Веселин Радков
Един неспокоен дух

Единадесет години от преживените петдесет и шест немският писател Фридрих Герстекер прекарва в пътешествия из четири континента. Оставил е значително литературно наследство: осемдесет книги, много от които представляват няколкотомни пътеписи или романи, около триста и петдесет по-къси новели и разкази, многочислени публикации в различни вестници и списания, както и няколко драми.

Роден е на 10 май 1816 г. в Хамбург в семейството на оперни певци. Ежедневието на родителите било свързано с непрекъснато пътуване, налагано от професията им. Днес едва ли може да се каже със сигурност дали тъкмо този начин на живот предопределя бъдещето на писателя, дали той събужда у него жаждата за пътешествия из далечни страни, или по-съществена роля изиграват книгите на Д. Дефо и Ф. Купър, поглъщани от младия Герстекер с истинска стръв. Но така или иначе дори и молбите на майка му не успяват да го откажат от идеята му да замине за Америка. Тъй като преди да види илюзиите си разбити, Герстекер е мечтал да заживее като фермер в Новия свят, от 1835 до 1837 г. той се запознава с тънкостите на селското стопанство в едно имение край Грима, недалеч от Лайпциг.

На двадесет и една години като пътник от средната палуба на ветрохода „Конституцион“ Герстекер съвсем скоро установява, че има голяма разлика между действителността и щедрите обещания на агента, занимаващ се с проблемите на преселниците. „Малко остана да ме обземе носталгия“ — пише иронично той. Разочарованията в Новия свят следват едно след друго. Безсъвестни земляци с измама го лишават от малкото му имущество и неговите двеста долара. Принуден да си изкарва прехраната ту като готвач, ту като дървар или мияч на съдове, младият пътешественик се прощава с мечтите си за собствена ферма. Все пак далеч по-демократичните отношения между различните обществени слоеве, както и между държавните институции и населението в Новия свят, сравнени с тогавашните деспотични режими в повечето европейски държави, не могат да не импонират на свободолюбивия Герстекер. Противопоставянето на тези два доста различни свята често намира отражение в неговите романи. Завръщайки се след първото си пътуване до Северна Америка, писателят придобива голяма популярност с романите „Арканзаски регулатори“ (1846) и „Пиратите на Мисисипи“ (1848). Макар да не взема активно участие в революционните събития на 1848 г., след потушаването им той не издържа на мрачния, потискащ, политически климат в Европа и отново тръгва по света. От 1849 до 1851 обикаля Южна Америка, стига до Калифорния, а оттам заминава за Австралия. През 1860/61 и 1867/68 отново посещава Южна Америка. През 1862 година той се оказва предпочитан спътник за регента херцог Ернст II фон Заксен-Кобург-Гота, както и за известния зоолог А. Брем в пътуването им до Луксор и Етиопия. Последното планирано пътешествие до Китай и Япония е неосъществено. На работната му маса остава недовършен и последният му роман „Край Ориноко“, защото писателят внезапно умира на 31 май 1872.

Фр. Герстекер старателно изучава живота и социалнопсихологическата характеристика на чуждите народи, вплита в реалистичните си пътеписи и романи много от лично преживените случки и впечатления, рисува автентични картини на начина на живот, на социалните структури в далечни и екзотични страни. Пътеписите и романите на Герстекер намират огромна читателска аудитория, имат небивал обществен отклик. Особено настоятелни са в допитванията си до него хилядите немски преселници, които или се канят да напуснат Германия, отправяйки се към Новия свят, или вече заселили се в Северна и Южна Америка, не намират онези примамливи условия, обещавани им тъй щедро от псевдопътешественици като Готфрид Дуден, от най-различни посредници и агенти. Масово четеният вестник „Гартенлаубе“ често отпечатва негови материали по тези въпроси. Но има и други хора, които са му по-малко благодарни. Романът му „Мисионерите“ предизвиква негодуванието на църковните власти, които протестират срещу издаването му. Защо? Защото писателят не скрива нищо от онова, което е видял — например как не се свенят богобоязливите мисионери да прилагат жестокия закон на Линч. Но същия протест, и то на английското мисионерство, би могъл да предизвика и романът „Таити“ (1853).

