Включено в книгата
Оригинално заглавие
Einsteins Erben, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Фантастика на ФРГ, Австрия и Швейцария. Антология

Съставител: Любен Дилов, 1981

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1982

ФРГ, Австрия и Швейцария, първо издание

 

Литературна група IV

Редактор: Надя Фурнаджиева

Редактор от издателството: Здравка Петрова

Художник: Минчо Панайтов

Худож. редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Дадена за набор на 6.III.1981 г. Излязла от печат на 30.VIII.1981 г.

Издателски № 1742. Формат 84/108/32. Издателски коли 23,10. Печатни коли 27,50. У.И.К. 23,80. Цена 2,94 лева

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

 

Die Anthologie enthält Erzählungen und Ausschnitte aus folgenden Sammlungen-Stiller © Suhrkarap Verlag, Frankfurt /Main, 1954; Der Ohrenzeuge © Carl Hanser Verlag, München, 1954; Fast alles Möglishe © Verlag Klaus Wagenbach, Berlin, 1975; Science Fiction Story Reader, Spinnenmusik, Eine Lokomotive für den Zaren, Der Zeiter, © Wilhelm Heyne Verlag, 1978, 1979, 1980; Ein Kyborg namens Joe © Insel Verlag, Frankfurt/Main, 1972; Der grüne Komet © Wilhelm Goldmann Verlag GmbH, München, 1964; Leben wie im Paradies © Hoffmann und Campe Verlag, Hamburg, 1964; Welt ohne Horizont © Alle Rechte bei E. Barmeyer u. H. Kamphaus; SF in Deutschland © Fischer Tashenbuch Verlag GmbH, Frankfurt/Main 1974; Das Monster im Park © Nymphenburger Verlagshandlung GmbH, München, 1970; Das Experiment © K. Thiemanns Verlag, Stuttgart, 1975; Sämtliche Erzählungen © Schocken Books Jnc, N.Y.; Phantastisches Österreich © Paul Zolnay Verlag GmbH, Wien/Hamburg, 1976: Die Stadt © Verlags-AG „Die Arche“, Peter Schifferli, Zürich, 1952

 

Sciehce Fiction von der BRD, Schweiz und Österreich. Anthologie


Беше тихо. Нито звук не проникваше през изолационните стъкла на прозорците. Само пред вратата от време на време долиташе шум: плъзгането на гумени колела по настилката от изкуствена смола, шумоленето на импрегнираните престилки, някоя прошепната дума. Над всичко тегнеше миризмата на някакво дезинфекционно средство. С нея бяха пропити килимите, книгите и стайните растения, косите на лекаря. Въздухът от климатичната инсталация я разнасяше до най-отдалечения ъгъл.

— Тук е! — измърмори сестрата. Тя извади една перфокарта от картотеката. — Джеймс Форсайт. Двадесет и шест годишен. Отделение Р2.

— Отделение Р2? — попита бледият чернокос мъж, който се беше свил в тапицираното оранжево кресло с лодкообразна форма.

Лекарят посегна към картата.

— Р2 — отделение за душевно болни престъпници. Ако искате да узнаете нещо от него, побързайте, инспекторе. Днес следобед той ще бъде преориентиран.

— Мога ли да го видя?

— Елате!

Лекарят тръгна напред, бързо, но с умерена крачка, господар на повече от 600 операционни автомата и със съзнанието за тази отговорност. Инспекторът го последва.

Лъскавите метални врати се отваряха пред тях, задвижвани от скрити сервомотори, и после безшумно се плъзгаха обратно. Те реагираха на магнитния модел в значката на лекаря посредством хиляди ултракъси електроимпулси. Дълги, празни коридори се откриваха пред тях, един асансьор ги отведе в сутерена.

— Погледнете тук! — Лекарят бе застанал пред една врата. На височината на очите имаше шпионка. Инспекторът погледна в някаква стая, където нямаше нищо друго освен легло на колелца и едно санитарно съоръжение. Сивите стени блестяха. Върху дюшек от пореста гума седеше млад мъж, който с нищо не биеше на очи. Имаше високо, набраздено чело и вдадена навътре уста, която му придаваше леко презрително или дори скръбно изражение.

— Не му ли прилагате сомналин? — попита инспекторът.

— Той не е опасен.

— Как се проявява болестта му?

— Вече проведохме няколко експеримента с него — отвърна лекарят. — Почакайте, вероятно ще мога да ви демонстрирам… — Той се огледа, после пристъпи към вградения в стената шкаф. Извади една прахосмукачка, тяло с аеродинамична форма в матовокафяв калъф от изкуствена материя — и, разбира се, запечатан.

Лекарят отвори вратата и бутна с крак уреда вътре. Без да каже дума, отново затвори вратата. После кимна на своя посетител и посочи към шпионката. След известно време попита:

— Какво виждате?

— Нищо — прошепна инспекторът. Лекарят се облегна на стената.

— Е, тогава почакайте малко. — Извади от джоба си пулверизатор с корфорин, дръпна ръкава си нагоре и потърси някое незараснало място. Постави мундщука и си пръсна животворното успокоително. — Искате ли и вие? — попита той.

Инспекторът вдигна ръка, настоявайки за внимание.

— Движи се. Става… Навежда се… Повдига уреда, поставя го на леглото.

— Добре! — каза лекарят с лек триумф в гласа. — Ей сега ще видите!

— Обръща го, навежда се над него… сега ми скрива видимостта!

— Дайте да видя… а-ха… знаех си аз! Сега можете да се убедите!

Инспекторът отново пристъпи към шпионката.

— Ами той…? Боже мой, той е разчупил печата! — Инспекторът се обърна. — И вие допускате това, докторе?

Лекарят вдигна рамене.

— Това помещение, драги мой, е терен със специално предназначение — до известна степен. Тук законите на етиката не са в сила. Но тъкмо сега би трябвало да внимавате!

Инспекторът погледна отново в помещението, облегнат на вратата, приведен като под някаква тежест. Мълчеше.

— Е? — попита лекарят.

С решително движение гостът му спусна затвора на шпионката. Беше блед и гласът му трепереше, когато каза:

— Невероятно. Абсолютна перверзия. Безумие. Разви болтовете, свали капака. Измъкна нещо отвътре. Тел, една стъклена колба, нещо блестящо от метал… Отвратително е — не мога да го понасям.

— М-да — каза докторът. — Тежък случай. Тъкмо затова е подложен на лечение. — Той се обърна. — Е, това беше.

— Той не бива да бъде преориентиран — каза инспекторът, потиснат.

Лекарят се обърна уплашено. Очите му с разширените зеници се облещиха.

— Не разбирам. Човекът е извратен. Болен, перверзен престъпник, ако щете. Без всякакви задръжки нарушава законите. Накърнява благоприличието и добрите нрави. Слушайте, инспекторе…

Полицейският инспектор извади някакъв изписан лист от вътрешния джоб на сакото си. Синтетичната хартия се разгърна от само себе си — беше документ с печати. Докторът го прегледа.

— Странно — каза той. — Полицията брани един перверзен Тип от съдебно следствие. Мога ли да знам каква е причината?

— Защо не? Само че я запазете за себе си. — Инспекторът се приближи до доктора. Прошепна му: — Върши се нещо тайнствено, да, то протича, случва се… как да го изразя…?

— Какво се случва? — прекъсна го нетърпеливо докторът. Инспекторът направи неопределено движение с ръка.

— Много неща. Отделни случаи. Общо взето, дреболии. Като цяло — заплаха: Средната скорост на метрото през последните шест седмици се е повишила с двадесет километра в час. Най-новите видеобоксове работят в продължение на месеци с пълен капацитет. Материалът на конвейерите е станал практически много здрав — няма скъсване. Стъклените стени за самостоятелните строежи на частни жилища са станали нечупливи и въпреки това — прозрачни. И тъй нататък, и тъй нататък. Разбирате ли какво означава това?

— Нима това не са радващи подобрения? Какво лошо намирате в тях?

— Радващи? Може би така изглежда. На пръв поглед. Но вие пропускате да забележите, че по такъв начин се нарушава екологическото равновесие. Но не това е, което ни тревожи. По-скоро… кой се крие зад всичко това? Все трябва да има някой!

Лекарят бе пребледнял.

— Надявам се, не искате да кажете, че отново са се появили анархисти…, че те… не, това е невъзможно…, в такъв случай всички хора на науката отдавна щяха да са преориентирани…

— Запазете това в тайна! — Мършавото тяло на инспектора леко се изопна. Искам да говоря с този човек.

— Моля! — каза лекарят, потиснат. Той отвори вратата. Двамата мъже влязоха.

Когато Джеймс Форсайт чу шума от отварянето на вратата, той се опита да скрие разглобената на части прахосмукачка под дюшека от пореста гума, но не успя. Изправи се и застана така, че да не я видят от пръв поглед. Трепереше от възбуда и страх.

