Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
noisy (2010)
Коригиране
northeast (2010)

Издание:

Константин Константинов. Разкази и пътеписи

Библиотека „Български писатели“

Издателство „Български писател“, София, 1980

Редактор: Тихомир Тихов

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Мария Грудева

Код 25/95361/5506–29–80


Какъв безотраден, мокър ден легна неочаквано над Лазурния бряг! Припълзял сякаш из мъгливите предели на Нормандия, из калните предградия на Париж. Неприличен ден за сините влакове с трите златни букви P. L. M., за зелените палми и цъфтящите брегове на Приморските Алпи.

Отзарана слънцето лееше водопади сребро над Кралските градини и тихите улици на Ница, морето и небето взаимно се усмихваха като сини детски очи, а „Променад-де-з-Англе“ трептеше от белите дамски фигури и пъстри чадъри.

Сега — равно и безнадеждно вали. Кръгозорът се е стеснил и от Антиб до Вильфранш висне като похлупак едно беззрачно небе от сгъстена влага.

Вдигнал яката на пардесюто си, излизам от малката гара на Кан и сам недоумявам: каква прищявка на съдбата те изхвърли насам, любезни?… Кан — аристократичната красавица на Ривиерата, зимният курорт на принцове и милиардери, любимото убежище на Мопасана и на безгрижните в тоя свят, едничкото селище може би, дето липсват спасителните надписи: „Ресторан с определена цена — 1 фр. и 50 сантима“… По̀врага!… Не сме ли всички от едно тесто — и ония, които отиват сега в черни облекла към английските хотели, и ти, който слизаш от третокласния вагон на междуградския влак?… Хайде! Ти имаш право на няколко часа тук, дето другите пилеят месеци и години!

Дъждът плющи по асфалтираната улица. Воден прах мрежи тежките здания, в прозорците на които пъстреят вече дискретните абажури на запалени лампи. На малкия кръстопът стражарят, измокрен в своята пелеринка, направлява беззвучния низ луксозни коли „Пакар“, „Хиспано“, „Ролс-Ройс“, блеснали вътре с цветя, кожи и скъпоценна женска плът. Няма товарни коли, които гърмолят, няма забързали пешеходци; само един трамвай, жалък сред широките тихи улици на това царско градче. Няма кресливи афиши и улични продавачи; само кратки английски надписи и тук-там през кристалните порти заглушен ритъм на чарлстон и шими.

Вечерта пада неусетно, бърза и гъста. Малкият кей е безлюден. Десетина лодки с платна, няколко моторни, една яхта леко проскърцват до стените. Надлъж, по цялата еспланада, редицата чинари протягат жилести ръце, а палмите, събрани в китки, полюшват увиснали глави. Пейките са празни, кьошкът за музиката — затворен. Далеко, към Сен Рафаел, един маяк немощно премига. Невидимо, но съвсем близко, морето се блъска разярено о каменния бряг, ограден с парапет.

Наистина, каква абсурдна вечер над гнездото на безгрижните в тоя свят!…

Те седят сега около чайните масички, отегчено остроумничат или танцуват като автомати в затоплените зали. После се обличат и тръгват към Казиното. То свети вече там, в дъното на алеята, с всичките си прозорци над морето. Лакеи в бели нагръдници и къси панталони стоят като изваяни до вратите. Въздухът тежи от парфюми и танго. Открити рамене и гърди блестят матово, като слонова кост. В големия салон на зимната градина тракат жетони и някои всяка минута отсечено и сухо подканя: „Faites vos jeux mesdames et messieurs! Rien ne va plus!“[1]

Провесени на стените, два сини афиша съобщават, че утре Питоев ще гастролира тук със „Света Жана“ на Шоу. Клетата „Света Жана“ в казината на Кан и Монте Карло!…

При вътрешния вход на казиното един снажен, бръснат юначага в бели чорапи и верижка на шията изследва с поглед моя измокрен каскет и вдигната яка на пардесюто, сякаш иска да каже: „Я виж! Тоя пък екземпляр що ще тука?“… И смутен, аз поемам обратно по стъпалата към мократа улица.

