, в следващата секунда светкавично извъртя носа на лодката си и се отдели от другите лодки, подгонвайки новопоявилия се кит.

В този миг останалите лодки бяха заети твърде много със себе си, за да му обърнат внимание. Но гребящите моряци, които седяха с лице към кърмата на лодката, забелязаха промяната в курса на своите другари и лесно можеха да се досетят, че там също са се появили китове, и нямаха абсолютно нищо против да имат един конкурент по-малко в тази разгорещена гонитба. Освен това те се намираха до китовете по-близо, отколкото си бяха мислили отначало, понеже когато животните внезапно се потопиха и останаха известно време под водата, докато лодките продължиха колкото бе възможно по-бързо, без да променят курса си, после изведнъж отново изскочиха на не повече от трийсетина крачки от тях, а един от китовете изплува даже на съвсем удобно разстояние пред първия харпунист, който незабавно заби в него дългото желязо. Преди да изминат десетина минути, и другите две лодки успяха да забият харпуните си в два кита. Ала едното животно изтръгна харпуна от тялото си и се гмурна дълбоко, тъй че втората лодка, изостанала вече далеч от другите животни, последва третата, опитвайки се да й помогне в осигуряването на плячката, което й се удаде след известни усилия. Но двете ранени животни се понесоха с пълна скорост право на север, повличайки след себе си лодките така, че разпенените вълни плискаха високо над носовете им. Това продължи, докато най-после третият харпунист успя да забие копието си зад тръбната перка на един от китовете и смъртно го рани. Първият харпунист бе влачен още около една английска миля, но после също уби своя кит и остана, за да изчака кораба. В никакъв случай нямаше да му е възможно да гребе, взел огромното животно на буксир. Впрочем те се бяха отдалечили толкова много от своя кораб, че корпусът му вече не се виждаше над водата и той трябваше с доста голяма мъка да лавира към тях срещу слабия бриз и да навакса милите, изгубени заради североизточния вятър.

Напразно трите лодки се оглеждаха сега за изгубилата се от погледите им четвърта, като се опитваха да зърнат нейде наоколо светлото й ветрило, вдигнато може би от нейния екипаж. Но тя просто бе изчезнала и те се утешиха с надеждата, че другарите им са я наблюдавали от борда и от мачтите и ще знаят точната посока, в която се е отдалечила.

„Крал Харолд“ съвсем не беше някой бърз ветроход, или поне не беше бърз, когато плаваше на бейдевинд, и докато се добере до двата кита и ги привърже от двете си страни, следобедът измина. Вторият харпунист се беше върнал на борда по-рано, за да помогне с хората си на останалия екипаж да управляват кораба по-бързо. Отново изпратиха един човек с далекоглед горе на марса, за да види къде се намира четвъртата лодка, защото, в случай че тя също бе убила някой кит, беше за предпочитане да й изпратят на помощ останалите лодки, та заедно да вземат плячката на буксир.

— Ей, ти, горе, я кажи в каква посока я виждаш? — попита капитанът от палубата, след като се увери, че плячката е прибрана, и вече можеше да обърне внимание на последната си лодка. — Далеч ли е?

— Никъде не мога да я открия, сър? — гласеше отговорът и наблюдателят отново започна да обхожда с далекогледа целия хоризонт.

— Ах, глупости, няма какво да гледаш в посока срещу вятъра, не е отишла натам! — подвикна капитанът нагоре. — Я се обърни и потърси по-внимателно на юг — сигурно е в тази посока.

Човекът се подчини на указанията му, но толкова дълго и безрезултатно се взира през далекогледа, че най-сетне капитанът изгуби търпение, скочи върху фалшборда и се изкатери нагоре по вантите, за да се огледа сам за лодката. Нейното изчезване започваше да го безпокои.

— Ей там насреща вече няколко пъти ми се стори, сър — каза наблюдателят, като свали далекогледа от очите си и посочи с ръка на юг-югозапад, — сякаш различавам върху водата някакво по-тъмно петно. Но при по-внимателно взиране то винаги изчезва.

— Къде?

— Ей право там, горе-долу в посоката, където е онова малко бяло облаче… може би само малко по̀ на запад.

