Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
noisy (2010)
Коригиране
northeast (2010)

Издание:

Константин Константинов. Разкази и пътеписи

Библиотека „Български писатели“

Издателство „Български писател“, София, 1980

Редактор: Тихомир Тихов

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Мария Грудева

Код 25/95361/5506–29–80


Намръщена и няма, планината се открива бавно гънка след гънка в едно безкрайно и уморително еднообразие. Пълзим по изровения път, сред хаотичното безредие на разхвърляни хълмища, потопени в дълбока тишина. Крайпътните храсти не шумолят, никаква птица не се обажда. Лъхат пустош безпределните кафяви ридове и в тоя предвечерен час шумът на мотора звучи откъснато и безотрадно с една злокобна отчетливост. Някакво чувство на нещо смътно познато, полуизгаснало в паметта и сега наново промърдало съзнанието. Сякаш си бил някога, преди хиляди години из тия същи гребени и хълмове, проснати като гърбове на праисторични чудовища — и също тъй неприветливо и глухо са мълчали те в оня далечен час на залязващото слънце. Сякаш някакъв космичен сън от памтивека се е спуснал над тоя загубен кът и днес само стъпките разбуждат това мъртво мълчание.

Някъде, вдън урвата, реката бучи непрекъснато, пенлива и бърза. Ниските лъчи на слънцето огряват далеч там, на изток, лепнати на отвесния скат като лястовичи гнезда, тъмни къщурки на някакво селце. Ала и речният шум, и далечното селце сякаш са родени пак от тоя безначален сън и ние се движим смутени, като в зловещата приказка за заспалото царство.

И когато след няколко минути пътят съвсем неочаквано се чупи и пред очите ни изведнъж, току до нас, лъсва оголеният скелет на Мелник, ние окончателно потъваме в страшното царство на миналото и пустошта.

Град?… Нима е град тоя безреден куп срутени и полусрутени каменни постройки, пръснати по двата бряга на изсъхналото корито? Това селище без улици, без глъч и без хора?…

Един призрак, мълчалив и трагичен, на изчезнал свят, едно видение от друго време, последни останки от странната смесица на странно италианско градче с чисто ориенталски форми под яркия тюркоазен купол на това южно небе. Като бойни кули се издигат по склоновете на двата бряга оцелелите още домове: пет-десет метра каменни основи, със знаменитите, издълбани вътре мелнишки изби, а на върха — широките дървени и джамлии чардаци на къщята. Изправени на тия каменни нозе, те приличат на левенти хайдути, с бели навои и рунтави калпаци, застанали на стража и вгледани към юг. А над и около тях в широка и зла усмивка, огрени от слънцето, се хилят жълточервените отвесни ридове, които заграждат в полукръг някогашното цветущо селище.

И тишина, подлудяваща тишина цари из тия развалини. Две войни са прошумели тук, едно след друго, и не са оставили наистина камък върху камък. И днес — така е от години вече — градът брои 721 жител: единствен град на земята навярно със 721 жител. И тия 721 човека довършват съня на града, на сградите, които една след друга се рушат, на опустошените безчетни лозя наоколо.

„Когато почнат дъждовете — разказват ни, — по цели дни не излизаме: дерето залива всичко, къщите се отделят съвсем и чакаме, докато премине. А щом една сграда се събори — пренасяме се в друга…“

Стъпките ни ехтят по изкривения калдъръм на пътеките. От мазгалите на високите стени лъха спарена влага и дъх на джибри. По стъклата на чардаците блестят жълти петна от залеза и тук-там се мерне черна забрадка на старица, като старинна гравюра в рамката на прозореца.

