Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
noisy (2010)
Коригиране
northeast (2010)

Издание:

Константин Константинов. Разкази и пътеписи

Библиотека „Български писатели“

Издателство „Български писател“, София, 1980

Редактор: Тихомир Тихов

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Мария Грудева

Код 25/95361/5506–29–80


… Като детско лице е лицето на земята: една сянка на скръб или една усмивка, и то се преобразява мигновено и неузнаваемо. На тръгване от Петрич над главите ни грееше чисто небе. А вечерта, поемайки стръмното шосе през Предела, Пирин и Рила бяха скрили чела в гъсти куршумени облаци. Ръждивата гора се стопяваше в снишения кръгозор и една закъсняла зимна тръпка бе замряла в хладния въздух. Едва към „Подпряната скала“ иззад разкъсаните облаци изплува непълният месец и разля мъртвата си усмивка над тоя хайдушки синор между двете хайдушки планини. Спираме за малко на това историческо място. Тънък ветрец лъхва в дола и старите буки и борове прошумяват изтихо, като въздишка. Надвесена над пътя, подпряна и днес със съчки и клечици, скалата потайно мълчи, изпъстрена с дантелата на зелените лунни петна. Сякаш някаква безименна балада ще оживее ей сега пред очите ни. Тук, на тоя завой, преди четиридесет и три години се извърши дръзкото отвличане на мис Стон.

Като зърна̀ от броеница се зареждат един след друг спомени, събития, подвизи и трагедии, които тепърва ще стават известни на света. Чутовната редица отрешени някогашни мъже се рее около нас в тоя призрачен час и възкресява патоса на вчерашното минало. Ала техните образи са строги, мълчаливи и унесени и само тъмният мълвеж на гората разказва героичната история на ония години. Защото ония, които вършиха тогава своето дело, нямаха време да разказват и пишат. А някогашното отделно събитие, интересно и в своите най-малки фактически подробности, заглъхва неизследвано, за да стане легенда и живее по-живо от действителността.

А днес е усмихнат слънчев ден, с чисто небе и топли струи из въздуха. Вървя из тъмните улички на тоя странен градец и не мога да му се нарадвам. Всичко е тъй ново и същевременно тъй познато!

Кацнало върху това равнище, като че над останалия свят там — долу, и сгушено в скута на гордата планина, то е запазило един прост и спокоен аристократизъм. И някакво детско гостолюбие и ведрина, които се излъчват от усмихнатите очи на банчени, от грамадните порти и широките дървени веранди.

Тия просторни веранди и в последната къщурка на Банско! Те са наистина единствени в цялата наша страна, създадени сякаш само за съзерцание. Те всички гледат на юг, към Пирин, и нощем, когато далеч на североизток повисне жълтият нащърбен месец, всичко наоколо се превръща в някакъв героичен сън. Тогава в синята тишина се обаждат само от време на време меките удари от старата звънарня — голямо каменно сърце, което ритмично и напевно бие в мрака. Тогава голите конуси на планината светват със зеленикав блясък, издигат се още по-застрашително, а целият останал свят се стопява в тъмната сянка на подножието. Тогава Пирин поглъща полето, света и пространството, за да се възправи единствен господар на вселената.

Днес под слънчевите лъчи той е все така суров и внушителен, но по-реален: едно подобие на Алпите, по-диво и по-легендарно, с тия зъбати и безредни конуси, прилични на древни кули, замъци и твърдини. И само Елтепе, встрани от другите, изрязва на кръгозора своя странен, геометрично-правилен трапец и гледа замислено от двете си страни Струма и Места, които бързат мълчаливо към Бяло море.

От Предела до Беласица и от Юндола до Осоговските планини той изпълва със себе си въздуха, живота и времето на тоя кът от земята ни. Той е подчинил всичко — всяка сграда, всяка билка, всяка песен, — тоя побратим на Балкана, хайдушкият Пирин. Че в преходността на земните дни той едничък остава безсмъртен и горд, жив символ на спомена и вярата в племето, неуязвим като вечността.