Капитанът насочи далекогледа в указаната посока, взира се известно време, но после поклати глава и продължи да търси другаде. Той напразно остана на наблюдателницата, докато слънцето потъна зад хоризонта, момент, в който всички предмети, дори и най-дребните, изпъкнаха най-отчетливо, придобивайки съвсем ясни очертания. Не успя да забележи абсолютно никаква следа от лодката, която несъмнено по това време би трябвало да е вдигнала ветрилото си, тъй като хората знаеха, че щяха да ги търсят с далекогледа, а платното с неговата белота се забелязва далеч над водната шир. И първият харпунист се беше изкачил вече горе — нямаше съмнение, че на лодката се бе случило някакво нещастие, ето защо хората започнаха да стават неспокойни. Но и той не успя да забележи с помощта на подадения му далекоглед каквото и да било, което да прилича на лодка или на ветрило, а и вече бързо настъпващото смрачаване, следвано в онези географски ширини непосредствено от нощта, направи съвсем скоро всяко наблюдение невъзможно. Но в този случай капитанът на „Крал Харолд“ не се поколеба как да постъпи, нямаше друг избор. Нямаше възможност да кръстосва насам-натам поради китовете, прикрепени от двете страни на кораба. А да знаеше поне в каква посока би трябвало да плава, той може би щеше даже да зареже уловената вече плячка, за да намери своите изчезнали хора. Но при това положение той все още имаше надежда да ги открие нейде откъм подветрената страна, а в този момент корабът бавно се плъзгаше в тази посока със свити платна, носен от пасата и екваториалното течение. Ако до настъпването на утрото все още не бяха открили и следа от лодката, той можеше да забие по едно флагче върху останките от китовете след разрязването им на ивици през нощта, да ги остави и да започне да кръстосва, търсейки изгубената лодка. Боже мили, та нали търсенето на изгубени лодки винаги си остава един безнадежден опит. Океанът е толкова отчайващо голям, а ако китоловците бяха вече без лодка и плуваха във водата, тогава как да ги намерят? Та капитанът би постъпил така само за да няма повод сам да се укорява, че лекомислено е изоставил на произвола на съдбата част от екипажа си.

Най-вероятна оставаше възможността някой кашалот да е разбил лодката и китоловците да не са били в състояние да се задържат на повърхността дълго време с плуване. Вярно, че морето бе доста спокойно, но страшните акули бързо надушват кръвта от ранените китове и тъй както в момента около кораба плуваха шест-седем от тези кръвожадни чудовища и нетърпеливо очакваха разрязването на плячката, подръпвайки я оттук-оттам, без все пак да успеят да забият острите си зъби в огромната жилава маса, можеше със сигурност да се очаква, че те са се появили и около изчезналата лодка, и тежко̀ и горко̀ на нещастниците, които, останали без закрилата на своя плавателен съд, са подхвърлени на произвола на ненаситната им лакомия.

Наистина все още съществуваше и възможността, щото по време на лова останалата невредима лодка да е била отвлечена твърде надалеч към подветрената страна и да й е необходимо време, докато се завърне с гребане. Но в необятния океан лодката изглежда като мъничка точка и е възможно да не бъде забелязана и с най-силния далекоглед.

Но пък, от друга страна, екипажът й знаеше много добре в каква посока би трябвало да се върне и за да ги улеснят през нощта и да изключат възможността лодката да премине в тъмнината покрай кораба, без да го забележи, на върховете на предната и главната мачта бяха поставени два фенера. Освен това след смрачаване, около полунощ и преди утринната вахта капитанът нареди да стрелят с малкото оръдие на палубата, та и изстрелите да могат да покажат на лодката вярната посока. Но всичко бе напразно. Нощта измина, а от изчезналите моряци нямаше никаква следа.

Междувременно разрязването на китовете вървеше доста бързо. Сланината се отделяше и с помощта на специално пригоден скрипец се издигаше на палубата. Изваряването и топенето на маста започваше веднага, и то не само за да не се губи време, а и за да се разчистят животинските останки, които толкова близо под екватора започваха бързо да се разлагат. От борда над водата бяха надвесени огромни факли, представляващи нещо като кафези или мрежести съдове, направени от стоманени ленти, в които гореше поддържан с късове сланина огън и хвърляше кървавочервената си трептяща светлина над цялата пъстра необикновена сцена на трескаво оживление. Преди полунощ един от огромните китове бе вече нарязан, а след като още във водата бе отделена от гръбнака, великанската глава, закачена на огромна и здрава кука, бе повдигната цяла на борда. Когато я поставиха в края на палубата, корабът се наклони леко под могъщия товар.

На зазоряване, когато целият екипаж трескаво се занимаваше с другия кит, неколцина от харпунистите отново се качиха по мачтите с далекогледи в ръка, но напразно оглеждаха хоризонта по всички посоки чак до изгрев-слънце, когато погледът на първия харпунист се спря върху някаква тъмна точка сред проблясващите светлеещи вече води. Но дори и за силния далекоглед разстоянието бе твърде голямо, за да може да се различат някакви подробности. Въпреки това капитанът бе уведомен незабавно и тогава той също се изкачи горе. Каквото и да беше, във всеки случай на въпросното място нещо плаваше, но се намираше в посока срещу вятъра. Сигурно бяха преминали покрай него през нощта. За да разберат какво е то, на втория харпунист бе наредено да отиде дотам с лодката си. Даже и да не беше изчезналият плавателен съд, понеже не приличаше много на лодка, бе възможно да е някой мъртъв кит и си заслужаваше труда да се провери не само заради маста; той можеше да ги наведе на някаква следа от изчезналите китоловци, защото, ако е бил убит от тях, все някъде по него щеше да стърчи забит харпун или копие.

