Серия
Семейство Калхун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Notebook, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 109 гласа)
Корекция
filthy (2010)
Сканиране
helyg
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Никълъс Спаркс. Тетрадката

ИК „Пергамент“, София, 2009

Американска. Първо издание

Редактор: Силвия Николаева

Коректор: Екатерина Рудолф

ISBN: 978-954-367-028-4


Чудеса

Кой съм аз? И как, питам се, ще свърши тази история. Слънцето току-що изгря и аз седя до прозореца, замъглен от дъха на един отминал живот. Видът ми тази сутрин е импозантен — две ризи една върху друга, топли панталони и шал, усукан два пъти около шията ми, пъхнат под дебелия пуловер, който дъщеря ми ми изплете преди трийсет години. Термостатът в стаята ми е увеличен до края и малкият нагревател е точно пред мен. Той потраква, пъшка и бълва горещ въздух като приказен дракон, но въпреки това тялото ми продължава да потръпва от студ, който никога няма да си отиде — студ, който се е трупал в мен цели осемдесет години. Осемдесет години, мисля си понякога аз, и макар да приемам спокойно възрастта си, все още се учудвам, че не ми е било топло от времето на президента Джордж Буш-старши. Интересно дали всички хора на моите години се чувстват така.

Моят живот? Не е лесно за обяснение. Той не беше толкова забележителен и грандиозен, колкото си го представях на младини, но не бих го нарекъл и тъжен. Бих го сравнил с удачно купена акция, надеждна и солидна, чиято цена постепенно върви нагоре. Или пък с добра сделка, изгодна сделка, а от опит знам, че не всеки може да каже такова нещо за собствения си живот. Но не ме разбирайте погрешно — аз по никакъв начин не съм специален и нямам никакви заблуди по отношение на това. Аз съм обикновен човек с обикновени мисли и водих обикновен живот. Няма паметници, издигнати в моя чест и името ми вероятно скоро ще бъде забравено, но аз обичах един друг човек с цялото си сърце и душа и за мен това винаги е било достатъчно.

Романтиците ще нарекат тази история любовна, циниците ще я определят като трагедия. По мое мнение тя е по малко и от двете и както и да погледнете на края й, това няма да промени факта, че обхваща голяма част от живота ми и пътя, който избрах да следвам. Не се оплаквам от него и от местата, до които ме отведе. Хиляди са нещата, за които съжалявам, но пътя, който следвах, винаги е бил правилният и никога не бих тръгнал по друг.

Старостта, за съжаление, е лош помощник, когато трябва да следваш курса си. Пътят е прав както винаги, но сега той е осеян с камъните и отломките, които се натрупват през един дълъг човешки живот. Допреди три години можех да не обръщам внимание на тези неща, но сега вече е невъзможно. Тялото ми е изтерзано от болест. Не съм вече нито здрав, нито силен и понякога ми се струва, че приличам на забравен празничен балон — отпуснат, сбръчкан и все по-омекващ.

Кашлям и поглеждам часовника си с присвити очи. Разбирам, че е време да вървя. Ставам от мястото си до прозореца и повличам крака през стаята, спирайки се до писалището, за да взема тетрадката, която съм чел стотици пъти. Не я отварям.

Вместо това я мушвам под ръката си и тръгвам към мястото, където трябва да отида.

Вървя по белите керамични плочки, изпъстрени със сиви нишки. Като косата ми и косата на повечето хора тук, макар тази сутрин да съм единственият човек в коридора. Те са по стаите си, самотни, ако не броим работещите телевизори, но също като мен, хората тук са свикнали с това. Човек може да свикне с всичко, стига да му бъде дадено достатъчно време.

Чувам приглушен плач в далечината и знам много добре кой плаче. Сетне сестрите ме виждат, разменяме си усмивки и се поздравяваме. Ние сме приятели и често разговаряме, но съм сигурен, че те си шушукат за мен и за ритуала, през който преминавам ден след ден. Чувам ги и сега, докато минавам покрай тях.

— Ето го, отново е тръгнал. Дано всичко да мине добре.

Не се обръщат директно към мен, защото смятат, че ще наранят чувствата ми, ако ме заговорят за това толкова рано сутринта, и доколкото се познавам, мисля, че са прави.

Минута по-късно стигам стаята. Вратата, както обикновено, е отворена специално за мен. В стаята има други две медицински сестри, които също ми се усмихват, когато влизам. „Добро утро“, казват те бодро, а аз не пропускам да ги попитам за децата им, за училището и за предстоящите ваканции. Разговаряме, без да обръщаме много внимание на продължаващия плач. Те като че ли не го забелязват и са свикнали с него, както между другото и аз.

След това сядам на креслото, което приема формата на тялото ми. Сестрите са почти приключили. Тя е вече облечена, но все още плаче. Знам, че ще се поуспокои, когато си тръгнат. Сутрешните процедури винаги я разстройват и днешният ден не прави изключение. Най-накрая завеската около кревата е дръпната и сестрите излизат. Те и двете ме докосват по рамото и ми се усмихват, когато минават покрай мен. Питам се какво ли означава това.

Известно време просто седя и се взирам в нея, но тя не отвръща на погледа ми. Не се учудвам, защото тя не знае кой съм. Аз съм непознат за нея. Сетне се извръщам настрани, навеждам глава и се моля тихо на Господ да ми даде силата, която знам, че ще ми е нужна. Винаги съм вярвал в Бог и в силата на молитвата, но ако трябва да бъда честен, вярата ми до голяма степен е продиктувана от десетина въпроса, на които непременно бих искал да получа отговор, след като си отида от този свят.

Ето че съм готов. Слагам очилата си и изваждам от джоба си лупа. Поставям я на масата и посягам към тетрадката. Налага се на два пъти да бръсна изтритата първа страница с изкривения си пръст, за да я отворя. След това взимам лупата в ръката си.

Винаги, преди да започна да чета, в ума ми звучи въпросът: „Ще се случи ли днес?“. Никога не знам това предварително и по същество едва ли има голямо значение. Онова, което ме кара да продължавам, е вероятността, а не увереността — нещо като залагане на хазарт. И въпреки че можете да ме наречете мечтател, глупак или нещо от този род, аз вярвам, че всичко на този свят е възможно.

Знам, че шансовете и науката са против мен. Но науката не дава всички отговори и това е едно от нещата, които съм научил през живота си. Вярвам, че чудесата — колкото и да са необясними и невероятни — са истински и се случват, нехаейки за естествения порядък на вселената. Затова отново започвам да й чета на глас с надеждата, че чудото, което се яви в живота ми, ще се сбъдне поне още веднъж.

И може би… може би това ще се случи днес.