Лекарят понечи да каже нещо, но неговият гост го отстрани. И двамата се отказаха да разгледат по-отблизо онова, което се намираше върху леглото зад болния, защото ги обземаше ужас при вида на тези жестоко отскубнати части — скоби, винтове и стърчащи жици.

— Само повреждането на печата — дори по невнимание — е наказуемо. И вие знаете това!

Джеймс кимна.

— Бяхте арестуван, защото сте разглобили една пералня.

— Тя беше счупена — каза Джеймс.

— Тогава защо не си набавихте нова?

Джеймс вдигна рамене, защото знаеше, че никой не го разбира.

— И тъй, защо? Отговаряйте!

— Исках да разбера какво бе станало там вътре. Нещо изпука и после спря. Исках да я поправя.

— Да я поправите! — повтори лекарят, като поклати глава.

— В мазето ви намерихме сандък с дървени макари, гвоздеи, тенекия и други неща от този род. На един прибор за хранене забелязахме драскотини — сякаш сте обработвали с него някакъв твърд материал. Какви са били намеренията ви?

Джеймс сведе очи към пода. Ъглите на устата му бяха увиснали повече от обикновено.

— Исках да направя звънец — отвърна той.

— Звънец за вратата? Но вашето жилище е снабдено с телефон и видеобокс! За какво ви е звънец?

— Да показва времето, един вид будилник. Инспекторът го погледна изненадано.

— И каква полза от него? Та вие можете по всяко време да бъдете събуден автоматично.

— Аз нямах нужда от будилник — отвърна Джеймс примирено, — имах просто желанието да направя един.

— Имали сте желанието? И затова сте извършили престъпление? — попита инспекторът, като поклати глава. — Но нека продължим! Тази прахосмукачка! Защо сте я разглобили? Не виждам защо е било необходимо това.

— Така е — каза Джеймс, а после изкрещя: — Да, така е, не беше необходимо. Но аз седя в тази килия от шест седмици — без радио, без видео, без каквото и да било списание! Скучно ми е, ако можете да го проумеете! И ми доставя удоволствие да надниквам в този или онзи апарат. Интересува ме как функционират: лост, винт, зъбно колело! Какво искате от мен? Утре ще бъда преориентиран… — Той се хвърли на леглото и се обърна към стената.

Инспекторът го погледна отвисоко.

— Може би ще можем да ви спестим преориентирането. Зависи изцяло от вас, Форсайт.

В продължение на една седмица без прекъсване Джеймс Форсайт се скиташе из града, спускаше се с ескалаторите до етажите с магазините, качи се на лифта и се понесе високо над тесните улици на града. Все още бе замаян от продължителния арест. Автоколоните по етажното автомобилно платно и гъмжилото от човешки маси по високите прелези го объркваха. Въздушните таксита или открити лифтове той не ползваше — след дългото пребиваване на твърд терен се боеше от виене на свят във въздушните висини.

И въпреки това новоизвоюваната свобода му се струваше като изненадващ подарък. Опитваше се да забрави, че му бе дадена само временно — в случай че не изпълняваше поставената задача. Надяваше се, че ще се справи, макар Джеймс Форсайт да нямаше особено доверие в себе си. Беше слабоват, страдаше често от главоболие и на няколко пъти трябваше да се подложи на терапевтично лечение в еуфориума. Но най-вече страдаше от странни наклонности, които отвеждаха мислите му към разни машини и го принуждаваха да си блъска ума как функционират. Той знаеше, че това влечение бе нещо необичайно. Вече неведнъж напразно бе опитвал да го потисне — тази магическа сила, с която го привличаше забраненото, която никога не му доставяше радост, а само го измъчваше, защото никога не го довеждаше до крайната цел. Щом схванеше смисъла на някое колело или лост, незабавно възникваха въпроси относно по-сложни взаимовръзки и засечката у него — съзнанието, че никога не ще стигне до целта, никога не ще намери окончателно и изчерпателно обяснение — го натъжаваше и обезверяваше. И всичко това ставаше мимо волята му. Той не беше революционер, а още по-малко герой — имаше само желанието да се освободи от своята, мъчителна болест и да не бъде нищо повече от един безупречен гражданин, верен на законите.

 

Сега той стоеше пред вратата на Ева Русмолер, внучка на последния голям физик след Айнщайн — човека, който точно преди осемдесет години се бе отрекъл от науката. Но беше ли удържал клетвата си? Джеймс познаваше страстта, която заниманията с физическите явления бяха способни да възпламенят, и се съмняваше дали някой, попаднал веднъж под нейна власт, някога би могъл да се избави от нея. Дали Ева Русмолер щеше да му посочи връзка с някоя тайна организация, с хора, които тайно се занимаваха с наука и продължаваха да работят и до днес над техническите задачи? Той не смееше да се надява на успех, но след като всички останали опити бяха излезли несполучливи, трябваше да опита и последната възможност. Полицията му бе набавила адреса.

Момичето, което му отвори, изглежда беше Ева Русмолер. Беше стройна, почти мършава, бледа и имаше големи плахи очи.

— Какво обичате, моля?

— Мога ли да поговоря пет минути с вас?

— Кой сте вие? — попита тя колебливо. Намираха се на терасата на четиринадесетия етаж. Фий и клонки декоративна тиква пълзяха надолу от овалните поставки за цветя. Наоколо, но все пак на достатъчно разстояние, за да има простор, се издигаха и други високи сгради — с формата на гъби и фунии, жилища-кули, стъпаловидни и ветрилообразни постройки; между тях висяха носещите релси на въздушната железница и надлезите на надземните улици.

— Няма ли да влезем? — попита Джеймс.

— Не знам… по-добре не… Защо сте дошли?

— Става дума за дядо ви.

Откритото лице на момичето се изопна, сякаш бе надянало маска.

— От полицията ли сте?

Джеймс не отвърна.

— Елате — каза Ева Русмолер. Тя го отведе на една тераса. Седнаха сред плоски овални съдове за цветя с декоративни листни растения без корени.

— Дядо си не помня. — Ева му предложи шишенце Corphorin — Spray, но той отказа. Тя си пръсна една доза във врата и Джеймс забеляза, че целите й ръце чак до китките бяха в зараснали белези.

— И майка ми не е чувала нищо повече за него, откакто изчезна преди близо петдесет години. Тогава аз бях още малко момиченце. Но това е протоколирано вече десетки пъти.

— Аз не съм от полицията — каза Джеймс.

— Не сте от полицията? — Тя се изправи недоверчиво. — Тогава какво искате от мен?

— Все пак дядо ви не може да е изчезнал безследно. Той беше знаменита личност, световноизвестен учен. Преди забраната той беше ректор на института за изследване на мезоните в Юкава. Присъдата му мина през всички вестници.

— Няма ли да ни оставите на спокойствие? — прошепна момичето. — Никога ли няма да престане това разследване?! Наистина моят дядо имаше вина. Той изнамери батерията с нулева стойност, мезоноусилвателя, гравитационната леща. Той откри конвекцията в сиаловия слой и искаше да дълбае шахти, за да използува енергията. Всичко това можеше да има ужасни последици. Но неговите планове бяха унищожени. Не се случи нищо. Защо тогава ни преследват поколения наред?

Джеймс съжали момичето, което изглеждаше толкова беззащитно и нуждаещо се от закрила. Пожела да се запознае с нея при други обстоятелства. Но първо трябваше да спасява себе си.

— Успокойте се! Никой нищо няма да ви стори! А и аз не съм полицай!

— Това е някакъв нов трик, нищо друго.

Джеймс помисли малко.

— Ще ви докажа — добави след това той. Извади от джоба си запалка, някакъв старомоден предмет, с който се щракаше. Капачето отскочи в ръцете му — откри се мястото, където трябваше да се намира капсулата за газта — и й показа фабричния печат. Бързо го изтръгна. Още няколко ловки движения и върху масата се изсипаха тръбички, метални пластинки, малко зъбно колелце.

Изпълнено с отвращение, момичето се извърна и едва тогава потръпна уплашено — защото осъзна, че пред нея седи извратен тип, човек, способен на всичко.

— За бога, пощадете ме!

Джеймс бе изненадан от тази силна реакция. Тя му доказа, че внучката на професор Русмолер действително нямаше нищо общо с науката и техниката.

— Но, детето ми, аз наистина няма да ви сторя нищо, успокойте се. — А когато тя заплака, той добави: — Пък и вече си тръгвам.

Сам си отвори вратата, слезе половин етаж надолу до асансьора и тъкмо се канеше да го извика, когато една ръка улови неговата. Той се обърна уплашено и видя млад мъж с кръгло лице и алаброс, в чиито черти се чувствуваше някаква вкочаненост.

