Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
A Mother, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Джеймс Джойс. Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Бележки към романа: Николай Б. Попов

Художник: Веселин Цеков

Издателство „Хемус“ ООД

Предпечатна подготовка „Компютър Арт — Бояджиев“

Печат ПК „Димитър Благоев-2“ ЕООД

ISBN 954-428-179-7

 

За корицата е използван фотос от книгата „Ирландия — минало и настояще“, запечатал характерен изглед от атлантическото крайбрежие на страната-остров, родина на Джеймс Джойс и на още много ярки творци, обогатили световната култура със своя оригинален принос в нея.

 

James Joyce. Dubliners. A Portrait of the Artist as a Young Man

Viking Press, New York, 1968

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)

Холохан, помощник-секретар на дружество „Ейре Абу“, вече близо месец кръстосваше Дъблин с ръце в джобове, пълни с мръсни хартийки, за да урежда поредицата концерти. Куцаше с единия крак и затова приятелите му често му викаха не Холохан, а Хоппалан. Безспир кръстосваше насам-натам, с часове висеше по ъглите да разисква въпроса и си взимаше бележки. Ала в края на краищата не той, а госпожа Кърни уреди всичко.

Госпожица Девлин се бе превърнала в госпожа Кърни само от проклетия. Тя бе възпитана в аристократически манастир с преподаване на френски и музика. Понеже бе по природа невзрачна и малко инат, почти не завърза съученически приятелства. Като й дойде времето да се омъжи, въведоха я в обществото, където умението й да свири и маниерите й, фини като слонова кост, будеха всеобщо възхищение. Тя седеше, оградена с ледената стена на своите съвършенства, в очакване някой поклонник да се престраши и да й предложи бляскав живот. Но все срещаше най-обикновени млади хора и не ги поощряваше, а тешеше романтичните си копнежи, като скришом си похапваше рахат локум в доволна мяра. Но когато се появи опасност да си остане стара мома и приятелките й взеха да си чешат езиците за нейна сметка, тя им запуши устата, като се омъжи за господин Кърни, моделиер на обувки на Ормъндския кей.

Той бе много по-възрастен от нея. При разговор, а той говореше винаги сериозно, думите му излизаха на пресекулки и се губеха в голямата му кафява брада. След първата година брачен живот госпожа Кърни схвана, че такъв мъж струва повече от някоя романтична личност, но самата тя никога не изостави романтичните си блянове. Той беше трезв, пестелив и набожен; причестяваше се всеки първи петък[1], понякога с нея, повече сам. Все пак тя не остави религиозните си чувства да повехнат и му беше добра жена. На гости в чужда къща достатъчно бе само леко да помръдне с вежди и той ставаше да се сбогува, а когато кашлицата го душеше, тя покриваше краката му с пухеник и му правеше пунш от силен ром. Той от своя страна бе образцов патер фамилиас. Ежеседмично внасяше малка сума в едно дружество, която обезпечаваше и на двете му дъщери зестра от по сто лири, щом навършеха двадесет и четири години. Изпрати по-голямата, Катлин, в един добър манастир с преподаване на френски и музика, а после я издържаше в консерваторията. Всяка година през месец юли госпожа Кърни намираше повод да каже на някоя приятелка:

Ако не беше Скериз, бе или Хоут, или Грейстоунс.[2]

Когато движението за национално възраждане[3] се разрасна, госпожа Кърни реши да се възползва от името[4] на дъщеря си и доведе у дома си учител по ирландски. Катлин и сестра й изпращаха на приятелките си картички с ирландски изгледи и в отговор получаваха други картички с ирландски изгледи. В ония неделни дни, когато господин Кърни отиваше с домочадието си в църквата, която служеше за катедрала[5], след литургия на ъгъла при улица „Катедрална“ се стълпяваше малка група. Бяха все приятели на семейството — свързваха ги музиката или патриотичните възгледи, а след като си разменяха всевъзможните клюки, те се ръкуваха едновременно и прихваха от смях при гледката на толкова кръстосани ръце, сетне си казваха сбогом на ирландски. В скоро време името на госпожица Катлин Кърни взе честичко да се чува. Хората казваха, че тя е много музикална, че е много мила девойка и при това вярна последователка на движението за родна ирландска реч. Госпожа Кърни бе много доволна от това. Затова никак не се изненада, когато един ден при нея дойде господин Холохан и предложи дъщеря й да води акомпанимента с пиано на четири галаконцерта, които неговото дружество щяло да изнесе в Стария музикален салон. Тя го въведе в гостната, покани го да седне и изкара гарафата и сребърния поднос за бисквити. Увлече се с цялата си душа в подробностите на това начинание, съветваше и разубеждаваше и накрая сключиха писмен договор, съгласно който Катлин щеше да получи осем златни гвинеи за участието си като акомпаняторка в четирите галаконцерта.