… Тънък ветрец се плъзва под стрехите. Уличките, наполовина в сянка, криволят нагоре, чисти и прибрани: градчето винаги сякаш току-що е пометено. Тъмни двукатни домове се гледат едни други, пазейки ревниво славата на най-чистата българска архитектура. Грамадни двойни, вдълбани порти с резба и дървени мандала; на горния кат — пещи, издути и издадени над улицата; обширни зелени дворове, обилно напоявани извътре; и комините, тия художествено изработени, причудливи комини, които никога не се повтарят! Всичко това се е творило тук — упорито, спонтанно и вдъхновено. Че кротките чернодрешковци, които ни се усмихват и поздравяват като стари познати, това са знаменитите майстори банчени — строители, резбари, самоуки изобретатели. Ето високата каменна звънарня с часовника, който и днес върви правилно, изработен от тукашен майстор; ето малките чукчета и дръжки по портите — истински художествени бибелота; ето пъстрата везба по накъдрените сукмани и върху престилките на банченки!…

Вечерта се спуска нежносиня и хладна. Далеч на северозапад потъмнява грамадата на Рила: вдясно веригата на Родопите се топи, куршумена и смътна, във вечерния здрач. Хе там, в дъното, е Демиркапия — потайната вратичка към някогашната робска земя… Колко беззаветни мъже, запътени към смъртта, са видели голите скали и навъсени чукари!… „Аз подвих под себе си небето, затворих очи и полетях надолу в робската земя…“ — спомням си думите на Яворова за първото му влизане в Македония. А после тук, в тая пазва на Пирина, те си даваха среща като в малка столица и пристигаха от всички краища на поробената земя — от Одринско, от Вардара, от Серско и от Солунско…

Вън, в полето, нощта е паднала вече. Напред белее само шосето за Неврокоп и в тъмнината скърцат кервани кираджийски коля. Наблизо в градината на „Казиното“ гръмва в хор бодрият припев на една от най-хубавите български песни:

Ако ми крали, море, гунчето!…

Нека ми й живо, море, момчето!…

И за дълги години тая нощ в Банско ще остане в паметта ни. Под черното небе, поръсено със сребърен прах, блестяха като едри елмази електрическите лампи из улиците: градчето беснува в някакъв беззвучен пароксизъм от излишък на светлина.

Заранта едно равно и мелодично жужене се носи наоколо, сякаш само пространството трепти в тих звънтеж: пчелите са изпълнили в тая бистра априлска сутрин цъфналото гробище на Банско. Снишена до̀земи и потънала в избуяли бурени и цветя, столетната църквица дреме под сребърен слънчев дъжд. Дреме вътре опрашен и запуснат великолепният, единственият по рода си цял от дървена резба олтар — стилизувани птици, цветя и чудовища, замрели в причудливите спазми на едно буйно и примитивно въображение. И в усойния полузрак на каменната сграда, полупогребана от времето, само тънко изписаните очи на иконите гледат укорно и скръбно.

Гъст и неподвижен хлад ни обгръща между тия вековни стени, никакъв шум от живота не долита вътре: ненарушим, тежък сън на морско дъно, безпределно студено царство на небитието… И инстинктивно ние отстъпваме през дървената портичка — към простора и чистия въздух, към слънчевия празник, който е залял навън пространството и земята.

Какъв тих и радостен божи ден!

Между тревясалите пътеки — големи каменни кръстове и плочи с полуизличени надписи. Спираме при някои: „Зде… лежи тело раб божи Димитрия Кост. х. Н… преставися в лето 1814…“, „Зде почивает поклонник В… 1812…“ Като легенда звучат тук тия дати: 1812, 1814, 1832…

Някъде е шумял светът и големият живот; ехтели са събития, гърмели са войни и революции; тътнела е земята от тежките стъпки на победи и разрушения… Но тука е било все така тихо, далечно, ведро и спокойно, тъй мъдро спокойно, както бива в недостъпните планински върхове.

И гост за няколко дни само, аз се разхождам днес из това усамотено място, дето смъртта е загубила своя ужасяващ образ и е само друга форма на живота — няма и потайна, но затова още по-дълбока и значителна. Сякаш всичко телесно се свлича и отпада неусетно някъде долу и в тая кристална висина остава само трепетът на духа, стопен в бездънния лазур на вселената.

И един страстен копнеж бликва неочаквано в сърцето ми: в оня неизвестен миг, когато стигна чертата на земните си дни — тук именно да легна завинаги, в тая пазва на земята, дето въздухът е свеж като изстудено питие; дето слънчевите лъчи блестят като сияние на църковен нимб, дето зъберите на Пирин ще бдят векове и хилядолетия над моя радостен сън и над живота на моя народ…

 

1928

Край