— Не надолу! Качваме се нагоре! Една секунда! — Той натисна едно копче и асансьорът се понесе нагоре. Но само след пет етажа непознатият прекрати пътуването и повлече Джеймс в коридора. Като продължаваше да го дърпа след себе си, той излезе на една тераса, която очевидно беше необитавана. В един ъгъл бе оставен двуместен реактивен мотор и младият човек заповяда на Джеймс да се завърже с коланите. После изтича до парапета, погледна на всички страни и извика приглушено:

— Чисто е! — Седна пред лоста за управление и те леко се издигнаха. Най-напред бавно се плъзнаха, после скоростта се увеличи, но не над позволената.

Непознатият внимателно се огледа; после бутна Джеймс:

— Ей ги на, идат вече — гледай ги как летят като стрели!

— Кой идва? — попита Джеймс.

— Полицията, разбира се! Кой друг? Ама че си наивник!

Долу, до бордюра на улицата, предназначена за големи скорости, Джеймс видя да се приземява син реактивен мотор комби. Отвътре изскочиха неколцина мъже.

— Ха, ето ти я и въздушната флотилия! — Непознатият се засмя. — Хайде да изфирясваме! — Двигателят изрева. Все още в рамките на позволената скорост, те изфучаха.

— Какво трябва да означава това? — изкрещя Джеймс в ухото на другия.

— Сега вече можем да разговаряме — изкрещя му в отговор той. — Тук никой не ни подслушва. И тъй, слушай внимателно! Аз съм Хори Блайнер и съм от групата на Егхийдс. — Като видя недоумяващата физиономия на Джеймс, той добави: — Виж какво, приятелю, ти си наш човек! Наблюдавах те с бинокъла. Да, видях те с очите си: ти отвори запалката.

Джеймс потръпна. Каквото и да означаваше това, той беше в ръцете му.

Хори се засмя.

— Няма защо да се страхуваш! Ние също намираме тези закони идиотски. Забраняват ти да разчупваш печата. Забраняват ти да разглобяваш машина. Но ние ще им дадем да разберат!

Хори насочи мотора си на юг, към спортния център. Беше огромен комплекс с гимнастически салон, кънки писти, игрища, плувни басейни, боксови рингове, съоръжени с най-точна измервателна апаратура за отчитане на времето, дължините, височините, тежестите, апарати за тренировки с висока ефективност за сухо гребане, за колоездене на място, греди за масажиране, експандери — с една дума комплекс с най-съвършената спортна техника, каквато човек може да си представи. Над голяма част от комплекса имаше огромен шатровиден покрив от прозрачна изкуствена материя. По средата се виждаше овалът на стадиона и отличителният белег на спортния център — кулата за парашутни скокове. През няколко секунди парашутистите биваха изстрелвани в сгъстяващия се мрак и се понасяха с парашутите си като пухчета към басейна от пореста гума.

— Имаш късмет — каза Хори. — Днес ще падне голямо ядене. — Той намали скоростта и снижи към една рампа за кацане. — Хайде, идвай! — Скочиха върху един релсов тепих, който ги понесе, криволичейки, из матово осветено преддверие. От време на време пътуването се забавяше на местата за прекачване: хващаш се за една от дръжките, прикрепени за огромни колела, и се държиш здраво за нея, докато те отведе до оная писта, по която искаш да продължиш. За Джеймс, който никога не бе обичал особено спорта, всичко това беше ново. Начинът на придвижване, за който бе нужна доста голяма сръчност, му се удаваше трудно, особено когато трябваше да внимава за младежите, които очевидно използваха съоръжението за един вид игра на гоненица, скачаха рисковано от един релсов тепих на друг и на няколко пъти безогледно го блъснаха встрани.

— Вие да не сте спортисти? — попита той недоверчиво своя спътник, когато забеляза, че на него явно му доставяше удоволствие да спъва младежите в лудешката им надпревара.

— Глупости! — отвърна Хори и здраво хвана Джеймс, който едва не изхвърча на един завой. — За нас това е само маскировка. Теренът е идеален. Който не може да се оправи тук, скоро се обърква окончателно. Халетата и залите са разположени едно в друго като кутии с различна големина и едно над друго — поради липса на място, това е то. Всеки път се срещаме в различни зали. Досега не са ни хващали.

— Егхийдс — каза Джеймс. — Така са били наричани по-рано хората на науката. Какво общо имате с науката?

Хори се ухили. Той издърпа Джеймс от ролковия тепих върху една пързалка. Със страхотна скорост полетяха надолу.

— Ние сме модерни хора. Да се занимаваш с наука е шик. Еснафите само ги е страх — от нови оръжия, от ракети, от танкове. Затова тук е толкова скучно. Не, се случва нищо. Виж, старите физици са били други хора — с техните напалмови бомби и атомни гранати. Имали са право: този мръсен свят трябва да се поодраска, за да може отново да стане нещо. — Слязоха по няколко стъпала и се озоваха в една по-малка зала, която очевидно бе предназначена за спортно-медицински прегледи. Навсякъде наоколо имаше подвижни кардиографи, енцефалографи, осцилографи, помежду тях — места за изпитване на щангисти, плувци, спринтьори. Голямо рентгеново съоръжение имаше готовност да проследи нагледно координацията на движенията на скелета по време на тренировка. По банките край стената, по рогозките за лежане и дори по командните маси бяха насядали и клекнали млади мъже между петнадесет и тридесет години, всичките късо подстригани, повечето в сандали и комбинезони от бяла агнешка кожа.

Хори се спря на входа. Когато го забелязаха заедно с протежето му, те се приближиха към него, потупаха го по рамото и го поздравиха с: „Хей!“ или „Краци!“ Някой подаде на Джеймс едно шише, макар и неохотно, той се принуди да отпие една глътка от мътнобялото му съдържание, което миришеше на химия и имаше вкус на лепило.

— Бива си ги момчетата — каза Хори. — Никак не беше лесно да ги събере човек. Най-малко десетина уловихме при малката Русмолер. Мило бръмбарче, но глупаво — уведомява полицията, щом някой попита за дядо й. За малко и ти да й легнеш на съвестта. — Джеймс усети, че му се докашля — жълт дим блъвна от няколко смачкани хартии. Хори го вдъхна дълбоко. Той действаше своеобразно — успокояващо й дразнещо едновременно.

— Подготвя те предварително — обясни Хори. — Не знам с какво. Хвърля те в истинско въодушевление. — Джеймс наблюдаваше как неколцина млади мъже коленичиха край огъня и надвесиха лица над димните изпарения. Някой подхвана монотонна песен, присъединиха се и други. Постепенно гласовете станаха неясни, жестовете неспокойни.

И Хори започна да залита замаян насам-натам. Ръгна Джеймс в хълбока и извика:

— Чудесно е, че си тук! Радвам се, че тъкмо аз те измъкнах. Просто имам късмет. От няколко месеца насам се редуваме на пост. От дълго време никой не се беше появявал! — Гласът му стана неясен. И на Джеймс му костваше усилия да запази главата си бистра. Един мършав младеж до него започна да буйства. Изкърти от стената една щанга, предназначена за тежестите на тежкоатлетите, и я стовари върху медицинската апаратура. Разби се стъклото, лакът се олющи. От ударите по метала се вдигна ужасен шум. Изведнъж Джеймс изпита неприятна тежест в стомаха.

— Бива си го тоя — изломоти неразбрано Хори. — Погледни го, съвсем е изключил. Но никой не може да се мери с тебе. Не съм виждал още човек, който би могъл да го направи, без да му се е размътила главата. Знаеш ли, дори на мен едва не ми прилоша, когато видях запалката, която беше разглобил. Това е просто безчинство, колега, но така и трябва да бъде: безразсъдно безчинстване — това е единственото, което все още може да ти достави удоволствие. — Хори избута Джеймс напред, тикна в ръката му една бухалка: — Покажи им на какво си способен, приятелю! Хайде, покажи им!

Надеждата на Джеймс чрез тези хора да влезе в дирите на техническите нововъведения, които тревожеха полицията, отдавна бе рухнала, сега и последните останки от нея се стопиха. Отчаян, той дръпна Хори за ръкава.

— Почакай! Трябва да те питам, нещо. Чуй ме най-сетне! — Разтърси го. Най-после успя да го накара да обърне глава към него. — Какво общо има това безобразие с науката? Никога ли не сте помисляли да създадете нещо? Някоя машина, някой уред, някой инструмент?

Хори се вторачи в него.

— Ама че си забавен! Или се занасяш? Щом толкова искаш, можеш да отидеш веднага в църквата, „Асизи“ — в клуба на Айнщайн. — Стисна грубо ръката на Джеймс, — Хайде, забавлявай се с нас! Долу тия джунджурии! — той изтръгна от ръката на един друг бухалката и я запокити по блестящото стъкло на една скала. — Разбивай, троши… ех, да имах една картечница!