Понеже Холохан беше новак в такива тънки работи като съчиняването на афиши и подреждането на отделните пиеси в програмата, госпожа Кърни му оказваше помощ. Тя беше жена с такт. Знаеше на кои артисти се полагат главни букви и кои артисти могат да се задоволят с дребен шрифт. Знаеше, че първият тенор не би искал да излезе веднага подир хумореската на господин Мийд. За да не секва приятното настроение в залата, тя вмъкна съмнителните номера от програмата между любими стари шлагери. Холохан идваше всеки ден, за да се съветва с нея по някоя подробност. Тя бе винаги любезна и готова със съвет — с една дума, истинска приятелка. Току побутваше гарафата към него и казваше:

— Хайде, налейте си още една, господин Холохан.

И докато той си наливаше, тя добавяше:

— Не бойте се! От него не боли!

Всичко потръгна добре. Госпожа Кърни купи от Браун Томас[6], галантериста, прелестен розов атлаз, за да го встави в предницата на Катлинината рокля. Излезе й скъпичко, но има случаи, когато известни разходи са оправдани. Тя купи дузина билети от по два шилинга[7] и ги разпрати на приятели, които според нея инак и не биха отишли. Нищо не забрави тя и благодарение на нея всичко, което можеше да се направи, бе сторено.

Концертите трябваше да бъдат изнесени в сряда, четвъртък, петък и събота. Когато сряда вечерта госпожа Кърни пристигна с дъщеря си в Стария музикален салон, видяното не я възрадва. Неколцина млади мъже с яркосини значки по реверите се мотаеха в преддверието и нито един от тях не беше с фрак. Тя мина край тях с дъщеря си и бегъл поглед през отворената врата на залата й обясни защо бездействат разпоредителите. Отпърво се позачуди да не би да е сбъркала часа. Не, беше осем без двайсет.

В гримьорната зад кулисите я представиха на секретаря на дружеството, господин Фицпатрик. Тя се усмихна и му подаде ръка. Той беше дребничък на ръст, с бяло, занесено лице. Направи й впечатление, че меката му кафява шапка е небрежно килната встрани и че говори безизразно, с необразована реч. Той държеше програмата в ръка и докато разговаряше с нея, сдъвка единия край и го превърна на каша. Имаше вид на човек, който леко понася разочарования. През минута, през две Холохан идваше в гримьорната със сведения от касата. Артистите нервно разговаряха помежду си, поглеждаха от време на време към огледалото и току сгъваха и разгъваха нотите си. Когато стана почти осем и половина, малцината посетители в залата взеха да проявяват признаци на нетърпение. Господин Фицпатрик влезе, огледа стаята с безучастна усмивка и рече:

— И тъй, госпожи и господа, комай е време да отпочнеме…

Госпожа Кърни възнагради просташкия му говор с бърз презрителен поглед, сетне окуражително рече на дъщеря си:

— Готова ли си, мила?

Като намери сгоден момент, тя извика Холохан настрана и го замоли да й каже какво означава всичко това. Холохан не знаеше какво означава.

Той каза, че комитетът е сторил грешка, като е уредил четири концерта: четири били премного.

— Ами артистите! — подзе госпожа Кърни. — Разбира се, те дават всичко, което е по силите им, но всъщност никак не ги бива.

