Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
noisy (2010)
Коригиране
northeast (2010)

Издание:

Константин Константинов. Разкази и пътеписи

Библиотека „Български писатели“

Издателство „Български писател“, София, 1980

Редактор: Тихомир Тихов

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Мария Грудева

Код 25/95361/5506–29–80


Влакът прогърмя, изпищя на завоя, клисурата екна и заглъхна. Малката станция потъна отново в следобедната дрямка. По срещния хълм проскърца кола с тор. Дежурният чиновник оправи семафора. До товарния влак има цели два часа. Пътят е свободен. Време е.

Оттук, през тунелите, до манастира са 30–40 минути. Пътеката върви по линията, между хълмища и скали, ръждиви и мокри в тоя слънчев мартенски ден. Тук-там из планинските пазви белеят преспи сняг. Но долу пръстта е черна, мека и пъргава, като плът. Балканът е гол още, без рухо, което сега се тъче в тъмните недра на земята. Бистрият въздух е замрял неподвижно. Никакъв шум, никакъв звук, ничии стъпки, нито дори църкане на птиче. Само тук-там от канарите сълзи влага и капе отмерено и звънливо в светата пустота на планината.

В тунелите е тъмно и мокро. Релсите лъщят като змии в мрака чак до изхода, дето дупката изведнъж разкрива една прикътана слънчева долина. Долу, вляво от пътя, блясват бели сгради с църковно кубе и след няколко минути пътечката спира до голямата дървена порта на обителта. Бяла каменна плоча, зазидана над вратата, носи лаконичен надпис: „Св. Архангел Михаил. Разуре-iе на монастира от турците на 1876 Маiа 10. Обновлениiе 1880 Юнiа 2 0“. Жълти сипейни скали ограждат от изток и север котловината, на запад се вдигат горски хълмове и цялата долчина е едно запазено гнездо.

Нейде в гората секат дърва и отчетливият звук на секирата кънти в тишината. Един петел пресипнало кукурига. Широкият двор на манастира е безлюден. Мирише на гнила шума, на брашно и зеле. Един работник чисти оборите до вратата. Старите постройки с опрашени прозорци са хлътнали в земята. Само белият храм на средата и мавзолеят до него се усмихват приветливо. По стъпалата на мавзолея — нестопен сняг, вратата — разтворена, подът — измърсен. Двадесет-тридесет черепа, наредени отсреща, гледат безстрастно озъбени. Върху голяма плоча на стената личат имената на починалите юнаци от дряновската чета. Нито кандило, нито стрък цвете, нито вощеница блещука в тая гробница на чутовните мъже на племето. „Войвода поп Харитон от Габрово… Командир Петър Н. Пармаков от с. Градец, офицер на руска служба… Знаменосец Димитър Атанасов Русчуклийчето от Русе… Даскал Киро Петров от с. Бяла Черква…“ Легендарни образи, лъчезарни имена на шепа балкански момчета, по-светли от спартанците, равни само на мъчениците Христови…

През една тъмна пролетна нощ, 28 април 1876 г., дружината от 180 и няколко юнаци поема от с. Мусина към Балкана. Априлското въстание агонизира вече, но те не знаят нищо. Те тръгват да се съединят с ония отвъд Балкана, които първи са развели байрака. Поп Харитон ги води. Поп Харитон, монахът бунтовник от Мъглижкия и Преображенския манастир, буйният скитник из добруджанските полета. Даскал Киро от Бяла черква — Бачо Киро — е душата на дружината. Петър Пармаков — подвойвода. Къс е бил лобният път на момчетата. Още на 29 април четата е заградена в манастира, дето решава да остане и да се бие. И остават тия 180 души, смешно въоръжени с шишанета и ножове, обградени от башибозук, черкези и аскер, с артилерия, остават цели дванадесет дни да се бият гърди с гърди, отхвърляйки с гордо презрение всяка покана за предаване… „И ако мислите, пашо — пишат те на пашата, — че като ни избийте, унищожите, ще можете смири народа — много се лъжете… Ние сме се решили да мрем и ще запазим клетвата си…“ И запазват клетвата си: само четирийсет и трима успяват да се изтръгнат от огнения пояс. Останалите… останалите — „къде им е гробът — днес никой не знай!…“ Благочестива ръка е събрала само тия няколко черепа, за които и не се знае точно чии са.

Един монах излиза от магерницата и мие паничка. При вратата стоварват отсечени вършини. Слънцето се скланя над насрещния рид и злати покривите. Какъв кротък и благословен ден изпълва пространството! Тъй мъчно е да си представиш смъртоносния трясък и огъня на ония трагични дванадесет дни!… Горе командуват на турски и залп след залп ехтят. Долу войводата запява хайдушка песен, лъвското знаме плющи, забучено високо, и гръмко „ура“ залива канарите. Идат пратеници от дряновските чорбаджии и молят за предаване. Отвръщат им с отказ и куршуми към фесовете. Избухва барутът на въстаниците, войводата се обгаря и ослепява. Командата поема капитан Пармаков. Падат няколко момчета — поп Балчо от четата ги опява и погребва в двора. Горе докарват топове и гюллетата пробиват кубето и покрива, рушат горния кат. Момчетата се прибират в долния и в зимника. Манастирът гори. Нови предложения да се предадат. В отговор тръбата на юнаците свири сбор, знамето се изгаря да не падне в погански ръце и всички тръгват за последен щурм… На 10 май от манастира и дружината остават само димящи стени и сто и четиридесет насечени трупа… А на 17 май пред турския съд в Търново белочерковският бунтовник и поет, с белезници на ръце, в едно трагично експромтно четиристишие, съчинено на турски, разказва простата история на своя живот и на ония, които са тръгнали с него: „Пушка на рамо турнах./ Дряновския манастир намерих…/ Правда да търся излязох./ Въжето на врата си хвърлих…“ Въжето наистина е било вече на врата му. На следния ден с песен на устни той отива на бесилото…

 

 

Седим с отец игумена в малката стая и пием липов чай. Дрезгавината, студена и влажна, се събира в усоите и влиза през решетестите прозорци. Джамалът бумти насреща.

— Нищо, синко, нищичко не е останало оттогава… Всичко до корен е било изтребено — и църква, и одаи, и книги… Сегашното е ново. С божа помощ и благочестиви хора е оградено отпосле… Ха виж! Само един сребърен потир за причастие, кой знае как, е останал. Очукан, изкривен от куршумите, още му личи… Ще ти го покажа, като слезем. Поправихме го. И пак причестяваме с него.

Слизаме долу. Вечерта се спуска в манастирския двор. Отбивам се в църквата да видя чашата. Далеч отново протътна, загърмя влак, изпищя пред тунела и заглъхна. Сбогувам се.

Горе, от стъмената пътека, долината потъва в зимна мъглица. Белите сгради смътно прозират, като да са нереални. Всичко е ново наистина. И там, долу, и тук — тия звънтящи релси и писъкът на влаковете сред някогашната глуха обител. Сякаш не 80-тина година ни делят оттогава…

Само там, в олтара на църквата, блести все пак старата сребърна чаша, чашата, останала от бунта, опръскана с кръв и ранена от куршуми, от която и днес още народът идва да се причестява.

 

1925

Край