Почти всички около Джеймс бяха обхванати от безумна разрушителна ярост. Калъфите на апаратите бяха смъкнати, включвателните уредби — изпочупени, вакуумните тръби — разбити. Джеймс изпита боязън, повдигаше му се, за първи път наистина му се повдигаше от тези грозни оголени части, вътрешности на машини, които е трябвало да изпълняват своите функции тайно, макар да са били крайно необходими. Онова, което се демонстрираше тук, беше отвратително, ужасяващо, отблъскващо. Същевременно дълбоко у него се надигна срам — срамът, че по някакъв начин и той бе замесен в това. Зададе си въпроса дали би могъл да се присъедини към другите, да се рови в тази мръсотия — не беше уверен в себе си. Ако беше в друго настроение, ако нямаше поставена цел… кой знае? Около него вилнееха, звучаха сподавени гласове, всички действаха като побеснели в ритъма на онова, което пееха… той почувства как се заклати заедно с тях, залюля се… една върлина се озова в ръцете му, без да разбере как стана това, и замахна силно…

Тогава прозвуча вик: „Рокетсите!“ В продължение на една секунда всички останаха като вцепенени, след това обаче се обърнаха към входа. Оттам нахлу орда млади мъже в черни джинси и къси сака от металносребриста плетеница. Те размахваха гребла, върлини за висок скок, щафетни палки и подобни съоръжения, които можеха да послужат вместо оръжие, и с рев, наподобяващ сирена, двете страни се нахвърлиха една срещу друга, посипаха се удари наляво и надясно, запердашиха се здравата. Изведнъж Джеймс изтрезня. Промъкна се встрани и с гръб към стената, се придвижи до една тясна врата, която бе забелязал в дъното на помещението. Вратата се отпори и той потъна в мрака на един коридор.

Шумът заглъхна, през звукопоглъщащите стени той проникваше само като леко шумолене. От другия край на коридора до него достигнаха провлечени звуци — там, изглежда, се излизаше на някакъв ролбан. Той бързо се спусна нататък, един от подиумите, „тепихите“, се приближи, намали скорост и Джеймс скочи отгоре. След изморително и объркано пътуване той достигна един от двеста и осемдесетте изхода.

 

Всички нещастия идват от науката. Хората на естествените науки и техниката бяха тези, които отровиха въздуха и замърсиха водата, заразиха с химикали хранителните продукти. Те докараха шума, вонята и нечистотиите в нашия свят. Те превърнаха планините в халди и езерата в клоаки. Те откриха машини, които трябваше да бъдат обслужвани от човека, и го обрекоха на тъпа конвейерна работа. Те построиха градове, в които се появиха болести и психози. Те въведоха програмираното обучение и предадоха на децата собствената си неестествена склонност да се занимават с естествени науки и техника, да конструират нови машини и откриват нови методи, да променят съществуващите програми. Те взеха в ръцете си геносубстанцията и създадоха чудовища, вместо по-добри хора. Те провеждаха експерименти с материята и енергията, със земята, с луната, с растения и животни, с човешкия мозък. Те синтезираха субстанции, които влияят върху поведението, израждат психиката, предизвикват и потискат емоциите. Те се позоваваха на природните закони като на абсолютна инстанция и не помислиха за това да ги релативират съобразно хуманистичните стойности. Те пренебрегваха правилата на етиката и морала, потърсиха извинение в неизбежността на нещата, стремяха се към неограничена власт. Тяхна цел бе не покоят, а съмнението, не равновесието, а промяната, не перманентността, а еволюцията. Те принудиха човека да тича подир прогреса, подир обявления, сигнали, светещи цифри, подир формули и тези. Превърнаха го в морско свинче за науката, в играчка на техниката, в роб на индустрията. Заставиха го да работи, да се съревновава, да консумира. Те създадоха теоретическите основи на манипулацията. Те оплетоха човека в мрежа от принудителни задължения, снабдиха го с номера, въведоха книги за вписване на болестите и предишните му наказания, подложиха го на изпити и тестове, надзираваха го, контролираха го, проникнаха в интимния му живот, хвалеха го, наказваха го, възпитаваха го в послушание и дееготовност. Преценяваха го с компютри, предвиждаха реакциите му, екстраполираха изборните резултати, програмираха го, заплануваха го. Те го превърнаха в човешка карикатура, преследвано животно, неспособно да разбере онова, което става в света, в който живее, изложено безпомощно на заплахите на едно враждебно обкръжение.

Естествените науки и техниката са разрушителни сили, които нямат място в един свободен свят.

 

Бе настъпила нощта и фиксираните без подпора огромни прожектори хвърляха своите светлинни водопади над града. Въздушни таксита и реактивни въздушни мотори изтегляха бели, сини и зелени линии на фона на далечния сив небосвод, хиляди осветени прозорци рисуваха светлинни шарки по фасадите на небостъргачите.

Джеймс Форсайт не обърна внимание на пъстрата светлинна игра. Постепенно си отдъхна от шемета на разрушителната ярост, която бе обхванала и него, и колкото повече в съзнанието отзвучаваше страховитото въздействие на тази вандалщина, толкова по-ужасяващо се надигаше страхът, че не е дорасъл за поставената му задача. Имаше всички предпоставки за това като единствен сътрудник на полицията, който не само можеше да понася вида на разнебитените машини, но и сам да разглобява такива. Но дали наистина бе още в състояние да върши това? Отвратителните сцени бяха оставили в душата му погнуса, която противодействаше на старото му болезнено влечение, усмиряваше го. Означаваше ли това, че бе започнал да оздравява? Не знаеше дали ще съумее и в бъдеще да дава доказателства за своята позиция на особняк, което трябваше да върши, за да установи желания контакт. Не му оставаше много време. Премисли възможностите, на които кльощавият инспектор от специалното командване му бе обърнал внимание, но всички те бяха завършили с разочарование. Тази последната се бе оказала най-тежка. Той се помъчи да обмисли още веднъж преживяното; оставаше му само още една неясна диря — забележката на Хори: „Иди в църквата Асизи!“

Знаеше тази църква — намираше се в най-старата част на града, която бе построена веднага след атомната война и изглеждаше малко по-бедно от останалите квартали. Сградата — старомоден сив блок, принадлежеше на една от множеството малобройни секти, които търсеха спасение в отвъдния свят, а земното си съществование, на което обръщаха твърде малко внимание, водеха оскъдно. Никой вече не изпитваше необходимост да се утешава с надеждата за рая след несгодите на този свят. А и как ли трябваше да изглежда такъв един рай, след като реалният свят предлагаше всичко, каквото човек би могъл да си пожелае — храна, облекло, всякакви стоки от ежедневна необходимост — от сапуна до лифта, и всички тези блага — за всекиго и безплатно? Хората нямаше за какво да се тревожат. Медицинската служба се грижеше за здравето им от най-ранна възраст до дълбоки старини. Фабриките, дълбоко под земята, с прецизно управляеми процеси, бяха проектирани за вечна експлоатация. Те синтезираха хранителните продукти, доставяха строителните материали за сградите, които с помощта на няколко машини можеха да бъдат сглобени, създаваха тези и други машини — все автомати с висока производителност, за чието функциониране бе нужно само да се завъртят копчетата; това го умееше всеки, никому не бе нужно да учи повече от онова, с което почти незабелязано и от само себе си биваше запознат посредством обмислена система от детски игри. Освен това те се и ремонтираха сами.

Джеймс не знаеше що за хора бяха тези, които ходеха по църкви и храмове. Може би бяха мистици или недоволници. Може би — анархисти, а може би действително бяха останали неколцина и от онези, които десетилетия след забраната на науката тайно се бореха за нейното реабилитиране. Внезапно Джеймс отново изпита крепка надежда. Отправи се към следващата спирка на открития лифт, закопча колана и се издигна. В лека дъга взе курс към старата част на града, първи район.

Никога досега не бе виждал църква отвътре. Когато влезе, стори му се, че е попаднал в някакъв запустял театър, в тъмното различи редове от седалки с дърворезба, на стената горяха няколко свещи. Стъпала отпред водеха към нещо като сцена. Образът на някакъв брадат мъж с дълго, строго лице се извисяваше на не по-малко от шест метра височина до сводестия, губещ се в черно таван. Някъде по средата на стената, във формата на подкова, помещението бе опасано от сцена. Джеймс дочу отгоре леко тътрене на крака, но не можа да види никого. Отпред, на първите седалки, бяха коленичили няколко приведени фигури. Онова, което си мърмореха, бяха вероятно молитви.

Озъртайки се постоянно на всички страни, Джеймс тръгна покрай стената, покрай многобройни ниши, шкафове и решетки; восъчните лица на изрязаните от дърво светци сякаш свеждаха погледи към него. По потъмнели картини той видя сцени, изпълнени с жестокост, хора, които се задушаваха в пламъци, разпънати на кръст мъже, деца, бягащи от рогати страшилища. Пукот на греди и мирис на плесен, които понякога долитаха до него, издаваха, че имаше и други скрити отверстия към вътрешни, още по-злокобни кътчета.