Отсреща витрините излагат всичките свои блясъци: екзотични цветя, злато, коприна и бисери. Те се редят безброй, една до друга, ослепителни и замайващи, като фантастично огърлие на улицата, като лудешка оргия на сияния и багри под това черно небе.

Само в една от тях имаше нещо по-друго. Върху стъклото лъщеше златен надпис: „Au royaume des chiens“ — „Кучешкото царство“.

Вътре елегантна преградка делеше витрината на две топли гнезда, постлани с кадифени възглавки. В едното от тях, свит на кравай, с израз на отчаяна досада, спеше малък породист мопс, а в чинийка до носа му се мърдаше недоизядено суджуче. В другото, миниатюрно, обрасло в дълги, меки косми, въртеше очи смешно скитерие, едно от ония буболечки-кучета, създадени единствено да се гушат под скунксовите палта на нежните създания с подсенени очи и карминени устни. Малки картони в двата ъгъла сочеха цените на тия несравними животни: 3000 и 5000 франка.

Останах така, закован, една дълга минута пред изпотените стъкла на „Кучешкото царство“. И изведнъж в паметта ми се превъртя и закри всичко наоколо — друга картина, видена десетина дни по-рано.

Беше мразовит, мъглив ден в едно градче на Северна Белгия. Часовникът на готическата звънарня отзвъни 12, фабричните свирки вестяха обща почивка и тълпи работници тракаха с дървените обуща по камъните на църковния площад. Улиците пустееха, ритъмът на трескавия работен ден замираше за час, два. Изведнъж в дъното на някаква уличка екна многогласен лай: навързани за решетката на градския парк, двадесет-тридесет едри кучета ожесточено ръмжаха и се лаеха. До тях — малки колца за разнасяне на хляб, въглища, мляко и зеленчук; и разпрегнатите животни, настръхнали, нервни, чакаха господарите си да се върнат от обяд и да ги нахранят. Различни по ръст и козина, изкаляни и разрошени, с дебели кожени нашийници, наострени уши и блеснали очи — те чакаха своя заслужен къс хляб, който никога не им се дава достатъчно, за да бъдат винаги възбудени и бързи.

Извадих кифла и протегнах ръка към едно от тях: то се озъби, заръмжа и отвърна глава. В очите му светна сякаш човешка гордост: ние не приемаме милостиня…

По-късно из стръмните улички те отново мъкнеха своите колца, по-верни от конете, по-издръжливи от човека. А привечер, когато стоката бе разнесена, отвозваха към фермите и селата дебелите фламандци, седнали в колцата като в удобни файтони.

Те не приличаха, ония, на тия — тук, от витрината. Те нямаха порода: тяхната раса бе расата на неизвестните, на безименните, милионната раса, за която трудът е единствен дълг в живота. Те не познаваха досадата на безделието, нито липсата на апетит, не разбираха друга ласка освен ободрителното подвикване на техния господар.

Те не знаеха гальовните имена, разните Лулу, Муму, Бижу: те знаеха само краткото подсвирване и другарския зов: „Allons, mon vieux!“[2] Със своите тънки премръзнали нозе те разнасяха храна и въглища на всички — и на хората, и на своите чистокръвни братя-щастливци, които пътуват в луксозните влакове — лете за Остенде, зиме за Ривиерата, за които се плащат билети като за деца.

От едно тесто ли бяха тия тук — и другите?…

Дъждът все така равно шумеше по широките листа на палмите. Поех отново своя път в мократа нощ и мислех:

„Не, мои далечни, безсловни приятели, пръснати по тежките пътища на земята, ние не сме от тяхната раса. Ние нямаме друго богатство освен нашите жилави мишци, които творят живота. Но никога ние не ще сменим нашия тежък и радостен път нагоре и по-нагоре за всички прелести на «Кучешкото царство»!“

 

1928

Бележки

[1] Залагайте, госпожи и господа! Залагането свършва!

[2] Хайде, приятелю!

Край