Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Maverick, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Киров, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- vens (2010)
- Корекция и форматиране
- beertobeer (2010)
Издание:
Макс Алън Колинс, Уилям Голдман. Мавърик
Американска. Първо издание
Издателска къща „Валент“, 1994
Печат ДФ „Балкан прес“
История
- — Добавяне
Чакалнята на ада
Реших все пак да продължа за Сейнт Луис.
Проблемът бе, че парите, с които всичко на всичко разполагах, бяха хилядарката от Джоузеф и още почти хиляда, които Анабел не бе могла да докопа — печалбата от играта в Кристъл Ривър.
Но Анабел може би щеше да е достатъчно глупава, за да използва парите, които бях събрал, за да участва в шампионата. Ако е така и ако успеех да стигна до общата ни цел преди тя да е внесла таксата за участие — щях учтиво да помоля мисис Брансфърд да бъде така добра да ми върне парите преди да се наложи да си ги взема сам.
Пресякох реката и след малко поех по издълбания с коловози път на дилижанса, който водеше в нужната ми посока, а освен това минаваше покрай места, където човек от време на време можеше да се снабдява с храна, вода и легло. Все още можех да стигна. И то без да си давам зор.
Сутринта бе топла, но не гореща и Оли и аз поддържахме добър, но не изморителен ход. Придържахме се към равното пространство между коловозите. Земята отново бе станала пустинна, камениста равнина, през която пътят мързеливо се виеше. Като излязохме от един завой, към нас запрепуска кон без ездач, юздите му висяха свободно.
Забавих ход, без да спирам, и се заоглеждах за падналия ездач.
Той лежеше по лице край пътя, където бе паднал или бе хвърлен. Облечен бе в износени прашни дрехи на каубой или скитник и стенеше, кажи-речи хлипаше.
Изглежда бе наранен, може би лошо наранен — тялото му бе изкривено неестествено. Може би краката му бяха счупени…
Дръпнах юздите и скочих от Оли.
— Потрай, приятелю! — извиках аз.
Отговорът му бе един още по-силен стон. Като водех Оли за юздите, отидох до нещастника, наведох се и внимателно го обърнах по гръб. Лицето, което ме гледаше от земята, нямаше да е приятно дори да не бе сгърчено от болка — брадясало, кожата жълтеникава, едното му око гледаше на изток, другото на запад.
Не можех да реше в кое да гледам.
Той прошепна нещо. Наведох се още, за да го чуя.
— Нещастник — каза той.
Те се бяха промъкнали зад мен и единият бе взел пистолета ми, преди дори да мога да се обърна. Друг ме ритна по главата, светът започна да се върти и аз се строполих на земята.
Не бях в безсъзнание, просто шашнат и замаян от болка. Двама мъже стояха над мен — единият от тях имаше червен белег на врата, а другият бе стар приятел.
Нещо такова.
Негодяй с черно сомбреро, демилитаризирана кавалерийска куртка и черна остра брада.
Негодяй на име Ангела.
Който, тъкмо когато се изправях на крака, ме ритна в стомаха. Аз изхъхрих и преди да успея отново да си поема дъх, той пак ме ритна в стомаха. По-силно. Не можех да дишам. Затварях и отварях уста като риба на сухо.
Търкалях се по земята и се държах за корема, вероятно бях пребледнял като платно, когато пареща течност нахлу в гърлото ми и чух отвратителния злобен глас на Ангела.
— Трябваше повече да им платиш на онези каубои, Мавърик говореше Ангела. — Понапиха се и почнаха да се фукат и да ми се подиграват. Казаха ми, че си им платил, за да ги натупаш. И знаеш ли? Аз ги натупах безплатно…
Мъжът, на когото исках да помогна, онзи разногледият, пребърка джобовете ми. Намериха хилядарката от Джоузеф и спечеленото от покера в Кристъл Ривър. Стотачката, забодена от вътрешната страна на ризата ми, обаче си остана моя.
Не че в момента можеха да ми послужат за нещо, нито пък в бъдеще, тъй като очевидно трудно можеше да се каже, че изобщо имам такова.
