Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ein Kyborg namens Joe, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Фантастика на ФРГ, Австрия и Швейцария. Антология

Съставител: Любен Дилов, 1981

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1982

ФРГ, Австрия и Швейцария, първо издание

 

Литературна група IV

Редактор: Надя Фурнаджиева

Редактор от издателството: Здравка Петрова

Художник: Минчо Панайтов

Худож. редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Дадена за набор на 6.III.1981 г. Излязла от печат на 30.VIII.1981 г.

Издателски № 1742. Формат 84/108/32. Издателски коли 23,10. Печатни коли 27,50. У.И.К. 23,80. Цена 2,94 лева

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

 

Die Anthologie enthält Erzählungen und Ausschnitte aus folgenden Sammlungen-Stiller © Suhrkarap Verlag, Frankfurt /Main, 1954; Der Ohrenzeuge © Carl Hanser Verlag, München, 1954; Fast alles Möglishe © Verlag Klaus Wagenbach, Berlin, 1975; Science Fiction Story Reader, Spinnenmusik, Eine Lokomotive für den Zaren, Der Zeiter, © Wilhelm Heyne Verlag, 1978, 1979, 1980; Ein Kyborg namens Joe © Insel Verlag, Frankfurt/Main, 1972; Der grüne Komet © Wilhelm Goldmann Verlag GmbH, München, 1964; Leben wie im Paradies © Hoffmann und Campe Verlag, Hamburg, 1964; Welt ohne Horizont © Alle Rechte bei E. Barmeyer u. H. Kamphaus; SF in Deutschland © Fischer Tashenbuch Verlag GmbH, Frankfurt/Main 1974; Das Monster im Park © Nymphenburger Verlagshandlung GmbH, München, 1970; Das Experiment © K. Thiemanns Verlag, Stuttgart, 1975; Sämtliche Erzählungen © Schocken Books Jnc, N.Y.; Phantastisches Österreich © Paul Zolnay Verlag GmbH, Wien/Hamburg, 1976: Die Stadt © Verlags-AG „Die Arche“, Peter Schifferli, Zürich, 1952

 

Sciehce Fiction von der BRD, Schweiz und Österreich. Anthologie


Ед остави микрофона. Бе издиктувал протокола, който съвсем не се отличаваше с особена пълнота.

Пък и какво ли имаше за отбелязване? Всички резултати от измерителните уреди се отвеждаха посредством инструменти направо в централния информационен блок, където се съхраняваха автоматично. Не се налагаше Ед да ги отчита.

А как стоеше въпросът с извънредните произшествия? Би бил благодарен, ако поне веднъж се случеше нещо, което да разчупи рутината на ежедневието…

Извади един бележник и затърси в чекмеджето нещо за писане. „Скъпа Лори!“, започна писмото си той. После спря и се замисли. Без сам да съзнава, бе втренчил поглед навън, през дебелото оловно стъкло: разтрошени люспести плочи, метални кори с матов блясък, безкрайна равнина, пуста и неподвижна, черно небе без звезди на хоризонта — и цялата тази система се намираше сред облак от междузвезден прах. Тъкмо това я превръщаше в крайно интересен обект за изследване…

Но интересът на Ед сякаш беше вече угаснал. Той преброи резките, които бе направил върху масата — бяха четиристотин и шестдесет и девет. До смяната оставаха още двеста шестдесет и един дни. Никак не бяха малко!

Написа: „Нямам за какво да ти разказвам. Тук никога няма нищо за разказване. Пиша ти просто от скука. Не, пиша ти, за да ти кажа с какво нетърпение чакам деня, в който ще бъда при тебе. Едва издържам. Не трябваше да приемам тази задача — въпреки доброто заплащане. Времето минава страшно бавно.

Но по-страшна от всичко е самотата. Джо изобщо не го броя. Прости ми, че споменавам за него. Но нали това вече не е Джо… Досещаш се какво искам да кажа. Надявам се, че си превъзмогнала всичко.

Фактически аз съм сам. Сам в една база с размери десет на десет метра. Но половината от помещението е натъпкано с машини. Къпя се във водата, която съм пил вече безброй пъти. А самият аз…, но стига съм се оплаквал.