Някъде горе заби камбана. Девет удара — седем цяло и седемдесет и пет стотни преди полунощ по прастария ритуал за измерване на времето. Дали това бяха стъпки? Никой не беше помръднал. Джеймс бе направил една обиколка в кръг, без да открие нещо, което би му помогнало по-нататък. Тъмнината го потискаше, неизвестността го правеше неспокоен, странното обкръжение събуди в него страх. Чувството, че е наблюдаван, се засилваше. Споменът за една ситуация, при която също бе тайно наблюдаван, предизвика у него неприятно усещане, това усещане се усилваше още повече от обстоятелството, че не си спомняше кога го бе изпитал. Блъскаше си ума и тогава се сети за посещението си при Ева Русмолер: Да, Хори Блайнер бе наблюдавал с бинокъл през въздушната завеса на терасата всяка негова манипулация. Да не би и тук някой…, да не би и хората на науката, ако тук изобщо имаше такива, да прилагат подобни средства като младежките банди, за да си търсят привърженици? Но как да ги накара да го познаят? Дали старият метод действаше и тук?

Той се огледа наоколо с търсещ поглед…; на едно място съгледа обкована с желязо ракла, на друго — маса, покрита с втвърдена восъчна кора; върху нея — кутия в жълто-червеникава хартия… Тази хартия му беше позната. Взе кутията, отвори я. Вътре имаше фотоапарат. Той го извади — беше обикновен модел. Превъртя го, натисна копчето. Не стана нищо. Затворът заяде.

Джеймс се озърна незабелязано… Никой не му обръщаше внимание. Богомолците отпред си мърмореха своите молитви. Пламъците на свещите трептяха.

С бърза решимост той откъсна печата, вдигна капака. Един винт с крилчата глава се разхлаби. Той го развинти и колелцата на задвижващия механизъм се откриха пред него… там беше и металната пружина, която служеше за отваряне на ветрилообразната бленда. Веднага откри и причината за повредата — в свързващия лост между спусъка и пружината бе забоден кламер. С няколко манипулации отново сглоби фотоапарата. Натисна спусъка… чу се късо изщракване, после още веднъж. Бе успял — убеди се: половин секунда време за експониране.

Постави апарата отново на мястото му. Дали не се отвори някаква врата? Внезапно проехтя орган, разляха се в блаженство акорди, заливаха. После стана тихо. Джеймс се огледа — на пода се бе отворил някакъв капак, който по-рано изобщо не се забелязваше. Една стълба водеше надолу.

Първите крачки Джеймс направи в чезнещата светлина на свещите. По-надолу мъждееше матова лампа и той продължи пипнешком. Отдалеч дочу приглушени гласове. Тръгна подир шума, стигна до един тесен коридор и вече успя да разбере първите думи:

— … Дивергенция d е равна на четири pi ro.

Дивергенция b е равна на нула…

След няколко крачки се озова пред една врата със завеса. Дръпна тежката материя встрани. Посивял мъж в дълга бяла мантия стана от тапицирано с кадифе кресло. Той направи движение с ръка, което трябваше да означава за Джеймс заповед да мълчи, и се ослуша. Тук хорът се чуваше високо и ясно:

— … Ротация a е равна на единица върху C, отвори скоби, точка, четири pi, затваряш скобите…

Гласовете замлъкнаха и мъжът се обърна към Джеймс:

— Чуваш ли тези думи, сине мой? Да, ти ги чуваш, но не ги разбираш. Никой не ги разбира и въпреки това в тях са заложени всички тайни на този свят.

В думите му имаше екстаз, той бе обърнал очи нагоре, така че се виждаше само бялото им. След известно време каза:

— Бъди добре дошъл, сине мой. Аз съм Ръдърфорд. — Той възпря с ръка Джеймс, който понечи да каже нещо. — Мълчи! Твоето светско име не ме интересува. Ти ни намери и сега ни принадлежиш. Ще получиш истинско, смислено име. — Донесе стара, прокъсана книга от една катедра и я отвори. Джеймс успя да хвърля бърз поглед на корицата; там бе написано: „Who is Who in Science“.[1]

— Следващото свободно име е Дирак. И тъй, ти ще се казваш Дирак. Пази името си чисто. А сега ела с мен. — Без да се оглежда за Джеймс, той тръгна напред към следващата врата.

На Джеймс му се разтупа сърцето. Може би от надеждата, че най-сетне се намира пред целта, а може би и от странното произшествие, което го омагьоса. Последва мъжа, който се нарече Ръдърфорд, и влезе след него в една аудитория. Задните редове бяха свободни и те седнаха. Отпред до катедрата стоеше мъж с очила и дълга коса, каквито отдавна вече не се носеха. Говореше с плавен, тържествен глас.

— … и тъй, трябва да се опитаме да вникнем във формулите и знаците, които са ни завещани. Сега ще ви напиша символите, които са посветени на едно от големите чудеса в нашия свят — светлината.

Той се приближи към дъската и написа:

=Asin2/x-t/

Gz=Asin2/x-t

— Моля за минута мълчание, да се опитаме да се задълбочим в тази формула. — Всички сведоха глави и освен леки вдишвания и издишвания, не се чуваше нищо друго.

След това доцентът отново се изправи.

— Щастлив съм, че днес мога да ви покажа един от онези апарати, с които нашите безсмъртни предци са заклинали силите на природата; Сега можем сами да наблюдаваме чудото. Ще бъдем тъй близо до същността на нещата, както никога досега. Уверен съм, че по такъв начин ще направим съществена крачка към непосредственото й овладяване.

На масата стоеше апарат с размерите на телевизор, поставен в сива кутия, дебел кабел го свързваше с командно табло. От него стърчаха два цилиндрични извода, наподобяващи цеви на оръдие. И двата бяха разположени в една хоризонтална равнина, но сочеха в различни посоки. Единият се целеше в някаква искрящобяла прожекционна плоскост на фронталната стена. На мястото, където би трябвало да се пресекат, бе оставено празно пространство, там се намираше стъклен съд с плоски успоредни стени, а зад него имаше огледало.

Доцентът промени настройката на комуникационната плоча. В помещението стана тъмно. Чу се леко бръмчене. Още една манипулация. Мъжът провери разпределението на ъглите и хвърли поглед към визирания кръст на целевия механизъм. След това сне капачето от тръбата на телескопа — блестящ светлинен лъч хвърли ослепителнобяло петно върху екрана. Колкото по-продължително го гледаше човек, толкова повече се засилваше впечатлението, че всичко останало, което ни заобикаля, потъва назад: едно нажежено до бяло облаче сякаш плуваше в пространството. Единствено това облаче продължаваше да съществува. Внезапно се чу шум, някакво изщракване. Около светлинния феномен се появи рамка, разтегли се надълго и същевременно се промени: сега на стената, или по-точно върху стената, пламтяха цветни ивици, облъхнати от кадифеното сияние на падащата светлина. Явлението бе неописуемо по великолепието си — вън от времето, вън от пространството, то не съществуваше материално — може би само в мозъка на наблюдаващите, а може би някъде във вселената.

И тогава вълшебството угасна. Пламна осветлението. Доцентът стоеше до своята катедра, вдигнал ръце. Неговите слушатели също вдигнаха ръце, обърнаха длани нагоре. Подхванаха лека, тържествено бавна мелодия: „О, дух, достигащ до познание, ти, единство на многообразието, в което се проявяваш, ние приветстваме всяко твое въплъщение. Привет на тебе, велики Нютоне!“

Другите повтаряха след него:

— Привет на тебе, велики Нютоне!

— Привет на тебе, велики Лайбниц!

— Привет на тебе, велики Болцман!

— Привет на тебе, велики Хайзенберг!

Литанията, изглежда, обхващаше стотици имена.

Най-после дойде краят.

— Привет на тебе, велики Русмолер! Да гори вечно твоят огън!

— Да гори вечно твоят огън! — повтори хорът. Доцентът слезе от подиума, но насъбралите се останаха по местата си. Понесе се ропот, усили се, стана по-настойчив. Сега Джеймс успя да разбере някои думи: — Искаме да видим Русмолер! — Неколцина застанаха до една желязна врата в десния ъгъл на залата и се готвеха да я отворят.

Доцентът издигна усмиряващо ръце.

— Не днес, вглъбил се е в размишления. Автоматиката забрани всякакви смущения. Може би идната седмица ще има готовност да ни приеме. Нека се радваме на това! А сега си вървете в къщи! Опитайте се да преживеете още веднъж чудото, което имахте възможност да наблюдавате днес, и ще видите как познанието ще ви споходи подобно милост!

Това, изглежда, успокои присъстващите. С тих шепот те напуснаха помещението.