— Не че щях да те оставя да спечелиш онази игра, в никакъв случай — говореше Ангела, докато другарите му сипеха юмруци и ритници върху ми, — но щях да те оставя жив. Обаче ти ме направи на глупак…
Той се присъедини към боя, който бе най-злобният, който някога съм ял, а аз съм изял доста. Опитах се да се съпротивлявам, но това бе все едно коте да маха с лапи по въздуха. Атаката им бе твърде внезапна, твърде свирепа. Единственото, което можех да направя, бе да остана в съзнание.
— Стига! — каза Ангела след много-много време, поне на мен така ми се струваше. — Дайте да украсим някое дърво…
Което ни връща обратно под буреносното, разтърсвано от гръмотевици небе и красавеца — тоест аз — с вързани зад гърба ръце и с примка на врата, седнал върху кон, който се държи смайващо добре, имайки предвид, че е под мен само от няколко дни, и с торба гърмящи змии в краката си.
Всъщност на този етап примката вече не бе на врата ми. Бях успял да я приплъзна под носа си, без да смутя Оли. Пълзящите змии обаче вероятно скоро щяха да сторят това. Но за момента конят не бе забелязал, или просто не бе впечатлен от дузината гърмящи змии, които, свободни да поемат в която и да е посока, избраха да се затирят към нас.
Гръмотевица разтърси небето и земята, дървото включително. Бурята бе превърнала деня в нощ и светкавица хвърли за миг сребърното си сияние върху света — свят, където около дузина змии, се свиха на кълбо, вдигнаха опашките си и шумно затракаха.
Сега Оли ги забеляза, или поне така изтълкувах начина, по който вдигна глава — но не помръдна от мястото си.
— Спокойно, момче — успокоявах го аз, като се опитвах да провра примката над носа си. Не беше чак толкова голям, в края на краищата. Защо трябва да е толкова трудно…
Оли препусна.
Хукна, изчезна, без много-много да обезпокои змиите, а аз увиснах, поклащайки се с вързани зад гърба ръце над гърмящите изчадия.
Вратът ми не се счупи, защото примката вече не бе около него. Въжето гореше горната ми устна, закачено под носа ми и неудобството бе невъобразимо — като че ли някакъв великан се опитваше да измъкна главата ми, като упорита коркова тапа от бутилка вино.
Бях уморен. Дали щях да умра така увиснал? Исках ли наистина да падна сред това гъмжило от гърмящи змии? А може би болката постепенно ще изчезне, а змиите ще се предадат и ще се махнат? Стотици мисли се стрелкаха през главата ми — ужасни, мигновени като бляскащите светкавици, силите ме напускаха, усилията ми ставаха все по-немощни, и накрая увиснах като дроб.
Винаги съм казвал, че Фортуна е най-любимата ми дама, но, честно казано, никога не съм разчитал на нея, никога не съм я призовавал. Запомнях всяко раздаване и играех по законите на вероятността. Пазех съвета, който Татко ни даде, на Барт и мен, когато напуснахме ранчото в Тексас: „Ако имаш едно асо, не разчитай, че ще получиш още три, като смениш три карти.“
Затворих очи. Не бе точно молитва. Но ако Госпожа Фортуна се появеше и ме избавеше от загубена игра, сега бе времето.
Оглушителен взрив разтърси дървото и мозъка ми — гръмотевица? — и целият клон, на който висях се откърши. Светкавица? Не я видях да удря, но, по дяволите, аз падах!
А след това се приземих — тупнах тежко на земята и змиите се разбягаха.
За момент.
Лежах на една страна с широко отворени очи, ударът ми бе извадил въздуха, ръцете ми бяха вързани отзад, а всички гърмящи змии на зелената божия земя пълзяха към мен, и се усмихваха със сатанинските си усмивки.
Чудовищата стояха около мен, надигнали глави, все едно се подготвяха да гласуват коя да ме ухапе първа.
Дотук с Госпожа Фортуна.