Както вече споменахме, с една значителна част от многобройните си романи и пътеписи Фр. Герстекер създава панорамно литературно огледало на социалната история на немските преселници в Америка, опитвайки се с едно истинско богатство от детайли да коригира неправилната представа за Америка било в едната, било в другата крайност. Особено показателен в това отношение е двутомният му роман „Към Америка“ (1854), наричан с право „преселнически епос“. Романът придобива изключително голяма важност в историографско отношение — той документира икономическите и политически мотиви, принудили десетки хиляди немски семейства да напуснат Германия през XIX век.

Имах възможност да се запозная с живота на бедните народни слоеве — пише авторът, — с грижите по изхранването на тези клетници, пред чиито очи гладуваха собствените им деца и измираха от глад. Видях и онова невъобразимо високомерие на аристокрацията към бедняците, които не са в състояние да нахранят дори собствените си деца така, както височайшите особи хранят кучетата си, видях един „узаконен произвол“, който под формата на мнима обществена справедливост с алчни ръце посяга и взема от клетниците и последния им залък и като че на присмех показва на стъпканите в калта цялото великолепие и лукс, в които тънат височайшите особи, всичко онова, от което беднякът е принуден да се лиши. Това ме изпълни с гняв и отвращение.

Герстекер разобличава и нечистите гешефти, извършвани от безсъвестни агенти и посредници, които си играят лекомислено със съдбата на хиляди хора.

Техните описания на Америка — пише той, — взети от самите тях от различни книги и събрани в малки брошури, продавани на ниска цена, бяха като бавно действуваща отрова, която подхвърляха на не едно и две щастливи семейства, водещи тих спокоен живот.

Писателят изследва богатия социален спектър на преселниците, показва реакциите им в техния нов живот, разказва за техните успехи и неуспехи. Съвсем справедливо е да се каже, че Герстекер прави умела типология на различните социални групи преселници — от бедняците до идеалистите или престъпниците. Прекосяването на океана е описано в няколко глави, като от време на време повествованието придобива и сатирични нотки. Те са предизвикани от чувствителната разлика между реалността и розовата светлина, в която е окъпана представата на повечето преселници за Америка. Постепенно читателят придобива впечатлението, че на кораба са се събрали глупаци, че авторът създава модел на общество, изгубило всяка връзка с действителността, което събужда много силната и близка асоциация с известния „Кораб на глупаците“. От друга страна, Герстекер осмива и точно противоположното поведение на преселниците, стъпили вече на брега на Новия свят, отрезвени, бързо изпаднали в отчаяние, не намирайки работа в Ню Орлиънс. Писателят критикува начина на поведение, той пледира за реалистична преценка на собствените възможности.

Ще се спрем накратко само на един от най-често срещаните мотиви в приключенските романи на писателя, мотив с висока ефективност, използван нашироко в този жанр — „човекът с две лица“ или героят, който води двойствено съществувание, двойствен живот, един мотив, достигнал кулминацията си при немската романтика, добре познат от англосаксонския готически роман, предпочитан от автори като Йожен Сю, Дюма и други известни майстори на загадката, на сензационния роман. Умело изграждайки взаимоотношенията между своите герои с две лица, Герстекер постига висок градус на напрежение, внася скрита динамика дори в такива ситуации, които на пръв поглед не вещаят буря. Трябва да се отдаде заслужено признание на майсторството му, на това, че не създава тези герои по един и същ стереотип, по схема, която не допуска отклонения. Ако сравним методическия проповедник и конекрадец Раусън („Арканзаски регулатори“) със съдията Дейтън и капитана на пиратите Кели („Пиратите на Мисисипи“), ще установим ред съществени различия. Докато Раусън е самозван свещеник, Дейтън е „редовен“ съдия, а може би най-важната отлика е тази, че още от самото начало читателите се запознават с двойствения начин на живот на Раусън, докато Дейтън запазва тайната си до самия край. Красавецът Сандър („Пиратите…“) също води двойствен живот, но и неговият образ е изграден с по-различна техника. Същото установяваме за измамника Золдег („Към Америка“).