Холохан призна, че артистите никак не ги бива, но в комитета, рече той, били решили да оставят първите три концерта да минат как да е и да запазят звездите за събота. Госпожа Кърни не каза ни дума, но тъй като посредствените номера се редяха един подир друг на сцената и малцината посетители в залата все повече оредяваха, тя започна да съжалява, че се е впуснала в разходи за такъв един концерт. Имаше нещо в цялата работа, което никак не й се нравеше, а безучастната усмивка на господин Фицпатрик страшно я дразнеше. Тя обаче продължаваше да мълчи и чакаше да види как ще свърши всичко. Малко преди десет дойде сетното издихание на концерта и всички бързо се разотидоха.

В четвъртък вечер имаше повече публика, но госпожа Кърни веднага забеляза, че залата е пълна с гратисчии. Публиката се държеше неблагопристойно, сякаш се намираше не на официален концерт, а на репетиция. Господин Фицпатрик изглеждаше доволен от живота. Той въобще не подозираше, че госпожа Кърни гневно следи всяка негова стъпка. Стоеше зад кулисите и от време на време пъхаше глава навън, за да размени по някоя ухилена мимика с двамина свои приятели, седнали в ъгъла на балкона. Тая вечер госпожа Кърни научи, че петъчният концерт нямало да се състои и че хората от комитета щели да вдигнат и живите, и мъртвите, за да напълнят залата събота вечер. Като чу това, тя тръгна да търси Холохан. Спипа го тъкмо когато той куцаше бързешком към изхода с чаша лимонада за някаква млада дама, и го запита дали е вярно. Да, вярно било!

— Но това, разбира се, с нищо не изменя условията на договора — рече тя. — Договорът беше за четири концерта.

Холохан като че не бързаше: той я посъветва да се отнесе до господин Фицпатрик. Сега госпожа Кърни започна да се безпокои. Тя придърпа господин Фицпатрик зад сцената и му каза, че дъщеря й е подписала договор за четири концерта и съгласно условията на договора тя, разбира се, би трябвало да получи първоначално определената сума независимо дали дружеството ще изнесе четирите концерта. Господин Фицпатрик, който не можа веднага да схване за какво точно става дума, се оказа неспособен сам да разреши възникналото затруднение и рече, че ще постави въпроса пред комитета. Бузите на госпожа Кърни пламнаха от яд и тя едва се въздържа да не запита:

— И кой е кум’тета, моля?

Но знаеше, че това не подобава на една дама, и си премълча.

В петък от ранни зори по главните улици на Дъблин плъзнаха момченца с купища листовки. Във всички вечерни вестници се появиха шумни реклами, които напомняха на любителите на музиката какви наслади ги очакват следващата вечер. Госпожа Кърни се успокои донякъде, но намери за уместно да сподели с мъжа си част от своите подозрения. Той я изслуша внимателно и рече, че може би би било по-добре той да отиде с нея събота вечер. Тя се съгласи. Уважаваше своя съпруг точно тъй, както уважаваше и Кралската поща — като нещо голямо, надеждно и непоклатимо; и макар да знаеше колко ограничени са дарбите му, тя го ценеше в качеството му на лице от мъжки пол. Радваше се, че той бе предложил да я придружи. И отново обмисли своя план.

Дойде и нощта на галаконцерта. Госпожа Кърни със съпруга и дъщеря си пристигна в Стария музикален салон три четвърти час преди започването на концерта. За зла чест вечерта бе дъждовита. Госпожа Кърни повери на мъжа си дрехите и нотите на дъщеря си и тръгна да дири Холохан или господин Фицпатрик из цялата сграда. Не можа да намери никого от двамата. Запита разпоредителите има ли в залата някой член на комитета и след много разправии един от тях й доведе някаква дребна женица на име госпожица Биърн, на която госпожа Кърни обясни, че желае да се срещне с някой от секретарите. Госпожица Биърн ги очаквала всяка минута и попита с какво може да й бъде полезна. Госпожа Кърни се вгледа изпитателно в посъстареното й лице, по което се бе изписал израз на надежда и въодушевление, и отговори:

— Не, благодаря!

Дребната женица се надявала, че салонът ще се напълни. Тя се загледа навън, в дъжда, докато унилата гледка на мократа улица изтри и надеждата, и въодушевлението от сбръчканото й лице. Сетне леко въздъхна и рече:

— Ех, бог ми е свидетел, че сторихме всичко по силите си.