Капитанът подвикна заповедта си надолу към палубата и няколко минути по-късно лодката, отблъсната от борда и карана от четирима здравеняци, се понесе като стрела в посоката, указвана им непрекъснато от главната мачта с помощта на черния кош. Капитанът остана горе на голямата брамстенга, за да не изпусне повече из очи веднъж фиксираната точка и да наблюдава действията на лодката.

Измина може би около половин час, откакто моряците бяха започнали да гребат, насочвани от борда на кораба, без самите те да могат да забележат каквото и да било, когато най-сетне на застаналия отпред на носа на лодката харпунист му се стори, че точно пред него и ниско над водната повърхност различава някакъв тъмен предмет. Прибраният кош на борда също означаваше, че не са сбъркали вярната посока. Не измина много време и внезапно, полуизвърнат към хората си, сочейки с ръка напред харпунистът извика:

— Гребете, момчета, гребете… за бога, това е човек в лодка или на сал, или кой знае на какво… гребете, защото, както ми се струва, идваме тъкмо навреме!

А после с едно силно „Ехей!“ той се опита да получи някакъв отговор, обаче отсреща никой не се обади. Моряците тъй наблегнаха греблата, че те едва не се счупиха, а лекият плавателен съд запени водата с острия си нос, носейки се бързо към своята чудновата цел.

— Човек! Човек! — развикаха се вече и гребците в лодката, като любопитно заобръщаха глави към него.

— Damn my eyes, if that isn’t, Patrick^[2]! — изръмжа кормчията, изправил се в лодката с кормилното гребло в ръка.

— Patrick, by God^[3] — възкликна и харпунистът, — ами къде ли са останалите?

Но всички други въпроси останаха недоизречени от новите възклицания на учудване, когато те се приближиха още повече и не само че действително разпознаха в корабокрушенеца младия ирландец Патрик, а и видяха, че той съвсем не беше коленичил върху някакъв сал или преобърната лодка, а върху мъртъв кашалот, потънал с товара си на една-две педи под водната повърхност. Около лявата му ръка бе навито късото въже на харпун, забит все още в сланината на кашалота. Единствено това го бе задържало върху хлъзгавата кожа на животното. С десницата си бе хванал дръжката на харпуна, чието въже е било прерязано, и я стискаше конвулсивно толкова здраво, че даже когато лодката долетя до него и всички ръце се протегнаха, за да му помогнат да слезе, той не искаше да я пусне.

Нещастникът изглеждаше смъртноблед и не издаваше нито звук. Даже погледът му се плъзгаше по лицата на другарите му с безумно и тъпо изражение, сякаш вече не ги познаваше. Той се изправи сам някак механично, за да се качи в лодката, обаче щом почувствува под краката си сигурните дъски, се строполи в безсъзнание. Беше преживял ужасна нощ и тук ще трябва да се върнем към онзи момент, когато неговата лодка се отдалечи от останалите, за да започне да преследва самотния кит, отделил се от стадото си.

Те гребяха зад кита на разстояние от около петстотин крачки и докато той неколкократно се гмурка, а после отново изплуваше на повърхността, без да заподозре, че зад гърба му го дебне някакъв враг, те непрекъснато скъсяваха преднината му. Но той все повече и повече се отклоняваше от досегашната посока може би защото се канеше да опише широка дъга и да се върне на предишното място, където бяха лудували и другите животни. Обаче той промени и тази посока и ето че докато корабът се отдалечаваше в противоположен на техния курс, което лесно можеше да се забележи от лодката, китът се понесе с вятъра и течението право на запад. Патрик, който, както вече споменахме, беше харпунист, или водач, на четвъртата лодка, нареди да вдигнат ветрилото, тъй като вече имаха попътен вятър и можеха да преследват кита по-бързо и безшумно. Но дали по собствен каприз, или защото въпреки цялата предпазливост на китоловците животното бе надушило преследвачите си, в този момент то усили скоростта си и се понесе по водата толкова бързо, че даже леката лодка с помощта на попътния бриз едва-едва успяваше да скъсява разстоянието. И ето че изведнъж, тъкмо когато след тежка и упорна работа те почти се бяха приближили на разстояние, удобно за хвърляне на харпуна, и кормчията вече стоеше готов със своето „желязо“ в ръка, китът се гмурна и в следващия миг лодката прелетя над мястото, където водите все още неспокойно се люшкаха и въртяха след потъналото чудовище.

