Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Clay, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Джеймс Джойс. Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Бележки към романа: Николай Б. Попов

Художник: Веселин Цеков

Издателство „Хемус“ ООД

Предпечатна подготовка „Компютър Арт — Бояджиев“

Печат ПК „Димитър Благоев-2“ ЕООД

ISBN 954-428-179-7

 

За корицата е използван фотос от книгата „Ирландия — минало и настояще“, запечатал характерен изглед от атлантическото крайбрежие на страната-остров, родина на Джеймс Джойс и на още много ярки творци, обогатили световната култура със своя оригинален принос в нея.

 

James Joyce. Dubliners. A Portrait of the Artist as a Young Man

Viking Press, New York, 1968

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: NomaD)

Икономката й бе разрешила да излезе веднага щом жените си изпият чая, и Мария нетърпеливо очакваше свободната си вечер. Кухнята светеше от чистота: готвачката рече, че човек би могъл да се огледа в медните казани. В печката гореше весел огън, а на една от масите бяха наредени четири големшки квасени питки. Тия питки изглеждаха цели, но по-отблизо се виждаше, че са нарязани равномерно на дълги дебели резени, готови за раздаване с чая. Мария сама ги бе нарязала.

Мария беше от дребна по-дребна на ръст, но имаше много дълъг нос и много дълга брадичка. Говореше малко носово и винаги успокоително: Да, мила моя и Не, мила моя. Винаги нея пращаха, когато жените се сдърпваха за коритата, и тя винаги успяваше да ги умири. Веднъж икономката й рече:

— Мария, ти си истинска миротворка[1]!

И помощницата на икономката, и двете дами от управата бяха дочули тия похвални думи. А и Рижа Шашавата все казваше, че ако не била Мария, кой знае какво щяла да стори на онова глухонямо чучело, дето се грижи за ютиите. Мария всички я обичаха.

Жените щяха да вечерят към шест и тя би могла да излезе още преди седем. Двайсет минути от Болзбридж до Колоната; двайсет минути от Колоната до Дръмкондра: и двайсет минути за покупките. Щеше да стигне преди осем. Тя извади портмонето си със сребърната закопчалка и отново прочете думите Подарък от Белфаст. Това портмоне й беше много скъпо, тъй като Джо й го бе донесъл преди пет години, когато той и Алфи ходиха на екскурзия в Белфаст навръх свети Дух. В портмонето имаше две половин крони и няколко медни петачета. След като си плати трамвая, щяха да й останат чисти пет шилинга. Каква хубава вечер ще прекарат и децата ще пеят! Само дано Джо да не си дойде пиян. На човек не приличаше, като се напие.

Той често я бе карал да дойде да живее при тях; но тя се боеше, че ще им пречи (макар жената на Джо да бе толкова добра с нея), пък и беше привикнала с живота в пералнята. Джо имаше добро сърце. Тя бе отгледала и него, и Алфи и Джо обичаше да казва:

— Мама си е мама, но Мария ми е истинската майка.

Когато домът, им се бе разтурил и всеки тръгна по свой път, момчетата я бяха настанили на тая работа в пералнята „Под фенерите на Дъблин“ и това й хареса. По-рано гледаше с много лошо око на протестантите, но сега виждаше, че са много мили хора, е, малко тихи и сериозни, но все пак много мили хора, като живееш при тях. При това имаше си и цветя в зимната градина и й беше драго да се грижи за тях. Имаше си чудни папрати и восъче, а дойдеше ли някой да ги види, тя винаги му даваше едно-две коренчета от оранжерията си. Само едно нещо не й се нравеше и това бяха душеспасителните брошурки[2], но затова пък беше тъй приятно да имаш работа с икономката, тя бе истинска лейди.