Госпожа Кърни трябваше да се върне в гримьорната.

Артистите пристигаха. Басът и вторият тенор бяха вече дошли. Басът, господин Дуган, бе строен млад мъж с черни рунтави мустаци. Беше син на портиер в търговска кантора и още като момче мощният му бас огласяше стаичката на баща му. От това незавидно място той се бе издигнал до положението на първокласен артист. Беше пял и в операта. Една вечер, когато басът на операта внезапно бе заболял, той се бе нагърбил с ролята на краля в „Маритана“[8], в Кралския театър. Той изпя партията си с много чувство и дълбочина и бе горещо аплодиран от галерията; но за зла беда сам помрачи доброто впечатление, като един-два пъти по невнимание си избърса носа с ръкавицата. Беше непридирчив и много не приказваше. Казваше „язе“, но тъй тихо, че просторечието му оставаше незабелязано, и заради гласа си никога не пиеше нещо по-силно от мляко. Господин Бел, вторият тенор, беше светлокос възнисичък мъж, който всяка година се състезаваше за наградите на Дъблинския фестивал. На четвърти опит бе получил бронзов медал. Беше крайно раздразнителен и крайно завистлив спрямо всички останали тенори, но прикриваше завистта си с излиятелна любезност. Той много държеше хората да знаят какво тежко изпитание представлява за него всеки концерт. Затова, щом зърна Дуган, отиде при него и го запита:

— И вие ли участвате?

— Да — отвърна Дуган.

Господин Бел се усмихна на своя събрат по страдание, протегна ръка и рече:

— Съчувствам ви!

Госпожа Кърни мина покрай двамата млади мъже и отиде зад кулисите, за да хвърли поглед към залата. Хората бързо заемаха местата си и в салона се носеше приятна глъч. Тя се върна и поговори насаме с мъжа си. Разговорът им очевидно се въртеше около Катлин, тъй като и двамата честичко я попоглеждаха, докато тя си бъбреше с една от своите съмишленички в патриотичното движение, контраалтото госпожица Хийли. В стаята влезе непозната дама с бледо лице. Жените зорко проследиха поизбелялата синя рокля, провиснала върху кльощавото тяло. Някой рече, че непознатата била мадам Глин, сопраното.

— Чудя се откъде са я изровили — каза Катлин на госпожица Хийли. — Никога нищо не съм чувала за нея.

Госпожица Хийли се усмихна принудено. В тоя миг в гримьорната куцук-куцук влезе Холохан и двете млади дами го запитаха коя е непознатата. Холохан им каза, че била Мадам Глин от Лондон. Мадам Глин застана в един от ъглите, здраво стиснала пред себе си свитък ноти, като от време на време сменяше посоката на подплашения си поглед. Сянката поскри избелялата й рокля, но отмъстително падна върху изхвръкналата й ключица. Шумът откъм залата се засили. Първият тенор и баритонът пристигнаха заедно. И двамата бяха добре облечени, тлъстички, самодоволни и внесоха в стаята полъх на охолство.

Госпожа Кърни заведе дъщеря си при тях и любезно ги заговори. Искаше да бъде в добри отношения с тях, но докато се мъчеше да е вежлива, очите й следяха Холохан, който хромо кривеше насам-натам. При първия сгоден случай тя се извини и тръгна по дирите му.

— Искам да поприказвам за малко с вас, господин Холохан — рече тя.

Те се отправиха към един уединен ъгъл на коридора. Госпожа Кърни го запита кога ще си получи парите дъщеря й. Холохан каза, че с това се занимава господин Фицпатрик. Госпожа Кърни заяви, че не я интересува никакъв господин Фицпатрик. Дъщеря й е подписала договор за осем гвинеи и парите трябвало да й бъдат платени. Холохан отвърна, че това не било негова работа.

— Как така не е ваша работа? — запита госпожа Кърни. — Нали лично вие й донесохте договора? Впрочем, ако това не е ваша работа, то е моя работа и аз ще се погрижа да я уредя.

— Ще сторите по-добре да поговорите с господин Фицпатрик — студено каза Холохан.

— Не искам да зная нищо за никакъв Фицпатрик — повтори госпожа Кърни. — Имам си договор и ще се погрижа той да бъде изпълнен.