— Свали ветрилото! — проехтя незабавната и настоятелна заповед на харпуниста. В следващия миг малката рея се смъкна, лодката бавно продължи пътя си по инерция, изминавайки още известно разстояние, а кормчията, по знак, даден от ирландеца, остана на носа на лодката безмълвен и неподвижен, с вдигнат харпун, готов за хвърляне, в случай че китът отново се покаже. Обаче той самият се съмняваше дали животното ще изплува пак на това място, и поглеждайки въпросително харпуниста, посочи с ръка напред. Но макар и още млад, ирландецът бе вече опитен китоловец. Струваше му се, че начинът, по който китът бе изчезнал във водата, оправдаваше предположението му, че при това внезапно спиране на животното то едва ли щеше да се отдалечи много, преди отново да изскочи на повърхността. Докато отпуснатото ветрило се диплеше от вятъра на мачтата, а харпунистът държеше шкота увит около ръката си, за да не изгубят нито миг, ако се наложеше отново да подновят преследването, греблата отново бяха поставени на местата им и приготвени за всеки случай, а хората внимателно се взираха в бистрата вода с малко несигурната надежда, че може би нейде долу ще зърнат плуващия кит и ще могат да определят посоката, в която се движи.

— Ей там нещо плува! — извика един от хората с полуприглушен изплашен глас. — От долу на горе право към нас!

— Шшшт! — предупреди го ирландецът. — Тихо… тихо! Ще го подплашите! Къде е?

— Ето го! Ето го! — изкрещяха едновременно три-четири гласа и хората грабнаха греблата почти инстинктивно.

— Назад, гребете назад… спасявайте се! — изкрещя в този миг и харпунистът, който, наведен над борда, видя светкавично издигащата се от дълбините светлозеленикава великанска маса. Той твърде добре познаваше опасността, на която бяха изложени, ако при изплуването си колосът закачеше, макар и съвсем леко лодката им. Почти в същата секунда греблата се потопиха във водата и лодката, отхвърлена назад от силния им тласък, едва-що се бе отдалечила от мястото си на една собствена дължина, когато на повърхността с полуотворена грамадна паст изплува великанската сякаш отсечена отпред глава на могъщ кашалот. Едва подал глава, той веднага направи мощен скок встрани и вдигайки високо огромни водни маси от двете си страни, се втурна напред, за да избяга от непознатия предмет, лодката, която несъмнено бе забелязал.

Вдигнал високо харпуна, кормчията бе застанал на носа на лодката съвсем близо пред „планината от сланина“, която всъщност изплува от водата сякаш изпод краката му. Обаче в такава непосредствена близост до страшния противник, който с един удар можеше да ги смаже, ръката на кормчията се разтрепери и той не посмя да хвърли харпуна си по бягащия колос. Ала без да обръща каквото и да било внимание на опасността, мислейки в момента само за лова, за… плячката, намираща се почти в ръцете им, Патрик изкрещя:

— Хвърляй, хвърляй в името на сатаната!… Оставяш го да ти се измъкне изпод носа!

И грабвайки собственото си копие, той с необуздано настървение зачака онзи миг, когато щеше да му се предложи възможността да забие острото желязо зад перката на кашалота. Кормчията продължаваше да се колебае, но за размисъл му оставаха само няколко секунди, защото изпуснеше ли изгодния момент, ставаше много съмнително дали вече подплашеният кашалот някога щеше да се върне. Но ето че ветрилото, вдигнато от ръката на харпуниста, се изду от вятъра, а притиснал здраво кормилното гребло към хълбока си, той бързо изви носа на лодката и пенейки водата, тя полетя след бягащия кашалот. В този миг харпунът изсвистя, запратен от яката ръка на младия англичанин, потъна дълбоко в гърба на животното и здраво се заби в жилавата му сланина. Ветрилото бе свалено светкавично, а греблата хвърлени в лодката, след което кормчията с един-два скока се намери при кърмата и зае поста си при кормилното гребло, правейки място на харпуниста да хвърли копието си и да довърши този Левиатан на морските дълбини. Именно харпунистът е първият офицер в китоловната лодка, а кормчията — вторият. Но в началото на лова двамата бяха разменили местата си или по-скоро все още не ги бяха заели, защото при приближаването на лодката към кита управлението й се предоставя на харпуниста, тъй като то изисква много сигурна и ловка ръка, а кормчията застава отпред с харпун в ръката, за да хвърли пръв „желязото“ по кита и да го „скачи“ с лодката. Забие ли се здраво харпунът в кита, тогава самият харпунист заема място на носа на лодката с истинско копие в ръка (без кука накрая), за да убие животното. Той трябва точно да улучи едно място зад перката, което е малко вдлъбнато и има по-тъмен цвят. Единствено там огромното животно може да бъде смъртно ранено. А междувременно въжето на харпуна, свистейки и димейки, се изнизваше светкавично през открития клюз, направен за тази цел в носа на лодката, която летеше като стрела подир конвулсивно потръпващия кашалот, сменяш, непрекъснато посоката си. На носа на лодката бе застанал вече Патрик с копие в ръка, а хората, започнаха с все сили да навиват въжето, за да притеглят малкия плавателен съд отново на такова разстояние до раненото животно, което да е удобно за смъртоносен удар. Ето че най-сетне се доближиха, Патрик се изви назад и докато опашката на великана шибаше водата съвсем близо до тях и той напрегна сили, за да избегне явната опасност, смъртоносната стомана се заби дълбоко в меката област зад перката му. С победоносен блясък в очите харпунистът светкавично изтръгна копието, за да повтори удара си, но в същия миг, подтиквано от болка и безумна ярост, животното се извърна към тях тъй чевръсто и неочаквано, че кипналите и разпенени води бясно зашибаха страните му.