Щом готвачката й каза, че всичко е готово, тя влезе в стаята на жените и удари големия звънец. Подир няколко минути жените заприиждаха на групи от по две-три, бършеха димящите си ръце във фустите и придърпваха ръкавите на блузите си върху димящите лакти. Всички се настаниха пред огромните канчета и готвачката и глухонямата взеха да ги пълнят с топъл чай, предварително подсладен и примесен с мляко в огромните гюмове. Мария надзираваше раздаването на тестеното и се грижеше всяка от жените да получи четирите си резена. Вечерята премина с много смях и закачки. Лизи Флеминг рече, че пръстенът[3] сто на сто ще се падне на Мария, и въпреки че Флеминг всяка година казваше това срещу Всех святих, Мария трябваше да се засмее и каза, че не й е потрябвал никакъв пръстен или мъж; а когато тя се смееше, в сиво-зелените й очи искряха разочаровани момински надежди, а върхът на носа й почти опираше в крайчеца на брадичката й. Сетне Рижа Шашавата вдигна своето канче чай и предложи да пият за здравето на Мария и докато всички жени тропаха с канчетата си по масата, тя каза, че съжалявала, дето нямало и глътка портер, за да полее случая. Мария отново се засмя, тъй че върхът на носа й още веднъж почти опря в крайчеца на брадичката й и дребничкото й тяло се разтресе от глава до пети, понеже знаеше, че Рижа го каза с добро чувство, но нали си е проста, все така си говори.

Но колко се зарадва Мария, щом жените се навечеряха, а готвачката и глухонямата почнаха да разтребват масите! Тя отиде в малката си стая и като си припомни, че на следващата заран трябва рано да иде на черква, премести стрелката на будилника от седем на шест. Сетне свали работната пола и домашните обувки, разстла новата си пола върху леглото и сложи пред него официалните си обувчици. Смени и блузата си и застанала пред огледалото, си спомни как едно време, като младо момиче, се обличаше за черква в неделя; и се вгледа с нежна тъга в това мъничко телце, което тъй обичаше да гизди. Въпреки годините то все още й се струваше хубавко, стегнато малко телце.

Когато излезе навън, улиците лъщяха от дъжда и тя се зарадва, че бе взела старата си кафява мушама. Трамваят беше пълен и трябваше да седне на малкото столче в края на вагона с лице към пътниците, а краката й едва опираха в пода. Тя си повтори наум всичко, което имаше да върши, и реши, че е много по-добре да си независим и да си имаш свои пари в джоба. Колко хубаво щяха да си прекарат, сигурна беше, но неволно сянка помрачи мислите й, като си спомни, че Алфи и Джо сега не си говорят. Те все се караха, а като бяха малки, нямаше по-добри приятели от тях: ех, такъв е животът.

Тя слезе от трамвая при Колоната и бързо се запровира през тълпата. Влезе в сладкарница „Даунс“, но вътре имаше толкова народ, че мина доста време, преди да й обърнат внимание. Купи дузина различни пасти от по едно пени и накрая се измъкна от сладкарницата, натоварена с голяма книжна кесия. Сетне се замисли какво друго й остава да купи: искаше да бъде нещо наистина хубаво. Ябълки и орехи сигурно щеше да има предостатъчно. Трудно й бе да реши и едничкото нещо, което й дойде наум, беше кейк. Намисли да купи кейк със стафиди, но Даунс не поръсваше кейка с достатъчно бадеми и затова тя отиде в друга сладкарница на улица „Хенри“. Нужно й бе доста време, докато реши на какво да се спре, а наконтената млада дама зад тезгяха, явно пораздразнена от нея, я запита сватбена торта ли ще купува. Мария се изчерви и се усмихна на младата дама: но младата дама погледна сериозно на всичко и накрая отряза дебело парче кейк със стафиди, уви го и рече:

— Два шилинга и четири пенса, моля.

Стори й се, че ще трябва да стои права в трамвая за Дръмкондра, понеже нито един от младите мъже не даваше вид, че я е забелязал, но един възрастен господин й отстъпи място. Беше пълничък човек с кафяво бомбе; лицето му бе червендалесто и почти квадратно, а мустаците — възсиви. Мария реши, че господинът прилича на полковник, сетне се замисли колко по-вежлив е той от младите мъже, които седяха, забили поглед пред себе си. Господинът я заговори за празника Всех святих и за дъждовното време. Той предположи, че чантата е пълна с лакомства за малчуганите, и рече, че е напълно в реда на нещата децата да се порадват, докато са деца. Мария също мислеше така и в отговор срамежливо кимаше. Той бе много мил с нея и когато дойде време да слезе при моста на канала. Мария му благодари и се поклони, а и той й се поклони, сне бомбето от главата си и се усмихна; и докато вървеше нагоре покрай къщите, свела мъничката си глава под дъжда, тя си мислеше, че истинският джентълмен от пръв поглед се познава, дори да си е малко пипнал.

