Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dear John, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 127 гласа)
Разпознаване и корекция
filthy (2010)
Сканиране
helyg
Допълнителна корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Никълъс Спаркс. С дъх на канела

Редактор: Димитър Риков

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

Издателство „Ера“, София, 2007

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978-954-9395-82-2


Пролог

Какво означава да обичаш истински?

Някога мислех, че знам отговора: означаваше да мисля за Савана повече, отколкото за себе си, да си мечтая да прекарам останалата част от живота си с нея. Нямаше да е невъзможно. Веднъж тя ми каза, че ключът към щастието се крие в простичките неща — брак, семейство… като всички. Това означаваше стабилна работа, къща с бяла дъсчена ограда и микробус, за да водим децата на училище, на зъболекар, на тренировки по футбол и на уроци по пиано. Две или три деца, не беше сигурна, но аз знаех, че когато му дойде времето, щяхме да оставим природата и Бог да уточнят бройката. Защото тя беше религиозна и си мисля, че това беше една от причините да си падна по нея. Всъщност нямаше значение колко щяха да са децата, важното беше, че вечер щяхме да си лягаме един до друг в голямото легло, да се смеем, да разговаряме и да се любим.

Не исках много, нали? При положение, че двама души се обичат? Ей така си го мислех. И докато част от мен тайничко продължава да се надява, че това е възможно, знам много добре, че няма да се случи. Когато след малко си тръгна оттук, повече никога няма да се върна.

Но в момента съм застанал на склона, откъдето се вижда къщата й, и чакам да се появи. Разбира се, тя няма да може да ме види. В армията ни обучават да се сливаме с околността и аз съм си научил добре урока, защото нямам никакво намерение да умра в някоя пясъчна дупка някъде из иракската пустиня. Трябваше да дойда до този малък планински град в Северна Каролина, за да разбера какво е станало. Когато нещата се случват ей така, в движение, човек се чувства зле, докато не разбере цялата истина.

Но за едно съм абсолютно сигурен — Савана никога няма да разбере, че днес съм бил тук.

Част от мен се гърчи при мисълта, че тя е толкова близо до мен и в същото време толкова недостижима, но сега моят и нейният живот са два отделни свята на две различни планети. Не беше лесно да го осъзная, защото имаше време, когато двамата бяхме едно цяло, но оттогава минаха шест години и два живота. Разбира се, оставаха спомените и аз вече бях научил, че те имат своето физическо проявление, а тя — не. И по това също се различавахме. Ако нейните спомени бяха звезди, осветяващи сънищата й, моите запълваха празнината в душата ми. И за разлика от нея аз носех бремето на безброй въпроси, които съм си задавал поне хиляда пъти от онзи момент, когато с нея се видяхме за последен път. Защо го направих? И дали щях да го направя отново?

Защото аз бях този, който сложи точката.

Слънцето вече се подава над хоризонта и листата на дърветата около мен започват бавно да навличат ярките си дрехи. Птичките подхващат утринната си песен и въздухът ухае на бор и на пръст; съвсем различно е от соления аромат на моя роден град. Изведнъж външната врата се отваря и аз я виждам. Въпреки разстоянието, без да искам, притаявам дъх. Тя слиза по стълбата, спира на последното стъпало, протяга се като котка и се оглежда. Пасището за конете зад нея блести като огромен зелен океан и тя минава през портичката, която води към него. Един кон изцвилва, явно я поздравява, след нея друг, и изведнъж започвам да се притеснявам, че Савана е прекалено дребна, за да крачи така смело между тях. Но тя винаги се е чувствала добре сред конете и те също се чувстваха добре с нея. Сочна зелена трева, добре гледани коне и най-важното — нейният Мидас, черният арабски жребец с бели чорапи над копитата, малко встрани от другите си събратя. Веднъж яздих заедно с нея, слава богу, без произшествия, и докато треперех за безценния си живот, помня, че си помислих: „Колко е спокойна на седлото, би могла да гледа телевизия, докато язди“. Савана спира при Мидас, сигурно го поздравява с добро утро. Гали носа му и шепне нещо, потупва го по гърба, после се обръща и тръгва към плевнята, а Мидас наостря уши и я следи напрегнато.

Тя изчезва за миг и веднага се появява с две кофи, най-вероятно пълни с овес. Окачва ги на двете куки на оградата и конете бързо се насочват към тях. Когато отстъпва, за да им направи място и да вземе седлото и юздата, косата й полита, подхваната от утринния ветрец. Докато Мидас закусва, тя го приготвя за езда и няколко минути по-късно вече го повежда през пасището към гората. Изглежда точно както едно време, преди шест години. Знам, че не е така, миналата година я видях отблизо и забелязах първите фини бръчици около очите й, но очилата, през които я гледам през годините, остават с непроменен диоптър. За мен тя винаги ще си остане на двайсет и две, а аз — на двайсет и три. Тогава бях в Германия. Предстоеше ми да замина за Фалуджа или Багдад и да получа писмото й. Прочетох го на гарата в Самава, където се бяхме установили през първите седмици от кампанията; но преди това трябваше да се върна вкъщи и да преживея нещата, които промениха живота ми.

Сега, на двайсет и девет, често се питам дали съм направил правилния избор. Армията се превърна в единствения ми живот. Не знам дали трябва да съм доволен или тъжен от този факт; през повечето време се мотая нагоре-надолу, в зависимост от дневната задача, върша си работата и не се замислям много. Когато хората ме питат, аз изсумтявам и продължавам напред. Все още живея в базата в Германия, спестил съм около хиляда долара и не съм бил с момиче от години. Вече не сърфирам, дори и когато съм в отпуск, просто се мятам на моя „Харли“ и бръмча на север или юг, накъдето ме поведат колелата му. Моторът е най-хубавото нещо, което някога съм си купувал, макар че ми струваше цяло състояние. Но ми пасва идеално, подхожда много на самотния ми начин на живот. Повечето от приятелите напуснаха войската, но аз останах и сигурно след месец-два ще се върна отново в Ирак. Поне слуховете в базата са такива. Преди да срещна Савана Лин Къртис — за мен тя винаги ще си остане Савана Лин Къртис — никога не съм си представял, че ще тръгна да правя военна кариера.

Но аз я срещнах. И животът ми се промени изцяло. Докато бяхме заедно, се влюбих лудо, после, когато се разделихме, се влюбих още по-силно. Нашата история има три части: начало, среда и край. И макар че всички любовни истории се развиват по един и същи начин, аз все още не мога да повярвам, че нашата няма да продължи вечно.

Замислям се и както винаги историята на нашата любов се връща в главата ми. Припомням как започна всичко, навлизам дълбоко в спомена, защото той е всичко, което ми остана.