— Изхвърля кръв, изхвърля кръв! — заликуваха хората, а харпунистът изкрещя:

— Назад!

Но когато кормчията се хвърли с цялата си тежест върху кормилното гребло така, че се надвеси далеч извън лодката, само и само бързо да обърне носа й, и преди още китоловците да успеят да поставят греблата в ключовете им, раздразненият кашалот, който сега виждаше неприятеля тъй близо пред себе си, ги връхлетя с широко отворена паст, изхвърляйки, се от водата с удар на опашката, и без да затваря огромната си паст, той прихвана лодката тъкмо по средата, докато тя извърташе носа си, за да му избяга, стисна я с челюстите си и смачка тънките дъски, сякаш бяха от хартия.

Патрик видя опасността и още в първия миг знаеше какво ги очаква. Въпреки всичко със спокойна, уверена ръка той запрати отново вдигнатото копие право в окото на чудовището и успя да го прониже, но това не спаси лодката. Може би в предсмъртната си агония побеснялото животно изобщо не почувствува новата рана. Изхвърляйки гъста тъмна кръв, с единствения стремеж за отмъщение, то яростно смачка лодката и в следващия миг из запенените кървави вълни се завъртяха бясно купчина хаотично подмятани дървени отломки и плуващи хора, които подтиквани от инстинкта си за самосъхранение, се опитваха да докопат някоя дъска. Самият Патрик още докато падаше, почти несъзнателно, по-скоро инстинктивно бе сграбчил въжето на харпуна. Само минута след като то се уви около ръката му, той усети, че го повлече през кървавите вълни към чисти води, а после и надолу под морската повърхност. Ако кашалотът бе останал жив още броени секунди, ирландецът щеше да загине. Обаче първото хвърляне на копието го бе улучило много точно и след като отново излезе над водата, той направи още един-два кръга, шибна няколко пъти разлюлените вълни около себе си с грамадната си опашка и перки, а после се отпусна безжизнен и бавно се понесе сред окървавената вода.

Патрик, всъщност съвсем неволно взет от чудовището на буксир, а после изплувал отново заедно с него, започна да се притегля по въжето към бавно носения от вълните мъртъв колос и като се хвана за забития харпун, в следващия миг се изкатери на гърба му. В същия момент близо зад него проехтя безумен вик. Изплашен, той се обърна в тази посока. Викът за помощ прозвуча така ужасно, че му се изправиха косите. Но му се стори, сякаш той самият получи удар с нож в сърцето, когато съвсем наблизо различи тъмните перки на две акули, плуващи чевръсто и стръвно насам-натам, докато клокоченето на водата близо зад гърба му, както и плясъкът на морските вълни му издадоха мястото, където един от неговите другари се гърчеше в предсмъртна агония в безмилостните остри зъби на друг, трети звяр.

Както лешоядите и гарваните се събират около умиращото добиче, тъй и акулите изникват от дълбините внезапно и неочаквано, носейки гибел на плувеца. Акулата, докопа ли веднъж нещо, никой не може да й го отнеме. Държи го здраво и се върти като бясна около себе си, сграбчила го със стоманените си зъби.

В този момент тук-там из вълните все още се носеха някои от злощастните китоловци, паднали от разбитата лодка. Едни от тях се бяха вкопчили в нейните отломки, други пък бяха уловили някое гребло, за да се задържат над водата. Но от яките жизнерадостни мъже, които само преди броени минути смело и дръзко застанаха очи в очи с опасността, бяха останали само трима, а хиените на морските дълбини вилнееха вече и сред тях. Какво ли можеше да помогне срещу тях безсилният удар с ръка, пронизителният вик, изпълнен с отчаяние? Той бе музика за слуха на безмилостните страшни хищници с котешки очи и великанска сила и кървавата пяна, плувнала само след секунди по морската повърхност, бе мъртвешкият саван на нещастниците и показваше мястото на техния гроб.