Когато се върна в гримьорната, бузите й бяха леко зачервени. В стаята беше оживено. Двама мъже с палта бяха заели място до камината и свойски си бъбреха с госпожица Хийли и баритона. Бяха репортьорът от „Общоградски вести“ и господин О’Мадън Бърк. Репортьорът бе дошъл да съобщи, че не можел да остане за концерта, тъй като трябвало да направи дописка за сказката на някакъв американски пастор в кметството. Каза им да оставят дописката в редакцията на вестника на негово име и обеща да я вмъкне. Беше човек с посивели коси, с меден глас и шлифовани обноски. Държеше в ръка угаснала пура и ароматът се носеше край него. Нямал намерение да остава нито за миг, тъй като концертите и артистите само му навявали скука, но все пак продължаваше да стои, облегнат на камината. Госпожица Хийли стоеше пред него, бъбреше и се смееше. Той беше достатъчно стар, за да отгатне конкретната причина за вежливостта й, но и достатъчно млад духом, за да не се възползва от случая. Топлината, ароматът и самият цвят на кожата й завладяваха сетивата му. Приятно му бе да знае, че гръдта, която бавно се надигаше и снишаваше пред очите му, в тоя миг се надига и снишава за него и смехът, ароматът и кокетните погледи също се поднасят нему. Когато не можеше повече да остане, той неохотно се сбогува с нея.

— О’Мадън Бърк ще напише дописката — обясни той на Холохан, — а аз ще я пусна в броя.

— Много ви благодаря, господин Хендрик — рече Холохан. — Знам, че ще я пуснете. Мога ли да ви предложа нещичко, преди да ни оставите?

— С удоволствие — каза господин Хендрик.

Двамата мъже минаха по някакви криволичещи коридори, изкачиха се по тъмно стълбище и влязоха в уединена стая, където един от разпоредителите отпушваше бутилки за неколцина господа. Един от тия господа бе О’Мадън Бърк, инстинктивно надушил стаичката. Той беше мазен стар хитрец, който поклащаше внушителното си туловище и го крепеше в равновесие, когато бе в покой, с помощта на голям копринен чадър. А високопарното му име бе моралният чадър, с който крепеше разклатените си финанси. Радваше се на всеобщо уважение.

Докато Холохан черпеше журналиста, госпожа Кърни приказваше тъй разпалено с мъжа си, че той трябваше да я помоли да сниши глас. Разговорът на другите в гримьорната вече бе пресилен. Господин Бел, номер едно в програмата, стоеше готов с ноти в ръка, но пианистката не помръдваше. По всичко личеше, че нещо не е в ред. Господин Кърни гледаше право пред себе си и си гладеше брадата, а госпожа Кърни шепнешком внушаваше нещо в ухото на Катлин. Откъм залата се дочуваха нетърпеливи викове, ръкопляскания и тропане с крака. Първият тенор, баритонът и госпожица Хийли стояха един до друг и чакаха спокойно, но нервите на господин Бел бяха силно изопнати, понеже се опасяваше публиката да не помисли, че е закъснял.

В стаята влязоха Холохан и О’Мадън Бърк. Холохан веднага усети настъпилото мълчание. Той отиде при госпожа Кърни и взе настойчиво да й говори. Докато те разговаряха, шумът в залата се засили. Холохан се разгорещи и зачерви като рак. Той говореше и говореше, но от време на време госпожа Кърни рязко го пресичаше:

— Тя няма да излезе. Първо трябва да си получи осемте гвинеи.

Холохан отчаяно сочеше залата, където публиката ръкопляскаше и тропаше с крака. Той се обърна към господин Кърни и Катлин. Но господин Кърни все тъй си поглаждаше брадата, а Катлин гледаше в земята и леко помръдваше връхчето на новата си обувка: вината не била нейна. Госпожа Кърни повтори:

— Тя няма да излезе, без да си е получила парите.

След бърза словесна схватка Холохан бързо закуцука навън. Всички мълчаха. Когато напрегнатото мълчание стана почти тягостно, госпожица Хийли се обърна към баритона и рече:

— Виждали ли сте госпожа Пат Камбъл тая седмица?