Тогава усетих присъствието й. Не беше Госпожа Фортуна, но бе човешко същество, жена, дребна старица облечена в обсипани с кръпки висящи дрипи. Тя държеше торбата от зебло със сбръчканите си ръце и дяволите ме взели, ако не се разхождаше между змиите, невъзмутима като свещеник, който дава причастие, вдигаше ги от земята и ги пъхаше в торбата.
Те дори не тракаха, когато ги хващаше. Всъщност, бяха престанали да тракат.
Това бе най-невероятното нещо, което съм виждал. А и най-приказното — тази странна дребничка старица, не по-голяма от дете, която събираше гърмящи змии, като че ли береше цветя в градината си.
А опряна на дървото, където тя я бе оставила, стоеше най-огромната пушка за бизони, която някога съм виждал. От гигантската й цев се виеше дим.
Значи това бяха гръмотевицата и светкавицата, които ме бяха свалили на земята.
Тя завърза мърдащата торба, като че ли бе дамската й чанта, сложи я до дървото и отново взе пушката за бизони. Лицето й бе смръщено и съсухрено, очите малки и строги, но в тях нямаше жестокост — приличаше на кръстоска между вещица и елф, само че вместо метла в ръцете й бе този топ, а вместо гърне със злато имаше торба гърмящи змии.
Тя се дотътри до мен и тъкмо когато се готвех да кажа „Благодаря“, ме изрита. Обърнах се по гръб и изохках. Не бе многословно, но поне на място.
Тогава огромната пушка се насочи право към сърцето ми, а тя надвисна над мен като съвестта, която никога не съм имал.
С глух, дрезгав глас тя каза:
— Смятам да те убия, момче.
В този момент бях минал състоянието, в което човек може да почувства разочарование или дори страх. Просто мисълта да ме убие — сега, когато ме бе спасила от обесване и бе премахнала опасността от гърмящите змии, ми изглеждаше странна. Невъобразима.
Разбира се, тя самата изглеждаше малко странна.
Въпреки това я попитах:
— А тогава защо просто не ме остави да вися?
Тя приближи още пушката. Дулото на огромната пушка, горе-долу с диаметър на чаша, се опря в гърдите ми. Смръщеното й старческо детско лице би ми изглеждало комично при други обстоятелства.
— Защото тогава нямаше да разбереш сериозността на своето престъпление.
— Моето престъпление? Какво престъпление? Коя си ти?
— Никоя не съм, абсолютно никоя. Какво те интересува коя съм аз!? Това няма значение, важното е, че си долен крадец.
— Крадец?
— Как се осмеляваш да питаш коя съм? Ще ти кажа коя съм, аз съм твой съдия, твой съдебен заседател и твой палач. Твоето деяние, твоето престъпление… престъплението, заради което ще умреш… престъплението, което ще те хвърли в ада и преизподнята до края на вечността и дори по-дълго… е това, което стори на моите приятели?
— Твоите приятели? Какви приятели?
Това наистина я ядоса — очите й се разшириха, устните й се изкривиха и от това малко създание излезе могъщ рев:
— Ти отвлече моите гърмящи змии!
Знаех, положението ми е тежко — бях пребит почти до смърт, а може би без „почти“… бях обесен, след това прекарах няколко неповторими мига сред гърмящи змии. Но за пръв път осъзнавах, че съм полудял.
Това очевидно бе халюцинация, или имах треска, или бях в чакалнята на ада.
— Госпожо — успях да кажа аз, — приличам ли ви на крадец на гърмящи змии?
Тя дръпна пушката съвсем малко, за да може да ме огледа. Преди това не си бе дала труда. Когато свърши каза:
— И на челото ти пише, че си крадец на змии.
— Грешиш. Аз играя карти. Покер.
Тя присви очи.
— С тази риза?
Само затворих очи и започнах да се смея, но не много дълго, защото нямах повече сили. Усетих как тялото ми започна да се тресе неудържимо и последната ми мисъл преди да се спусне мракът бе, че може би все пак съм ухапан от гърмяща змия.