— Ужасно! — простена Патрик, който едва имаше сили да се държи върху тялото на кашалота, което засега му предлагаше закрила. — Ужасно, да свършиш по такъв начин! И никаква помощ! — Погледът му отчаяно затърси спасителния кораб, който кръстосваше подир другите лодки далеч, далеч на хоризонта. А и какво ли щеше да му помогне, когато забележеха, че е изчезнал, и след като не откриеха с далекогледа лодката му, започнеха да го търсят, кръстосвайки с дни насам-натам? Оставаха му да живее само часове, може би минути, а неговите палачи се преобръщаха и гонеха въз водата около него, изскачаха и потъваха, обзети от дива радост и неизменната си ненаситна лакомия. Потръпвайки от ужас, той покри очите си с длан, почти забравил собственото си опасно положение, само и само да не гледа предсмъртната борба на своите другари. Та нали тук можеше като в огледало да види онова, което очакваше и самия него. Но кипенето и плясъкът на водата наоколо най-сетне го принудиха с инстинкта за самосъхранение, с чиято помощ човек до последната си секунда се вкопчва дори и в сламка, да помисли за собственото си спасение или доколкото бе възможно, поне да позабави ужасната си участ, та по този начин да даде някакво време и възможност за каквато и да било помощ.

За да придаде по-голяма устойчивост на харпуна в гърба на кашалота, той го заби още по-дълбоко в сланината му и вече имаше здрава опора, която му позволяваше да се задържи върху това хлъзгаво гладко туловище. Макар и неколкократно да му бе хрумвало да измъкне харпуна с помощта на ножа си и да го използва като оръжие срещу свирепите акули, той всеки път се виждаше принуден да се откаже от подобна мисъл. Паднеше ли веднъж в морето, даже и острието на харпуна нямаше да го спаси от бързата акула, която, стрелвайки се от едната или другата страна на жертвата си, в крайна сметка щеше да успее да забие зъбите си в нея и да я повлече към морските дълбини.

Но едно нещо можеше да направи. Дръжката на харпуна, представляваща късо здраво дъбово парче дърво с диаметър от около пет сантиметра, бе все още яко забито в желязото. Той го огъна насам-натам, измъкна го, освободи го от въжето с помощта на късия си нож, който като всички други моряци носеше в пояса си, а после намери време и отново да завърже въжето за харпуна. Като нави въжето на харпуна около лявата си ръка, за да получи по-добра опора, десницата му сграбчи с ведра увереност в собствените сили здравото парче дърво и със стиснати зъби и възвърнала се смелост той зачака първото нападение на неприятеля, което между другото не последва веднага. Засега акулите бяха наситили глада си и повече си играеха наоколо из окървавената вода, отколкото да търсеха нова плячка. Самата кръв пречеше на обонянието им и само от време на време, макар и напразно, се опитваха да забият зъби в огромното хлъзгаво тяло на кашалота или пък доволно и лениво плуваха подир носещите се по вълните дъски и гребла от лодката, като ту захапваха някоя от тях и я държаха известно време в устата си, ту побутваха пред себе си друга с овалната лопатоподобна горна челюст.

За щастие времето бе тихо и спокойно, само източният пасат леко къдреше морската повърхност и образуваните вълни едва-едва полюляваха тялото на кашалота. Но нито една от акулите не се беше приближавала досега дотолкова, че да забележи човека, а и да го бе забелязала, просто не му обръщаше внимание. Той започна вече да се надява, че може би няма да бъде нападнат и ще успее да остане на мястото си, докато корабът дойде да го спаси или поне изпрати лодките си. Но къде беше корабът?… Боже мили, та в близките часове нямаше абсолютно никакви изгледи за избавление, защото даже и от това разстояние окото на моряка можеше да забележи, че „Крал Харолд“ все още плаваше в противоположна посока, право срещу вятъра. Следователно другите лодки също имаха улов, а вземеше ли от двете си страни китове, корабът нямаше да има каквато и да било възможност да го търси.

В това време слънцето сипеше палеща жар върху главата му, а езикът залепна за небцето му. Вода! Прохладните вълни мокреха от време на време краката му — та нима сред морската шир щеше да умре от жажда? Той приклекна ниско и наплиска с вода челото, слепоочията, очите и устните си, за да се поразхлади от жегата, а после, тъй като при гибелта на лодката бе изгубил и шапката си, върза носната си кърпа върху главата, за да се предпази поне малко от палещите слънчеви лъчи.