… Тук е бил някогашният планински курорт на древна Византия. Тук е било далечното, но приятно място на заточение за висши — мирски и духовни — сановници на империята. Градът на седемдесетте църкви, руините на които белеят на срещния склон. По-късно и мюсюлманската власт не е досегнала това прикътано селище, закриляно от сенките на Пирин и Беласица. Ехтели са радостно бакърджийските дюкянчета; звънтели са от песни и глъч буйните лозя наоколо; кадила е над градеца своето гъсто благоухание черната шира; кервани коля са скърцали по равнините на Тракия и Македония, отнасяйки гранатовата кръв на планината. Животът е бил истински живот — пъстър, одухотворен и значителен, — не безпаметна и дълга агония…

Днес — една фигура, едно дюкянче-дупка с провесени въжа, чувалчета боб, няколко сапуна, приклекналата фигура на планинец при две тенекии дребни ябълки — и безстрастната слънчева усмивка над това каменно гробище…

И все пак там, при входа на града, е шумно и людно. Утре е празник и под столетния чинар, дето се гуши схлупеното кафене, са се събрали на приказка сиромашки облечени, но спретнати и весели хора. Искрящото вино пак обикаля столчетата, двама души ожесточено друсат ръце и викат: „двесте наполеона“ — „сто петдесет!“ — пазарят кон. Отстрана другите дяволито ги поглеждат и задяват. А в кратките паузи на глъчката долита някъде отгоре и далеч мекият напев на окарина.

Сенките се удължават и преминават отвъд, по срещния рид. Небето се залива от синьозелени талази, ветрецът замислено прошумява в клоните на чинара. Пада още една вечер над мъртвия град.

Смътна тъга залива нещата наоколо: колко призрачно е наистина всичко тук — долу, на земята!… Сякаш изведнъж безсмислието и пустотата на вселената плисва своя беззвучен, смразяващ смях и помрачава тихия божи ден.

Сбогуваме се с града и хората. Една млада двойка, дошла от няколко месеца от София, ни изпраща. Бледи, изнурени, но енергични и умни лица: вчерашни младоженци, почти юноши — той с университетско образование, тя с полувисше. Тя предано се е облегнала на ръката му, а неговата стройна фигура, стегната в шаячен пътен костюм, диша коравина и упорство. Гледам ги и ми става страшно. Какъв подвиг е да заровиш обичта и младостта си в това глухо място, дето всеки камък лъха безутешност и смърт! Но сдържаната — би казал човек — сериозна усмивка, която свети в очите на двамата, изведнъж ни смущава, като че иска да каже: „Това е тъй просто и естествено: те са дошли тук драговолно, заедно да работят. Какво чудно в това?“

„Ще вървя с вас донякъде“ — казва момъкът. „Къде по това време? — питаме ние. — Нали утре е празник?“ „Той тая заран се върна от село, но утре има неделно училище в С. — отвръща меко другарката му — и не бива да отсъствува…“ И на златноогнения фон на залеза нейната самотна, изпращаща фигура се изрязва, висока и тържествена, като благославяща мадона.

Поемаме отново начупения път, по безкрайните хълмове. На склона, до един завой на пътя, двама души с мотики, наведени в здрача, коренят рядката гора и изравняват мястото. Нашият спътник посочва очертания правоъгълник: „Вижте как се завоюва тук земята — педя по педя… Приготвят нива за тютюн…“

И изведнъж широко просветление развява тежкото чувство от града. Някаква елементарно-проста и лъчезарна истина блясва ослепително. Тъй нищожни изглеждаха сега всички външни и временни неща, значителни допреди малко: нима те бяха същината в хилядолетния път на един народ?… Що от туй, че се рушат отделни градове, че гинат хора единици или стотини? Животът не е ли едно непрестанно преображение? Но чий меч ще преломи тая сурова воля, която преодолява дори природата, и коя сила ще угаси това радостно съзнание за дълг и за правда, което не се бои от смъртта?…

В черната пролетна нощ блеснаха фаровете на машината. Встрани бягаха навъсените рътлини, полето се откриваше — тъмно, просторно, пълно с кипнали пролетни сили. Ние мълчахме сега, приобщени сякаш за пръв път е непознатата и велика душа на народа.

 

1926

Край