Ах, ако поне имах възможност за малко повече движение! Тук вътре е твърде тясно, а от експандера направо ми се повръща — образно казано. А навън… тази проклета гравитация! Без антигравитационни плочи не бих могъл да направя каквото и да било.

Но стига толкова — сега за тебе…“

Ед вдигна глава. Към него с тромави движения, но въпреки това почти безшумно, се приближаваше Джо. Нямаше нищо общо с някогашния Джо — с изключение на мозъка. Беше механизъм, изграден от сервомотори и нерви от кабели. Беше киборг. Ед само бегло познаваше някогашния Джо, и все пак…

— Мога ли да ти помогна с нещо, Ед? — Гласът прозвуча с подчертана мекота, в него можеше да се долови дори загриженост. — Имаш ли нужда от нещо, Ед?

— Не, Джо, благодаря ти.

— Може би си гладен или жаден?

Този път търпението на Ед, което се бе помъчил да запази, го напусна.

— Не, Джо, по дяволите, не! Остави ме на мира! Какво си хукнал подир мене! Престани да ми ходиш по нервите!

— Безпокоя се за тебе, Ед. Сърцето ти не работи ритмично — аз го чувам. Знаеш, че ми оставиха само една емоция: симпатията към хората. Щастлив съм, когато мога да ти помогна. Нещастен съм, когато виждам, че и ти си нещастен. Възбуден си. Ще ти донеса успокоително.

Джо излезе. Ед вдигна рамене и отново се зае с писмото си, но този път вниманието му бе раздвоено. Затова го приключи набързо: „… с много обич — твой Ед.“ Празни думи, помисли си той — какво ли можеха да значат те тук.

Киборгът се върна с хапче и чаша вода. Ед се беше успокоил и глътна таблетката, без да възразява. Докато надигаше чашата, хвърли поглед към металната карикатура на човек, застанала до него — леко приведена, готова по всяко време да му окаже помощ. Старателен слуга… или може би деспот? Той знаеше всичко, възприемаше всичко, информиран беше за всичко, и то много по-добре от Ед. Имаше непосредствен достъп до изчислителния блок със съхранените данни. Притежаваше сетива, които възприемаха инфрачервените и ултравиолетовите лъчи, звук с всякаква честота, радиоактивното излъчване. Беше по-силен и по-интелигентен, и непрекъснато го наблюдаваше.

Ед разсеяно откъсна от бележника изписаните листове и ги подаде на Джо.

— Предай това при следващата връзка.

Киборгът хвърли бегъл поглед върху листовете.

— Коя е Лори? — попита той.

Едва сега Ед се досети, че винаги сам беше предавал писмата си по време на връзките.

— Нима не знаеш? — попита той.

— Не — отвърна Джо.

— А защо искаш да знаеш?

— Трябва ми адресът й.

Ед му го даде. Джо колебливо въртеше в ръцете си листовете. После отново попита:

— Коя е Лори?

— Приятелката ми — отвърна Ед. — Щом се върна, ще се оженим. Изгарям от нетърпение да я видя отново. Но ти едва ли разбираш тези работи.

— Не — призна киборгът, не съвсем. Или може би… Това име ми говори нещо. Не искам да кажа, че го свързвам с някаква конкретна личност. Това са само асоциации… странно нещо…

Ед се почувства неловко и започна да се люлее на стола си. Отново погледна през прозореца и точно в този миг забеляза фонтаните прах. Едва секунди по-късно се усетиха и вибрациите. Не се чу абсолютно нищо.

— Метеорит! — извика Ед, за когото този повод беше добре дошъл. — Излизай бързо навън! Толкова време чакаме подобно нещо.

Джо остави писмото на масата и се отправи към изходния люк. Малко след това Ед го видя да крачи с тромава, но същевременно гъвкава походка по неравната повърхност. На мястото, където бе паднал метеоритът, той се приведе, извади едната си ръка с телескопично устройство и постави сонда в малкия кратер, който бе единствената следа от събитието. После отново се изправи.

— Ед, излез навън — прокънтяха високоговорителите. — Намерих нещо, трябва да го видиш и ти.

Ед незабавно скочи от мястото си. Облече костюма с тежките антигравитационни плочи. Те забръмчаха, когато преминаващият по тях ток достигна високо напрежение. След пет минути Ед стоеше редом с Джо.

— Какво има? — попита той, без да разбира нищо. Освен издълбаната яма, не се виждаше каквото и да било.