Несъмнено най-силно влияние върху Фр. Герстекер оказва американецът Джеймз Фенимор Купър, което проличава особено ясно при извайването на самобитни образи като индианеца Асоваум, създадени по чудесния литературен първообраз на Купър — Чингачгук. Това проличава и от романи като „Към Америка“, „Странствания и лов из Съединените североамерикански щати“, където Герстекер споменава за „онези диви и неукротими племена, описани ни от Купър тъй чудесно и ненадминато“. Но в начина на повествование на Герстекер не забелязваме почти нищо от романтика, от меланхоличния и замечтан наблюдател Купър. Докато Сийсфилд обикаля по отъпкани пътища в пощенска карета Индиана, Илинойс и Мисури и знае за нецивилизованите райони онова, което е чул за тях, докато Готфрид Дуден се залъгва в Мисури с идиличните си представи за американската действителност, а по-късно Карл Май само от работния си кабинет завладяващо описва десетки страни, които никога не е виждал, и създава образи на хора, които никога не са съществували или и да са съществували, не ги е познавал, и рисува пейзажи, с право наречени от Арно Шмид „само кулиси“, Фр. Герстекер разрушава легендата на Ленау за Америка и изпитал на собствен гръб живота на ловен и горски скитник из дивите пущинаци на Новия свят (с най-продължителен престой в Арканзас), създава едни от най-хубавите реалистични приключенски романи. Не някой друг, а Чарлз Сийсфилд в книгата си „Североамериканските съединени щати“ свидетелствува за това, че Герстекер е използвал исторически достоверни факти и сюжети за произведенията си:

Минахме покрай острова, спечелил си страшна слава като свърталище на една разбойническа банда от фалшификатори на пари и убийци, които се подвизавали тук преди 12 години и нападали преминаващите по Мисисипи плавателни съдове.

И все пак забавно е да се прочете как именно Карл Май завършва описанието на едно увлекателно и опасно приключение с думите:

… такава е суровата действителност, не е като в романите на Герстекер!

Една значително по-малка част от творчеството на писателя не ни отвежда в далечни екзотични земи, с няколко свои книги Герстекер остава в родината си, опитвайки се с променлив успех да отрази различни страни от действителността в Германия. В някои от тях той създава картите на обществения живот в стила на „Гартенлаубе“. Героите му често произхождат от офицерските среди, което е характерно и за социалните романи на Мьолхаузен, Хаклендер и други представители на този жанр. Според Хайко Постма писателят е подходил дилетантски към т.нар. „Ундинемотив“ в „Потъналия град“, но постига по-голям успех със своите „призрачни“ разкази „Старата къща“ и „Загадъчни и зловещи истории“. Но с две от „чисто немските си произведения“ Герстекер бележи голям успех — със забавната бурлеска „Приключенията на господин Малхубер“ (1857) и чудесната новела приказка „Гермелсхаузен“ (1862), легендата за едно потънало в земята село, което се появява отново на всеки сто години. Теодор Щорм неведнъж е изразявал възхищението си от нея.

За постигнатото от Герстекер, за неговото значение като писател, общественик и пътешественик са изказвани не едно и две мнения, отдалечени помежду си от много десетилетия, но обединени от своята единодушна оценка. В голяма статия, посветена на 100-годишнината от рождението на писателя, брауншвайгският „Ландесцайтунг“ в брой 128/9.5.1916 изразява становището, че „Съвестният историк не би могъл да напише историята на Германия от 50-те и 60-те години на 19-и век, ако се опита да подмине влиянието на Герстекер и «Гартенлаубе»… Всичко, каквото описва, отговаря на истината. Това придава на романите и разказите му дълготрайна стойност. Вярно, че не е бил учен в истинския смисъл на думата, не се е занимавал основно с геология, ботаника и зоология, но най-задълбочено се е занимавал с онова, което съвременните природоизпитатели бяха съвсем занемарили — с населението, с неговите обичаи и характер. Точно с това той, който иначе бе в крак с времето си, избърза далеч в бъдещето“. Вестникът отбелязва и неговите заслуги за изясняване истинския произход на коренното австралийско население.