Когато влезе в къщата на Джо, всички извикаха: Ах, ето я Мария! Джо тъкмо се бе върнал от работа, а всички деца бяха пременени. Бяха дошли две големи съседски момичета и игрите бяха вече в разгара си. Мария даде кесията с лакомствата на Алфи, най-голямото от момчетата, да ги раздели по равно, а госпожа Донъли й каза, че много ги глези, като носи чак толка̀ва кесия със сладкиши, след което накара децата да кажат:

— Благодарим, Мария.

Но Мария рече, че е донесла нещо по-особено за татко и мама, нещо, което положително ще се понрави и на двамата, и веднага започна да търси кейка със стафидите. Потърси го в кесията от „Даунс“, сетне и в джобовете на мушамата си, и върху закачалката, но никъде не го намери. Тогава запита децата дали някое от тях не е изяло кейка — по погрешка, разбира се, — но децата до едно отрекоха и се нацупиха, сякаш искаха да кажат, че не им е притрябвал никакъв кейк, щом ще ги обвиняват в кражба. Всеки предложи някакво обяснение на загадката, а госпожа Донъли рече, че Мария очевидно е забравила пакета в трамвая. Като си припомни колко я бе смутил господинът с възсивите мустаци, Мария почервеня от срам, от досада и разочарование. И тя почти се разплака, като разбра, че малката й изненада се е провалила и че двата шилинга и четирите пенса са отишли на вятъра.

Но Джо каза, че това няма значение, и я сложи да седне до огнището. Държеше се много мило с нея. Разправи й всичко, което ставаше в кантората, и повтори пред нея колко остроумно отговорил веднъж на началника си. Мария не разбра защо тъй много се смя Джо на отговора си, но му рече, че тоя началник сигурно обича да командва. Джо каза, че не бил чак толкова лош, ако знаеш как да го подхванеш, даже всъщност бил добър човек, стига да не го настъпиш. Госпожа Донъли посвири на пианото и децата потанцуваха и пяха. Сетне двете съседски момичета раздадоха орехите. Никой не можа да намери орехотрошачката и Джо почти се разсърди и взе да ги пита как според тях Мария ще си хапне от орехите без помощта на орехотрошачка. Но Мария рече, че не обича орехи и няма защо да се безпокоят. Тогава Джо попита би ли изпила една бира, а госпожа Донъли каза, че вкъщи имало и портвайн, ако предпочита вино. Мария отвърна, че няма нужда да я черпят; но Джо настоя на своето.

И така, Мария трябваше да отстъпи, те седнаха край огнището, разприказваха се за едно време и тогава Мария намисли да вмъкне една-две добри думи за Алфи. Но Джо викна бог да го убие, ако изобщо продума на брат си, и Мария взе да се извинява, задето бе отворила дума за това. Госпожа Донъли каза на мъжа си, че е срамота да говори така за родна кръв, а Джо рече, че Алфи не му бил никакъв брат, и двамата едва не се сдърпаха. Но Джо каза, че няма да си разваля празника, и накара жена си да отвори още няколко бири. Двете съседски момичета бяха подхванали игрите по случай празника и скоро всички пак се развеселиха. На Мария й стана много драго, че децата са тъй весели и Джо и жена му са в добро настроение. Съседските момичета сложиха няколко чинийки на масата и след това поведоха децата към масата със завързани очи. Едно намери молитвеника, други три напипаха водата; а когато на едно от съседските момичета се падна пръстенът, госпожа Донъли заклати пръст към изчервилото се момиче, сякаш искаше да каже: Ех, зная аз, всичко зная! После всички настояха да вържат очите на Мария и да я отведат до масата, за да видят какво ще й се падне; и докато й слагаха кърпата, Мария тъй се разсмя, че накрая върхът на носа й почти опря в крайчеца на брадичката й.