Той не я бил виждал, но му казали, че била много добре. Разговорът секна. Първият тенор наведе глава и почна да брои брънките на златната верижка, която висеше на корема му, като се усмихваше и си тананикаше напосоки, за да установи в ред ли е фронталният му синус. От време на време всички поглеждаха към госпожа Кърни.

Шумът от залата бе станал вече оглушителен, когато господин Фицпатрик се втурна в стаята, следван по петите от Холохан, който едва поемаше дъх. Покрай ръкопляскането и тропането с крака сегиз-тогиз се чуваше и остро свиркане. Господин Фицпатрик държеше в ръка няколко банкноти. Той отброи четири от тях в ръцете на госпожа Кърни и рече, че тя ще получи другата половина през антракта. Госпожа Кърни каза:

— Давате ми с четири шилинга по-малко![9]

Но Катлин събра полите си и рече: Хайде, господин Бел, на първия в програмата, който трепереше като лист. Певецът и пианистката излязоха заедно. Шумът в залата постепенно утихна. Възцари се тишина, после се чу пианото.

Първата част на концерта мина много добре, с изключение номера на Мадам Глин. Злощастната дама изпя „Киларни“[10] с безплътен глас-въздишка, с всички старовремски предвзетости, които навярно мислеше, че придават изящество на пеенето й. Тя сякаш бе възкръснала из някой стар театрален гардероб и галерията открито се подиграваше с високите й жаловити трели. Първият тенор и контраалтото обаче пожънаха гръмогласни овации. Катлин изсвири потпури от ирландски мелодии и те бяха щедро аплодирани. Първата част завърши с вълнуващ патриотичен рецитал на млада дама, която уреждаше любителски театрални представления. Тя бе заслужено аплодирана, а щом завърши, господата от залата доволни излязоха да пушат.

През това време гримьорната приличаше на възбунен кошер. В единия ъгъл стояха Холохан и Фицпатрик, госпожица Биърн, двамина разпоредители, басът и О’Мадън Бърк. О’Мадън Бърк казваше, че никога не е виждал по-скандално поведение. След всичко това музикалната кариера на госпожица Катлин Кърни в Дъблин била обречена. Запитаха баритона какво мисли за поведението на госпожа Кърни. Той не пожела да отговори. Бяха му изплатили хонорара и искаше да живее в мир и любов с всички. Каза все пак, че госпожа Кърни би трябвало да се съобразява и с артистите. Разпоредителите и секретарите разгорещено спореха как да действат, щом настъпи антрактът.

— Съгласен съм с госпожица Биърн — каза О’Мадън Бърк. — Не й плащайте нищо.

В другия край на стаята се намираха госпожа Кърни и нейният съпруг, господин Бел, госпожица Хийли и младата рецитаторка на патриотичните стихове. Госпожа Кърни каза, че комитетът се е отнесъл с нея скандално. Тя не щадила нито труд, нито пари, а ето как й се отплащали.

Сигурно са си мислили, че ще имат работа само с някакво девойче и следователно лесно ще могат да го преметнат. Но тя щяла да им покаже колко грешна сметка са си направили. Те не биха се осмелили да се отнасят тъй с нея, ако била мъж. Но тя щяла да се погрижи за правата на дъщеря си: нямало да се остави да я изиграят. Ако не й изплатели всичко до последната пара, щяла да проглуши Дъблин. Разбира се, съжалявала заради артистите. Но би ли могла да постъпи по друг начин? Тя се обърна към втория тенор, който рече, че те не били постъпили добре с нея. Сетне се обърна и към госпожица Хийли. На госпожица Хийли й се искаше да се присъедини към другата група, но не можеше да го стори, тъй като двете с Катлин бяха големи приятелки, а и често я канеха в дома на Кърни.

Веднага щом свърши първата част, господин Фицпатрик и Холохан отидоха при госпожа Кърни — и й заявиха, че другите четири гвинеи щели да бъдат изплатени след заседанието на комитета в идущия вторник и че ако дъщеря й реши да не свири през втората част, комитетът ще счита договора за развален и нищо няма да й плати.

— Не искам да знам за никакъв комитет — гневно заяви госпожа Кърни. — Дъщеря ми си има договор. Тя трябва да получи четири лири и осем шилинга или кракът й изобщо няма да стъпи на сцената.