Но навярно с тези движения той привлече вниманието на една от акулите върху себе си или може би, макар да беше сита и пресита, все пак тя не можеше да обуздае алчността си за нова плячка, но тъй или иначе, когато вдигна глава, той забеляза, че една от най-големите тъмни гръбни перки, стърчащи високо над водата, които обикаляха наоколо, с голяма бързина се насочи право към него. И действително, той едва намери време да се изправи и да замахне с оръжието си за удар, когато един едър звяр, дълъг около пет метра, се приближи като стрела и се накани с помощта на тъкмо прииждащата вълна да се превърти през гърба на кашалота и да свали в морето онова нещо, което се намираше горе. Но заедно с появилата се опасност в сърцето на моряка се възвърна цялата му предишна безумна смелост и с тежката дръжка на харпуна в десницата, хванал с лявата си ръка дебелото въже, за да запази стабилното си положение, той нанесе на току-що подалата се от водата глава на чудовището такъв силен, добре насочен удар, че полузашеметената акула се плъзна от кашалота обратно във водата и потъна, без да може да повтори нападението си. Обаче шумът, плясъкът и развълнуваната вода подмамиха други акули и ако те не предприеха веднага нападение срещу дръзкото човешко същество, което имаше смелостта да им оказва съпротива в тяхната родна стихия, то те заплуваха във все по-тесни кръгове около него, а няколко пъти се приближиха толкова много, че с дебелия край на дръжката Патрик успя да им нанесе достатъчно голям брой удари по хрилете, за да им внуши в бъдеще повече респект към себе си. Но акулата е лаком и упорит звяр и надуши ли веднъж плячка, непрекъснато налита на нея даже и ако е тежко ранена, докато чувствува в себе си сила да плува. Така беше и в този случай. Отново и отново тежкото парче дърво трябваше да ги поучава, че тук все още нямаше нищо за тях, нямаше поне дотогава, докато младият ирландец се чувствуваше достатъчно силен да се бори срещу глада и жаждата, срещу палещите слънчеви лъчи и постоянното ужасно нервно напрежение, поддържано от страшната заобикаляща го опасност.

Ами корабът? От него не идваше никакво спасение! Слънцето се спускаше все по-ниско и по-ниско, а корабът със своите белеещи се ветрила се намираше все още далеч в посока срещу вятъра. А обикалящите около Патрик зверове ставаха все по-настървени и по-настървени. Напразно се опитваха да забият зъби в жилавата кожа на кашалота и когато звездите започнаха да припламват на изток и постепенно заблещукаха по цялото небе, ирландецът виждаше на светлината им, заиграла по фосфоресциращата водна повърхност, как акулите плуваха насам-натам и все повече стесняваха кръговете си. С настъпването на нощта застрашаващата го опасност нарастваше.

Той добре различаваше фенерите на кораба, запалени заради него, а когато се стъмни напълно, забеляза както силните отблясъци на големите факли от китова сланина, така и светлината от огнищата, над които се топеше маста, отразяваща се в събраните ветрила. Но каква ли полза от това? Нима можеше да се надява, че в тъмнината на нощта ще бъде забелязан от кораба и избавен от това ужасно положение? И бяха ли в състояние човешките сили да издържат подобно напрежение до настъпването на утрото? Той едва успяваше все още да се държи на крака и се опитваше поне малко да си почине, като коленичеше на своя чудноват сал за минута-две или колкото му позволяваха непрекъснато завръщащите се акули. Веднъж, о, само един-единствен път той направи опит дори да полегне, макар че водата заливаше част от тялото му. Напразни надежди! Неговите мъчители не го оставиха да си почине, а и опасността да го изненадат, докопат и повлекат към жестока гибел бе извънредно голяма. Най-стръвното от тези чудовища, една млада акула, едва достигнала три метра дължина, веднъж захапа даже самия харпун, зад който той бе отстъпил, и го държа в зъбите си дотогава, докато отдръпващата се вълна я остави върху спермацетовия кит почти на сухо. Но в този миг дръжката от харпуна на Патрик се стовари с такава сила върху коварната й застрашителна глава, че зашеметената акула се изпързаля по хлъзгавия кашалот обратно във водата, обърна бялото на корема си и изчезна. Но други заеха мястото й и само блестящите ивици, оставяни от тях в тъмната вода, издаваха приближаването им и всеки път предупреждаваха нещастния китоловец да бъде готов да посрещне новото им нападение.

Тъй минаваше час след час, а Патрик продължаваше ужасната борба за своя живот. Но ето че у него се породи нова надежда — корабът започна да се приближава и непрекъснатите оръдейни изстрели, ехтяха все по-ясно и отчетливо. Той вече можеше да различи палубата, та дори и човешките фигури по нея, които се движеха насам-натам в неясната светлина.

— Ехей! Оо… ехеей! — проехтя неговият див отчаян вик към другарите му, които, без да го забележат, се канеха бавно да преминат покрай него. — Ехей!

Но отново трябваше да защитава живота си, понеже акулите, подмамени от човешкия глас, се втурнаха към него от всички страни и на много места тъмните им гърбове изплуваха и запориха морската повърхност. Ту тук, ту там неговият удар попадаше на място. Краят на жилавото и здраво дърво се беше вече нацепил от отчаяните удари — удари, които биха повалили в безсъзнание някой бик, ала при акулите съвсем рядко имаха някакво друго въздействие, освен да ги прогонят за кратко време.