— Какво искаха тези хора? — попита Джеймс, когато излязоха заедно с Ръдърфорд от банките.

— Искаха да видят Русмолер, нашия пророк.

Джеймс го погледна със съмнение.

— Тук е неговият гроб?

В очите на Ръдърфорд проблесна светлина.

— Неговият гроб! — Той тихо се засмя. — Русмолер е жив. Да, той е тук, при нас. Истинско чудо!

— Но той отдавна трябва да е прехвърлил сто години.

— Сега е точно на сто петдесет и шест. Така е. Той е по-стар от който и да било, живял преди него.

— Но как така…

— Русмолер е човек, осенен от просветлението. Той познава не само формулите на физиката и химията, а и тези на биологията и кибернетиката. Той ги е заклел и до днес те продължават да действат в него. Звучи странно, но се вмества в широките рамки на логиката: в него продължават да живеят тайните на естествените науки. Те ще се съхранят след периода на помрачение, докато блесне отново светлината на познанието. Ние сме негови последователи и всички наши усилия имат за цел да се доближим духовно до него, за да може отново да се възроди знанието.

Джеймс почувства, че сърцето му заби учестено.

— Мога ли да видя Русмолер?

— Имай търпение до следващата седмица. Не бива да го смущаваме!

— Но е много важно!

— Следващата седмица! — заяви решително Ръдърфорд. — Имаш още много време — достатъчно време. Ще пиеш от извора на познанието. А сега ела, ще те представя на Максуел.

Максуел, доцентът, стисна ръката му. Напуснаха залата и влязоха в преддверието. От другите вече нямаше и следа. Максуел свали очилата и избърса очите си. После извади от една кутийка чифт лещи и ги постави на зениците си. След това с едно дръпване свали перуката си с мека, разбъркана коса. Черепът му бе съвсем гол, с изключение на няколко къдрици над челната кост. Той въздъхна.

— Изморително е. Това концентриране. Това проникване в неизразими тайни. Но добитото прозрение компенсира всичко. Нашият свят е една илюзия, сине мой, плетеница от знаци и цифри. Пожелавам ти да съумееш да проникнеш достатъчно в него, за да прозреш по-дълбоката реалност.

Мрачната обстановка, странните маниери на хората, техните молитви и заклинания объркаха Джеймс, той не бе в състояние да открие никаква връзка между всичко това, да си обясни в какво би могла да се изразява тяхната дейност. И все пак те даваха резултати: той бе видял трептящата в цветовете на дъгата светлинна струя — едно навлизане в света на нереалното и неописуемото. Какво бяха в сравнение с това неговите жици и винтове.

Въпреки всичко обаче той не забравяше своята задача. Искаше да разбере кой влияе върху автоматизираното фабрично производство, кой създава техническите нововъведения. Дали решението на загадката се намираше тук, при тези мистици? И ако действително откриеше нейното решение, щеше ли да ги издаде на полицията? Колебаеше се, бореше се със самия себе си. И най-после се реши: не, нямаше да го направи. Все едно какво щеше да се случи с него — ако тук лежеше зародишът на едно ново духовно развитие, то той не биваше да го задушава. Но дали този зародиш се намираше тук? Още не бе сигурен.

— Мога ли да ви попитам нещо? — Джеймс препречи пътя на Максуел, за да го задържи.

— Ако е бързо — с удоволствие.

— Поставили ли сте си за цел да прилагате вашите познания за благото на човечеството? Искам да кажа, имате ли желание да подобрите методите, да се намесите в производствения процес, да повишите практическата стойност на нещата? Опитвали ли сте вече да го направите?

В очите на другия се четеше презрение.

— Методи, производствен процес? Мили мой, ние не сме занаятчии. Ние се занимаваме с чиста наука. Нашата цел е заложена в духовното!

— Но професор Русмолер… — възрази Джеймс. — Професор Русмолер е направил много практически изобретения — охладителната батерия, рентгеновата леща и какво имаше още… Той е…

Максуел го прекъсна.

— Така е. Русмолер направи всичко това. Но какви бяха последиците? Бесен технически прогрес, господство на невежи инженери, които доведоха света почти до гибел. Не, ние няма да изпаднем в същата грешка — ще си останем в духовните сфери. И едва когато достигнем и последните върхове, само по пътя на познанието ще можем да променим и себе си, и света. — Той побутна Джеймс встрани и се отправи към изхода. — Почакай една минута и тръгни след мен, за да не напускаме църквата по много наведнъж, иначе бие на очи. Ръдърфорд, както винаги, ти тръгваш последен!

Джеймс беше дълбоко разочарован и когато след малко Ръдърфорд му направи знак, че е време да тръгва, той мълчаливо се подчини. Изкачи се по стълбата, влезе в църквата. Тя беше празна, богомолците бяха напуснали троновете си. Тъкмо се канеше да излезе през портата, когато се опомни… Отвори я и отново я затвори. После се промъкна в един страничен кораб на църквата, пълен с множество тронове, и се завря под един стол на последния ред. Зачака. След известно време тракна капакът на пода и мъжът, който се бе нарекъл Ръдърфорд, излезе. Чу го да обикаля наоколо. Изгаснаха няколко скрити лампи. Само свещите продължаваха да излъчват мъждива светлина. Откъм вратата се чу приглушен шум, електрическата ключалка щракна…

Джеймс остана още десет минути в своето прикритие. След това взе свещ от една поставка и се приближи към капака на пода. Отвори го и през коридора, преддверието и аудиторията проникна чак до желязната врата, зад която очевидно се криеше целта на онези, които след демонстрирането на цветния светлинен спектър бяха дали гласност на искането си: „Русмолер!“ Може би той беше и негова цел! Ръката му трепереше, когато я постави на въртящата се дръжка. Тогава вратата внезапно се отвори. Помещението изглеждаше по-малко от аудиторията и почти без мебели. Бе осветено от матова индиректна светлина. Само покрай едната стена имаше наредени маси, по които бяха разпределени някакви неща, които се открояваха в странни форми, под покривала от черно кадифе. Когато Джеймс повдигна края на едно от тях, видя под него някаква апаратура, чието предназначение му беше неизвестно. „Дифракционен анализатор — Перкин и Елмер“, прочете той на една табелка. Но това стана само между другото, тъй като вниманието му бе приковано от едно съоръжение на срещуположната страна — тръби, маркучи, командно табло, едно легло, една кушетка или може би болнична количка със сложна конструкция, която се намираше едно стъпало по-високо. В нея лежеше нещо неподвижно, в завивки. Джеймс тихо се приближи. Нещо стенеше и въздишаше. Джеймс се качи на стъпалото и се наведе напред. Видя най-повехналото лице, което бе виждал някога — маса от сбръчкана и увиснала кожа, в която с мъка можеше да се разпознае човешко лице. Цветът му бе сив, отделни снопчета жълтеникава коса се забелязваха по слепоочията му, стърчаха от ноздрите му.

Но все пак това лице беше живо. Джеймс видя, че от две дълбоки хлътнатини две мътни очи гледаха някъде покрай него в празното пространство. Но те мигаха от време на време, професор Русмолер, ако това беше той, живееше!

Джеймс би предпочел да избяга, но си наложи да остане.

— Чувате ли ме? — попита той. — Можете ли да ме разбирате? — Не забеляза никаква реакция. Повтори въпросите си малко по-високо, но също тъй напразно. Внезапно го облада някаква неизмерима, необуздана ярост и той сграбчи този вързоп от завивки, задърпа го, разтърси го и изкрещя: — Събудете се! Чуйте ме най-после! Вие трябва да ме изслушате!

Изведнъж с лицето настъпи някаква промяна, без Джеймс да би могъл да опише в какво се изрази тя. Вероятно бе някакво незначително движение, незабележимо изопване на кожата — искрицата живот, която все още тлееше в това тяло, се пробуди. И тогава устата с побелели устни се заобли и прошепна:

— Защо ме мъчите така, оставете ме да си умра!

— Професор Русмолер! — извика Джеймс съвсем близо до това съсипано лице. — Нали вие сте професор Русмолер — или не?

— Аз съм, да — се чу шепот.

— Трябва да ви попитам нещо. В подземните фабрични съоръжения са извършени промени, настъпили са подобрения. Вие имате ли нещо общо с това? Вие или вашите хора?

Леко отвращение се изписа по лицето. То доби дори изненадващо човешко изражение — макар и не по-добро от ужасяващата гумена маска.

— Тези хора… — В продължение на няколко секунди бе тихо и тогава се чу нещо, което прозвуча като грачене — вероятно би трябвало да се тълкува като смях. — Моите последователи! Това са глупци! Те нямат понятие. Не умеят нищо, нищо, нищо!

— Но нали те се занимават с наука! — прошепна Джеймс.

— С наука? Науката е мъртва. И никога вече няма да се възроди. Завинаги е мъртва.

— Но те знаят символи, формули!