— Вие ме учудвате, госпожо Кърни — рече Холохан. — И през ум не ми е минавало, че ще постъпите тъй с нас.

— А как постъпихте вие с мен? — попита тя.

Лицето й бе пламнало от гняв и тя сякаш мигом бе готова да се хвърли върху някого с голи ръце.

— Държа на правата си — каза тя.

— Бихте могли да проявите известно благоприличие — рече Холохан.

— Така ли? Виж го ти!… А като питам кога ще платят на дъщеря ми, не мога да получа дори възпитан отговор.

Тя вирна глава и заговори надменно:

— Трябва да поговорите със секретаря. Не е моя работа. Де ще намерите друг като мен, тъй паметлив, тъй работлив, тра-ла-ла-ла.

— Мислех ви за истинска дама — каза Холохан и рязко й обърна гръб.

Сега вече поведението на госпожа Кърни бе единодушно осъдено; всеки одобряваше решението на комитета. Тя стоеше до вратата, побеляла от ярост, караше се с мъжа си и дъщеря си и размахваше ръце. Изчака до започването на втората част с надеждата, че секретарите ще я потърсят. Госпожица Хийли обаче любезно се бе съгласила да акомпанира на един-двама изпълнители. Госпожа Кърпи бе принудена да се отдръпне, за да стори път на баритона и неговата акомпаняторка. За миг тя стоя неподвижна като разгневен каменен истукан, но щом първите ноти на песента стигнаха до ушите й, грабна наметката на дъщеря си и рече на своя съпруг:

— Повикай файтон!

Той веднага излезе. Госпожа Кърни обви дъщеря си с наметката и го последва. На минаване през вратата тя поспря и свирепо се вгледа в лицето на Холохан.

— Още не съм си разчистила сметките с вас — рече тя.

— Но аз си разчистих сметките с вас — каза Холохан.

Катлин покорно тръгна подир майка си. Холохан взе да крачи нагоре-надолу из стаята, за да се успокои, понеже едва се сдържаше в кожата си.

— И това ми било дама — рече той. — Няма що, истинска дама!

— Вие постъпихте правилно, Холохан — каза О’Мадън Бърк и се подпря на чадъра си в знак на одобрение.

Бележки

[1] Причестяването в първия петък на месеца е свързано с култа към Светото сърце (вж. бел. 2 към „Евелин“). Според едно от обещанията пред Мария Маргарет Алакок всеки, причестил се девет последователни първи петъка, нямало да умре неподготвен.

— Добрият ми мъж ни праща за няколко седмици в Скериз.

[2] Курорти близо до Дъблин.

[3] Става дума за Галската лига, основана в 1893 г. Движението за национално възраждане си поставя целта да създаде интерес към самобитната ирландска култура (почти унищожена от английското нашествие) и възкреси западащия ирландски език (от келтската група). Лигата пожънва големи успехи: консолидира националното съзнание, преоткрива забележителни паметници на старата ирландска литература, под нейно влияние възниква групата на келтските поети (вж. бел. 4 към „Облаче“). Джойс има противоречиво отношение към движението. Радетел за европеизирането на Ирландия, той с основание не приема крайния национализъм и изолационализъм на някои негови представители, които изпадат в ретроградна идеализация на миналото и в нихилизъм спрямо достоянията на английската култура. В същото време обаче той е склонен да подценява положителните страни на движението. Ако съдим по „Портрет на художника“, неприязненото му отношение има до известна степен чисто лични подбуди.

[4] Името „Катлин“ е свързано с легендите за Бедната стара жена (всъщност кралица), която олицетворява Ирландия (вж. коментара към „Пръст“). У. Б. Йейтс й посвещава две от най-хубавите си пиеси.

[5] Дъблинската катедрала „Св. Патрик“ е била на разположение на протестантите.

[6] Прочут търговец на ирландски дантели.

[7] Вероятно най-скъпите.

[8] Сантиментална опера от Уилям Винсънт.

[9] Осем гвинеи (договореният хонорар) са равни на осем лири и осем шилинга.

[10] Много популярна балада от Майкъл Болф.

Край