А корабът? Ей го къде се носеше бавно по водата почти на такова разстояние, от което биха могли да го чуят. Отново изтрещя оръдеен изстрел и Патрик пак използва последвалата тишина, за да нададе пронизителен вик за помощ в посоката, където се намираше спасителният кораб — тъй близък, а тъй недостижим. Ала вятърът духаше срещу него и колкото по-ясно се чуваше грохотът на оръдието (дори от време на време му се струваше, че долавя и отделни гласове откъм палубата), толкова по-малка бе вероятността неговите викове да достигнат до другарите му. По този начин той само все повече и повече възбуждаше и караше да освирепеят наобиколилите го зверове, чиито нападения зачестиха. И когато видя, че корабът го отминава, тогава у него се стопиха и силата, и дързостта му, поддържали досега напразната надежда за спасение, стопиха се, защото не му остана вече никакво средство да привлече вниманието на китоловците върху себе си. Само подсъзнателният нагон, инстинктът за самосъхранение го караше да защитава живота си от нападенията на лакомите зверове със сетни сили, до сетния си дъх.

Тъй измина нощта. Бавно-бавно Южният кръст се извъртя по небето на запад, а ей там отвъд, далеч откъм изток, започна да светлее денят. Патрик можа да види всичко това, забеляза и как слънцето изскочи от морето, отново различи контурите на своя кораб, стройните мачти и свитите ветрила. Понечи да използва последното средство, за да даде някакъв знак на другарите си, и направи опит да свали ризата си и да я размаха, та дано го забележат от наблюдателницата на мачтата — ала не успя. Крайниците му се бяха схванали и вдървили, даже и гласът отказа да му служи, а премина и заглъхна в тихо хриптене. Очите му горяха, главата му се въртеше и внезапно, също като някоя тайнствена блуждаеща светлина в открито море, в мозъка му проблясна една нова безумна идея, която, завладявайки цялото му същество, изглежда, измести всичко друго, всяка мисъл за помощ или избавление, както и всяка надежда.

Измежду все още неуморно обикалящите около него акули той започна да си избира онази, върху която искаше да се нахвърли и убие с острия си къс нож и да загине заедно с нея. Най-кръвожадната акула от цялата кръвожадна сган непрекъснато го беше нападала, без да му даде възможност ни да си отдъхне, ни да се съвземе. Отново и отново тя се бе връщала, макар винаги да я бе посрещал и отблъсвал с тежкото дърво — ето защо искаше да си отмъсти тъкмо на нея.

Обаче силите му го напуснаха, страшното напрежение, на което бяха подложени духът и тялото му, заплашваше съвсем да го сломи. Откак се беше разсъмнало, макар и да не се отделяха от убития кашалот, акулите вече не нападаха човека открито — та нали и бездруго той сигурно скоро щеше да стане тяхна плячка. А откакто го бяха оставили на мира, той бе паднал на колене и почти изгубил съзнание, само следеше с поглед тъмните застрашителни перки. Напълно беше забравил кораба.

Силните викове „ехей!“ от спасителната лодка на първо време само го изтръгнаха от неговия унес. Той видя лодката, но едва ли схвана какво искаше тя от него и къде ли всъщност се намираше самият той. Но все пак отново се изправи, почувствува се подкрепен от нечии ръце, чу за поздрав приятелски, сърдечни ободряващи думи и… изпадна в безсъзнание.

В случай че когато достигне тъмната точка, забелязана от борда, тя се окаже мъртъв кит, харпунистът на лодката бе получил нареждане да вдигне бял флаг и да остане там на място, докато другите лодки му се притекат на помощ, за да вземат на буксир мъртвото животно. Но те не бяха очаквали, че там ще намерят полумъртъв един от своите другари. Ето защо харпунистът даде уговорения знак, като заби донесения флаг в тялото на кашалота, та останалите лодки да могат по-лесно да намерят мястото, но после лодката незабавно се понесе обратно заедно със спасения китоловец, развивайки най-голямата възможна бързина.

Три от акулите, които никак не искаха да се разделят с плячката, считана вече за толкова сигурна, последваха лодката, но една по една бяха улучени и убити от копието на харпуниста, който много добре можеше да си представи мъките и страха, преживени от другаря им по тяхна вина.

Бележки

[1] Boatsheadek (англ.) — Лодководач. — Б.пр. ↑

[2] Damn my eyes, if that isn’t, Patrick! (англ.) — Проклет да бъда, ако това не е Патрик! — Б.пр. ↑

[3] Patrick, by God (англ.) — Бога ми, Патрик е! — Б.пр. ↑