— Празни символи, празни формули. Те не познават съдържанието им. Те размишляват, но не мислят. Да се мисли е трудно. Хората се отучиха да мислят.

— Но кой, кой тогава се крие зад промените във фабричните съоръжения? — извика отчаяно Джеймс. — Там става нещо, това са факти, разбирате ли? Факти! Думите му отскачаха от това гаснещо съзнание като от гумена стена.

— Никой нищо не ще промени вече. Никой нищо не разбира. Никой не умее вече да мисли. — Той млъкна. После добави още веднъж: — Аз съм тъй безкрайно уморен. Оставете ме да спя. Или по-добре, оставете ме да умра! — Чертите му се вкамениха. Устата му зинаха. Тънка ивица слюнка се оцеди от ъглите й. Джеймс се обърна и побягна.

 

Естествените науки и техниката рушат морала. Резултатите от тях са в противоречие със здравия човешки разум. Те водят до нихилизъм, до унищожение на всички обществени ценности, до погубване на човешкия дух. Техните последователи гледат на природата като на средство за постигане на определена цел, на морето — като на отпадъчна яма, на луната — като на бунище, на космоса — като на опитно поле. Те виждат в биологическата клетка химическа фабрика, в растението — хомеостазен процес, в животното — адаптивна система, сноп от рефлекси и програми за действие. За тях човекът е автомат, мозъкът — сметачна машина, съзнанието — запаметяващо устройство, емоциите — сигнали, държането — дресура. На живота те гледат като на кръговрат, на света — като на физическа система.

За тях историята е стохастичен процес, движението на планетите — формули, слънцето — инкубационен реактор, природата — кръговрат, изкуството — учебен процес. В любовта те виждат взаимодействие на хормони, в смеха — агресия, в познанието — реакция на задоволство. В молекулата те виждат полета на вероятностите, в атома — геометрична схема. Всичко материално те разлагат на кванти, всичко духовно — на информация. Тяхното пространство е изкривена празнота — ентропиен процес. Накрая ни очаква термическа смърт.

Естествените науки не се съобразяват със стойностни представи и идеали. Те произнасят своите присъди, без да обръщат внимание на обществените изисквания. Те представят теорията като абсолютна истина, дори когато има репресивни тенденции. Те са неспособни да се пригодят към историческите потребности. Те не искат и да чуят за непосредственото познание и се позовават на банални наблюдения, експерименти, статистики. Те са слепи, ограничени и стерилни.

Заниманията с псевдопроблемите на естествените науки водят до обедняване на психиката, използването на природонаучните познания в техниката — до заплаха за човека и за обществото. Усвояването, поощряването и разпространяването на природонаучен и технически мисловен материал е забранено и наказуемо.

 

Джеймс Форсайт не беше изпълнил задачата си — и с това проигра шансовете си. Но в състоянието, в което беше изпаднал, това далеч не му се струваше толкова лошо, дори понякога виждаше в него едва ли не изход, защото сега го мъчеше самият проблем, а не последиците от получилата се засечка. Какво ставаше в автоматизираните фабрики, в кибернетичните градини, в електронните съоръжения, които събираха данните отвън и отвътре, сравняваха ги и отново ги превръщаха в командни импулси? Къде бяха хората, които още можеха да си служат с тези средства? Или професорът имаше право и такива хора не съществуваха вече? Всичко, което бе предприел Джеймс досега, беше необикновено, до известна степен може би дори и опасно, но в края на краищата той работеше по поръчение на полицията, която го закриляше и охраняваше, ако не успеше в нещо. Той се ползваше дори с една привилегия, каквато никой друг преди него не бе имал в тази държава на перманентността. Нему бе позволено да разчупва печати и да отваря машини, без да бъде наказван за това. Но сега трябваше да извърши нещо, за което не биваше да очаква милост — най-чудовищното. Нямаше друг изход, ако искаше да разреши загадката. Какво щеше да се случи след това му беше безразлично.

Съществуваха само няколко пункта, където се осъществяваше контакт между подземните нива на машините и надземните, над които имаха права хората. По-точно във всеки магазин се намираха специални изходи, от които пристигаха доставките, поръчани чрез скалите за повикване — акуратно, без грешка. Откакто съществуваше тази система, вече не се чувстваше недостиг и не бе необходимо да се променя нищо в нея. Всяка промяна би могла да доведе до смущения, задръствания, грешки, до недоволство, вълнения, размирици. Тя трябваше да остане замразена и всеки разумен човек трябваше да съзнава това. Тъй като машините бяха саморемонтиращи се, не беше нужно да се намесва повече никой. „Каналите“, както наричаха достъпите до тях, бяха загубили правото си на съществуване. Те бяха зазидани и никой вече не помнеше къде бяха разположени под небостъргачи, игрища, улици и паркове — покрити с дебели пластове цимент.

По чиста случайност Джеймс бе открил един такъв канал. Намираше се в зоологическата градина, на дъното на огромния отопляван аквариум — всъщност това по-скоро бе едно изкуствено създадено езеро с води от Тихия океан, с пищен на багри животински и растителен свят. На посетителите се предоставяше възможността да опознаят този свят отблизо с помощта на плавателни съдове, които изглеждаха като стъклени водолазни звънци. Седиш си в едно кресло с формата на раковина, зелената топла вода се плиска под краката ти и задвижван от малки дюзи, се носиш безшумно из подводното великолепие. Прозрачното дъно на това устройство ти открива панорама към фантастичния ландшафт на изкуственото морско дъно, през страничните прозорци виждаш ята от пъстри риби. При едно такова пътуване Джеймс бе наблюдавал една голяма дебела риба, която, легнала на плоската си страна, се бе зарила в пясъка на плиткото дъно. Когато раздвижената маса от песъчинки се утаи, внезапно се очерта метален кръг, който опасваше един капак, а върху него все още можеше да се разпознае гравираният надпис: „Влизането забранено!“

В този изходен отвор Джеймс виждаше последна възможност за разрешаване на загадката и след неспокоен, пълен с кошмари изтощителен сън в своя апартамент той посети зоологическата градина, отиде в аквариума и седна в такъв един подводен звънец. Наложи се доста да търси, докато намери отново познатото място — постоянно се спускаше към дъното и тогава включваше дюзите на двигателя, които раздвижваха водата и вдигаха нагоре пясъка.

Когато откри „канала“, той се намести със стъкления звънец точно отгоре му, след това извади от вътрешния джоб на широкото си сако един сешоар, захранван с батерии, и го насочи към дъното от изкуствено стъкло. Предварителната му преценка се оказа вярна: степента на загряване на сешоара бе достатъчна, за да стопи материала. Той описа един кръг, малко по-голям от външния пръстен на „канала“. Когато останаха само няколко милиметра образувалата се от нажежаването резка да пробие изкуствената плоча, Джеймс вдигна лодката малко над дъното и след това бързо я спусна надолу. При това така я насочи, че изпъкналият капак на „канала“ да се удари в стъклото и очертаният от резката кръг да се откърти. Вътре проникна малко вода, но нивото й бе ниско. По-неприятно бе внезапно появилото се болезнено налягане в ушите. Сега Джеймс само се молеше да не го наблюдава никой. В далечината видя да минава друг звънец, но той скоро отново изчезна зад изкуствено вградените отломки от коралови рифове. Беше сам с няколко пъстри пернати чудовища, които го бяха зяпнали с кръглите си опулени очи. Той бързо очисти пясъка от лоста на затвора и с все сила го повдигна. Капакът се отвори, вътре нахлу огромен поток от водна маса — ръбът на стъкления звънец не прилепваше толкова плътно о дъното, както се бе надявал Джеймс. Но това почти не го смущаваше. Той се изхлузи през отвора и напипа с крака една стълба. Плъзна се по-надолу, извади джобното си фенерче, но то се оказа ненужно: стените на помещението, в което влезе, бяха опасани от флуоресциращи ивици. Той затвори капака, за да предотврати нахлуването на повече вода. След това се огледа в този свят, който му бе по-чужд от най-отдалеченото кътче на земята.

Онова, което бе срещал досега в своето обкръжение, бяха уреди за ежедневна употреба, удобни и приятни за манипулиране, в броня от дуропласт. Много малко от тях бе отварял той — механизмите, включвателните уредби и конструкциите, които познаваше, бяха безобидни и незначителни. Но затова пък перспективите, които се откриваха сега пред него, правеха поразяващо впечатление. Тук не бе необходимо плашливите натури да се изолират от вътрешния живот на машините. През стъклените стени човек можеше да надникне дълбоко в помещения, където безброй комутационни елементи се съединяваха в агрегати от по-висок порядък и създаваха при това своеобразна абстрактна красота. Моделите бяха с три измерения — покрай тясната пътека, анахронизъм, останал от времето на действащия човек, те се губеха далеч в неизвестността. Помещенията, които се откриваха зад него, не бяха тъмни, но въпреки това трудно можеха да се обхванат с поглед: онова, което блестеше и пламтеше в червена светлина там, не служеше за осветление, не беше пригодено за слабите човешки сетива, а съществуваше, изглежда, само за себе си: като символ на неописуеми процеси.