— Коя е Лори? — попита Джо.

Ед замръзна на мястото си и каза:

— Как пък точно това ти дойде на ум сега!

— Отговори ми! — настоя киборгът.

— Само че не тук! И не сега! Хайде да се прибираме в базата!

— Тук и сега! — не отстъпи Джо.

— И дума да не става. Отивай веднага в базата! Длъжен си да се подчиняваш на заповедите ми.

— Длъжен съм да те пазя — каза Джо. — И то не само от външни опасности, а и от горчиви мисли, грижи, чувство за вина.

— Откъде ти дойде на ум това чувство за вина? — попита Ед.

— И аз не знам — отвърна Джо. — Хайде, отговаряй!

— Не — каза решително Ед.

Застанал неподвижен, киборгът не сваляше от Ед лещите на свръхдименсионалните си очи.

— Е, добре — тогава ще трябва да те принудя. Изключвам антигравитационните плочи.

Ед почувства някакъв тласък, който премина през цялото му тяло. Крайниците му натежаха, товар от стотици килограми го притисна надолу.

— Забранено ти е да ми причиняваш увреждания — простена той.

— Не ти причинявам увреждания.

Натискът се увеличи. Ед рухна на земята. И през обвивката на защитния си костюм успя да чуе как люспестите плочи под него се трошат. Болката не беше силна, но изведнъж го обзе страх.

— Добре, ще ти кажа всичко — отрони се от устните му. При това си мислеше: „Защо пък не?“ Натискът веднага отслабна, но не напълно.

— Добре — продума Джо, — казвай!

— По-рано ти познаваше Лори, по-рано, ти знаеш кога… — той спря.

— Продължавай! — заповяда му Джо.

— Лори бе твоя годеница — каза Ед. — Но всички спомени бяха изтрити от мозъка ти. За да ти е по-лесно, разбираш ли? Изличиха всички твои чувства, които… нали след злополуката с тебе вече беше невъзможно…

— Разбирам — каза Джо и гласът му бе мек и равен как го винаги.

— Ти беше опитен астронавт, Джо — продължи Ед, като застана на колене пред киборга, — не искахме да се откажем от услугите ти. А и ти беше съгласен. Искаше да живееш, все едно по какъв начин.

— Да, аз исках да живея — каза Джо.

— Не ми се сърдиш, нали, Джо? По-рано почти не се познавахме. А и с Лори се запознах едва след като ти… след като злополуката беше вече станала. Трябва да ми простиш, Джо… — Ед отново спря.

Джо безстрастно погледна към него.

— Ти ме разбираш съвършено погрешно. Аз ти желая само доброто. През последната нощ на няколко пъти бълнуваше за Лори. Хайде, ставай! Да се прибираме.

Натискът изчезна. Ед вече можеше да се изправи. Отдъхна си с облекчение. Двамата се запътиха към базата, без да разменят нито дума.

 

Беше нощ или по-точно време за сън — тук слънцето никога не залязваше, а сипеше лъчите си отвесно върху равнината — неподвижна, мъртва светлина. Ед спеше. Спеше дълбоко, защото Джо бе сложил в кафето му приспивателно.

Вратата на стаята, която обитаваше Ед, се отвори и вътре влезе киборгът. Тикаше пред себе си масичка на колелца, върху която бе поставена някаква апаратура с неопределена форма — метална плоча във вид на каска, от която стърчаха много проводници. Джо взе механизма и постави каската на главата на Ед съвсем предпазливо, тъй че тя да не се докосва до него. Работеше на тъмно, светлина не му трябваше.

Включи уреда чрез метален импулс и сондирането започна. Необходими му бяха два часа, за да се добере до основното място на съхранение, и след това още един, за да установи всички асоциативни връзки. После нагласи фокуса и включи вихровото поле. Всичко трая една секунда. Когато на следващата сутрин Ед влезе в лабораторията, той констатира, че се чувства изненадващо добре. Каквото и да го беше потискало, днес то напълно отсъстваше.

Джо вече го очакваше. Време беше да направят обичайните измервания. На масата лежаха няколко изписани листа. Киборгът ги взе.

— Да пратя ли писмото на Лори? — попита той.

Ед го погледна учуден.

— Че коя е Лори?

Край