Кристиан Херман, съвременен писател и публицист от ГДР, е също на мнение, че „… Романите на Герстекер са еталон за реалистични пътешественически и приключенски разкази“. Реализмът в произведенията на Герстекер не се поставя под съмнение от литературната критика нито преди, нито сега, а за тяхната непосредственост и автентичност съществуват убедителни доказателства.

През февруари 1861 година писателят се среща с президента на Перу Кастиля и го моли да съдействува за построяването на път до земите на новозаселилите се немски колонисти. Литературният образ на Кастиля оживява в страниците на романа „Сеньор Агила“ такъв, какъвто е бил първообразът му в действителност.

От тридесетина години в САЩ се води сериозна изследователска дейност върху творчеството на Фр. Герстекер. Професор Евънс от Арканзас, най-значимият изследовател на живота и творчеството на писателя в САЩ, предприема пътуване по неговите следи и по описанията, дадени от Герстекер в книгата му „Странствания и лов из Съединените щати“, намира дори гроба на англичанина Ерксуин, спътника на Герстекер, убит навремето от мечка. Разбира се, не подобни факти поставят върху едно литературно произведение щемпела на реализма, но те му придават онзи особен чар и колорит, с които се отличават майсторски написаните романи на писателя.

Определено може да се твърди, че подобно на Хаклендер, Герстекер черпи най-хубавите си сюжети от живота на обикновените народни слоеве, чиито представители са и най-положителните му образи — ловците, фермерите, заселниците, островитяните, моряците, хората, които търсят щастието си в честния труд и водят безкомпромисна борба срещу беззаконието, храбро отстояват своите права, свобода и лично достойнство. На тези хора Герстекер отдава любовта си и посвещава перото си. Съвестното използване на фактите, на историческите събития, вярно доловеният национален колорит и национална характеристика превръщат книгите му едва ли не в художествени документи на една отминала бурна епоха. Честната гражданска позиция, хуманизмът и антирасистките тенденции, застъпени в произведенията му, само отчасти обосновават тяхната непреходност.

Проявите на признание и признателност към неговото дело са разностранни. През 1957 година писателят получава посмъртно и символично почетното гражданство на щата Арканзас. Активна изследователска дейност развиват не само литературоведите в САЩ и Европа, а и в Австралия, където по разбираеми причини се издава поредица от австралийските романи на писателя („Двамата каторжници“, „Из моряшкия живот“, „В австралийските гори“ и др.).

На 10 май 1979 година във Врауншвайг, ФРГ, бе основано „Дружество Фридрих Герстекер“, поставило си за цел да изследва живота и творчеството на именития си съотечественик.

Известният навремето литературен критик Рудолф Готшал писа още в 1860 г.:

Фридрих Герстекер оказа благотворно влияние върху немската литература, като замени предвзетия меланхоличен поглед към света на нашия идеализъм със задълбоченото вникване в човешката душа и живота на различни народи… Екзотичният роман на Сийсфилд е плод на екзалтиран космополитизъм, а екзотичният роман на Герстекер е плод на здравомислещ реализъм.

Едва ли би могло да се добави нещо повече към това съдържателно, лаконично и точно определение.

За съжаление допреди десетина години Фридрих Герстекер бе неизвестен за широката читателска публика у нас. Разбира се, творчеството му е било познато на по-тесен кръг специалисти и читатели, за които не е съществувала езиковата бариера, и е било високо ценено от тях. Едно интересно свидетелство (сп. „Училищен преглед“, 1903 г., кн. 4) ни е оставено от проф. Иван Д. Шишманов:

Не е чудно, че в запазената част от библиотеката на баща ми открих и драмите на Шилера, и романите на Герстекера, и на Дикенса, както и едно пълно издание на пиесите на Коцебуе.

Благодарение инициативата на издателствата „Г. Бакалов“ — Варна, и „Отечество“ — София, от печат излязоха или предстои да излязат няколко от най-добрите произведения на писателя. Затова нека оставим българския читател сам да допълни представата си за човека, твореца и пътешественика с неспокоен дух Фридрих Герстекер!