Поведоха я към масата сред смях и закачки и тя вдигна ръка над нея, както й заръчаха. Помаха с ръката насам-натам из въздуха и после я спусна и хвана една от чинийките. Пръстите й напипаха нещо меко и мокро[4] и тя се зачуди защо никой не продумва и не й свалят кърпата. Настъпи мълчание; сетне настана някакво боричкане и се разнесе шепот. Някой рече нещо за градината, а накрая госпожа Донъли каза нещо доста сърдито на едно от съседските момичета и й нареди веднага да го изхвърли навън: с такива работи шега не бива. Мария разбра, че е станала грешка, и затова трябваше да повтори всичко отначало: тоя път й се падна молитвеникът.

След това госпожа Донъли изсвири на децата шотландската тропанка „Госпойца Маклауд“, а Джо накара Мария да изпие чаша вино. Скоро всички отново се развеселиха и госпожа Донъли рече, че на Мария било писано да влезе в манастир още преди да изтече годината, понеже й се паднал молитвеникът. Мария не помнеше Джо някога да е бил тъй мил с нея, както тая вечер, какво ли не й разказа, какво ли не си спомни. Тя каза, че всички са толкова добри с нея.

Най-сетне децата се поизмориха и им се доспа и Джо подкани Мария да изпее някоя малка песничка, преди да си върви, някоя от старите песнички. Госпожа Донъли каза: Хайде, Мария, моля ти се! И тъй, Мария трябваше да стане и да отиде до пианото. Госпожа Донъли заръча на децата да мируват, за да чуят песента на Мария. Сетне тя изсвири встъплението и рече: Хайде. Мария! И Мария, страшно изчервена, започна да пее с тънък треперлив гласец. Тя пееше „Насън бях принцеса“[5]… и като стигна до втората строфа, пак запя първата:

Насън бях принцеса, видях се в палат —

        в поклони се свита привежда…

За роб и за рицар, за стар и за млад

        бях гордост, любов и надежда.

 

С богатства несметни, бях щерка на дом

        с потомствено царствено име,

но радост едничка изпълни ме, щом

        ти влезе и каза: „Любима!“[6]

 

Ала никой не й посочи грешката, а когато тя свърши песента си, Джо бе трогнат до сълзи. Каза, че за него няма по-хубави дни от едно време, нито по-хубава музика от песните на бедния стар Болф, каквото и да говорят някои хора; и очите му тъй се напълниха със сълзи, че не можа да намери онова, което бе затърсил, и накрая трябваше да помоли жена си да му каже къде е тирбушонът.

Бележки

[0] Зад класическата за прозата на натурализма обстановка — героинята живее в общежитие на превъзпитани проститутки или, ако си послужим с думите на Джойс, сред „грешни и паднали жени, събрани от благотворителен комитет, за да перат мръсните ни ризи“ — в разказа прозира интересна символика, свързана с фолклора и християнската митология. Заглавието намеква за известното „пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Бит., 3, 19) и е свързано с играта на децата в края на разказа. Действието се развива вечерта срещу празника Всех святих, когато според поверията се появявали вещици, и читателят ще забележи, че външно героинята прилича на вещица. Името й, ведно с характера и отношението на околните към нея („миротворка“, „майка“), подсказва аналогия с Богородица. Най-важна обаче е аналогията с Бедната стара жена, или Ирландия: Мария работи при протестанти, от които е финансово зависима, а и портмонето й е подарък от Белфаст; търговците я унижават, ласкателствата на военния — объркват; „синовете“ й — по правило пияни — са в раздор, каква „миротворка“ е Мария? При играта тя избира смъртта и молитвеника: бедна Ирландия!…

[1] „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат., 5, 9).

[2] Обикновено листовки, които вещаят края на света и призовават към покаяние.

[3] Питите (по-късно игрите) съответстват на нашата баница с късмети.

[4] Пръст-та

[5] Вж. бел. 5 към „Евелин“. Втората строфа е още по-мъчителна, затова Мария „несъзнателно“ я пропуска.

[6] Стиховете преведе Спас Николов.

Край