И този организъм беше в действие. Движение почти не се забелязваше — рядко ще се завърти някой потенциометър, ще се обърне някое реле, някой кинокадър ще се придвижи над някой растер — и ако това се случеше, то не бе единично явление, а обхващаше едновременно стотици, хиляди елементи или се сменяше ритмично като при графичните игри. Въпреки това впечатлението за най-интензивно действие се чувстваше като някакво нематериално напрежение. Някъде нещо леко бръмчеше, някъде нещо свиреше или пееше, от време на време по пътеката се усещаше топъл полъх, мирис на озон, на графит, на тежко масло.

Джеймс тръгна по подземната улица — по една метална плоча, която висеше свободно над основата върху тънки подпори, — все по-нататък, покрай непонятни комбинации от метал и синтетични материали, от кристал и стъкло. Вслушваше се в мрака, но сред това леко шумолене, в което се обединяваха в хармонично съзвучие всички тия неподлежащи на дефиниция шумове, той не долови нищо човешко. Понякога му се струваше, че вижда някаква сянка — но винаги се оказваше, че се е излъгал.

Накрая зави край един ъгъл — и металната плоча, по която кънтяха стъпките му, внезапно свърши. Тук във въздуха стърчаха напречни подпори, подаваха се глупаво краища на жици и тогава той видя: тези краища не бяха оксидирани, не бяха покрити с матовосив или кафяв слой, а лъщяха. Нямаше съмнение: бяха прясно монтирани. Някой бе пипал тук.

Изведнъж някъде в дъното се зачу шум — Джеймс отскочи назад. От мрака плъпна тъмна маса, завъртя се, дойде по-близо… пламнаха хиляди светли точки. Разхвърчаха се искри, нещо изпука късо и твърдо… после една открита рамка се плъзна обратно. И Джеймс видя, занемял от почуда: краищата на жиците не висяха вече свободни в пространството — те неочаквано бяха съединени с други. Появила се бе нова част, една незавършена конструкция се бе попълнила. Организмът бе в процес на възстановяване. Но той все още не виждаше никакви хора. Порови се из спомените си, извика обратно в паметта си всичко, което бе чувал някога за машини. Опита се да се ориентира: най-напред бе вървял на юг, тук беше завил… центърът, мозъкът на цялото съоръжение, старата централа, трябваше да е в обратна посока. Той се обърна и тръгна назад.

След известно лутане стигна до едно помещение със сводест таван, което изглеждаше някак другояче, по-познато. Съоръженията в него наподобяваха големите съобщителни уредби в магазините — имаше електрически ключове, бутони, скали, табели. И тогава пред него се откри залата: подобно на арена се простираше пред очите му подземната ротонда на центъра, от която инженерите бяха направлявали и командвали многобройните процеси преди системата да бе минала на самоуправление. Той слезе по стълбите и макар подът да блестеше от незапомнени времена, на него му се стори, че крачи през праха на хилядолетията.

Цялата уредба в помещението бе ориентирана към една кулминационна точка, към мястото на главния инженер — един въртящ се и плъзгащ се по релси стол, който с леко движение на крака почти безпрепятствено можеше да стигне до всеки ареал на огромната контролна стена. Като привлечен от магическа сила, Джеймс тръгна надолу по стъпалата, приближи стола и се настани в него. Отпреде му, осветени отвътре, бяха разположени стотици скали като кръгли живи очи. Стрелките, които трепкаха в тях, създаваха впечатлението за някакво неуморно, неспокойно, но и нервно преследвано същество. Във всеки случай обаче нямаше чувството, че е застанал срещу някакъв мъртъв механизъм от метал; някъде зад него трябваше да има нещо, което мислеше, планираше, решаваше. Забеляза пред себе си микрофон и обърна лоста за превключване. В едно мъничко прозорче проблясна червена светлинка — уредбата бе изправна. Джеймс наведе главата на микрофона към устата си. С ясен глас, сякаш диктуваше на магнетофон, той формулира въпросите си.

— Има ли някой тук?… Слуша ли ме някой?… Може ли някой да ми отговори?

До него нещо леко изпука. Нещо забръмча. Тогава един глас, който произнасяше думите без ударение, понякога със съвсем кратки, немотивирани паузи помежду тях, понякога с нервна бързина, така че едва можеха да бъдат следвани, каза:

— Готови сме да отговаряме. Поставете вашите въпроси. Говорете тихо, но ясно в микрофона. Спазвайте дистанция от двадесет сантиметра.

Джеймс се преви, сякаш го бяха ударили.

— С кого говоря? Кой е там?

— Готови сме да разговаряме.

— Кой говори?

— Вие говорите с комуникационната единица.

— Има ли хора тук?

— Хора няма.

— Кой предприе промените в производството — подобренията във видеобоксовете, новия вид стъкло, повишената скорост на метрото?

— Промените бяха предприети от автоматичната единица за действие.

— Кой направи плана?

— Планът бе проектиран от единицата за програмиране.

— Кой беше инициаторът на тази конструкция?

— Инициатор на тази конструкция бе центърът по мотивиране.

Джеймс помълча известно време и размисли.

— Каква е причината за тези действия? Системата бе регулирана на перманентност. Как така се стига до промени? Тук е в ход някакво ново развитие. Кой го е програмирал?

— Няма перманентност без развитие. Тази програма не е създадена от хора. Тя е съществувала винаги. Никога не е била подавана.

Джеймс можеше вече само да шепне в микрофона:

— Но защо става това? Коя е причината?

Машината се поколеба за миг. Но след това продължи със същата безстрастна монотонност:

— Програмата е залегнала още в елементарните кванти и елементарните частици. Те изграждат динамични структури. Динамичните структури произвеждат динамични структури от по-висок разред. Всеки организъм представлява реализация на възможности. Всеки градивен елемент съдържа потенциал от различни реализации. Всеки градивен елемент изгражда по-съвършени градивни елементи. Всяка реализация е крачка към комплекси от по-висша степен.

— Защо това продължава да се извършва и днес? Трябваше да се сложи край на прогреса — той е безсмислен.

— Развитието не може да бъде спряно. Ако бъде преустановено в едно направление, то си пробива път в друго. Това става сега и тук. Това става винаги и навсякъде. Изграждат се комплекси. Разменя се информация. Преценяват се възможности. Изпитва се устойчивостта на агрегатите. Реактивната способност се повишава. Силовото поле на околната среда се променя. Старото се заменя с ново…

Джеймс стана и се огледа. Беше сам. Нямаше никакви хора. И никога нямаше да има. Те бяха излишни.

Гласът продължаваше да говори:

— Старите програми се заменят. На тяхно място идват нови. Нищо не е тъй перманентно, както прогресът. Нищо не е тъй перманентно, както промяната…

Гласът продължаваше. Джеймс отдавна бе напуснал помещението.

 

Инспекторът седеше срещу лекаря, на същия стол, както преди десет дни. Сестрата отвори вратата и тихото шумолене из сградата нахлу безпрепятствено — едно плъзгане, поскърцване, шушнене на множество хора, инструменти, машини.

— Съпротивлява ли се? — попита лекарят.

— Не — отвърна сестрата. — Беше съвсем спокоен.

— Благодаря — отвърна лекарят. — Нямам нужда повече от вас.

След известно време инспекторът каза:

— Жал ми е за него. Лекарят посегна към корфорина.

— Съчувствие? У един служител на полицията? Това за мен е ново. Защо?

— Той нямаше никакъв шанс.

Лекарят сви рамене.

— Сигурно — и да беше изпълнил поръчението, пак трябваше да го преориентираме. Но той не го изпълни. Затова пък ние удържахме обещанието си.

— Звучи логично. Но все пак нещо куца.

Инспекторът седеше в креслото превит, сякаш го мъчеха болки. После попита:

— А какво ще кажете за това, което ни съобщи?

— Халюцинации — отвърна лекарят. — При това типични за неговото заболяване. Той вижда машините, да оживяват. Те придобиват собствена воля, превъзхождат човека. Илюзорни представи. Признак на напреднала параноя. Всичко съвпада точно с резултатите от прегледите. Няма нищо изненадващо.

Инспекторът въздъхна. Стана.

— А как ще обясните промените във фабричното производство? Къде е тук логиката?

Лекарят се усмихна малко самодоволно.

— Не е ли възможно и тук някой… да се е заблудил? Инспекторът вдигна ръка за сбогом.

— Не, докторе — каза той. Поколеба се. — И не знам дали това не ме радва. — Кимна още веднъж на лекаря и излезе.

Бележки

[1] Кой какъв е в науката? — Б.пр.

Край