Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Фантастика на ФРГ, Австрия и Швейцария. Антология

Съставител: Любен Дилов, 1981

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1982

ФРГ, Австрия и Швейцария, първо издание

 

Литературна група IV

Редактор: Надя Фурнаджиева

Редактор от издателството: Здравка Петрова

Художник: Минчо Панайтов

Худож. редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Жанета Желязкова

Дадена за набор на 6.III.1981 г. Излязла от печат на 30.VIII.1981 г.

Издателски № 1742. Формат 84/108/32. Издателски коли 23,10. Печатни коли 27,50. У.И.К. 23,80. Цена 2,94 лева

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

 

Die Anthologie enthält Erzählungen und Ausschnitte aus folgenden Sammlungen-Stiller © Suhrkarap Verlag, Frankfurt /Main, 1954; Der Ohrenzeuge © Carl Hanser Verlag, München, 1954; Fast alles Möglishe © Verlag Klaus Wagenbach, Berlin, 1975; Science Fiction Story Reader, Spinnenmusik, Eine Lokomotive für den Zaren, Der Zeiter, © Wilhelm Heyne Verlag, 1978, 1979, 1980; Ein Kyborg namens Joe © Insel Verlag, Frankfurt/Main, 1972; Der grüne Komet © Wilhelm Goldmann Verlag GmbH, München, 1964; Leben wie im Paradies © Hoffmann und Campe Verlag, Hamburg, 1964; Welt ohne Horizont © Alle Rechte bei E. Barmeyer u. H. Kamphaus; SF in Deutschland © Fischer Tashenbuch Verlag GmbH, Frankfurt/Main 1974; Das Monster im Park © Nymphenburger Verlagshandlung GmbH, München, 1970; Das Experiment © K. Thiemanns Verlag, Stuttgart, 1975; Sämtliche Erzählungen © Schocken Books Jnc, N.Y.; Phantastisches Österreich © Paul Zolnay Verlag GmbH, Wien/Hamburg, 1976: Die Stadt © Verlags-AG „Die Arche“, Peter Schifferli, Zürich, 1952

 

Sciehce Fiction von der BRD, Schweiz und Österreich. Anthologie

История

  1. — Добавяне (сканиране: sir_Ivanhoe, корекция: NomaD)

Беше се провинила. Клер съзнаваше това. Беше се провинила пред държавата, пред обществото, пред близките си. През всичкото това време бе живяла с тая вина, но сега правосъдието я застигна. Трябваше да бъде наказана. Заслужаваше го — и все пак…

Не биваше да се омъжва за Франк. Франк! За част от секундата видя лицето му пред очите си. Той се усмихваше. Не само устата му, цялото му лице се усмихваше. Лицето му със сиво-сините очи и челото, което изглеждаше по-високо, отколкото беше в същност. Клер бе обхваната от внезапното желание да заудря с юмруци в това лице, да заблъска в него като с чук, да го разбие. Очите, които я гледаха, сега бяха потъмнели. В тях бе изписано разбиране, симпатия, любов. В нея се надигна болка. Не, не, Франк не беше виновен. Не можеше да го мрази. Тя го обичаше. Обичаше го навярно повече, отколкото бе обичала Петер. Нужно й беше доверие. Така е. Франк би я разбрал. Той би я разбрал, както и Петер. Заедно биха могли да намерят някакво решение. Вината беше нейна. Трябваше да послуша майка си. Тогава, когато се запозна с Петер, много преди Франк. Колко отдавна беше то. Клер тъкмо бе навършила седемнадесет и искаше да има Петер, единствено него. Той беше едър, тъмнокос, очарователен. „Няма да излезе на добър край — бе казала майка й. — Държавата не цени такива бракове, тя само ги търпи и освен това…“ Ала Петер бе готов на всичко. Петер, подир когото тичаха момичетата, бе заслепен по нея.

И на него не бе разказала истината. Но по-късно, когато след две години… Петер беше щастлив, въпреки опасността, която ги заплашваше. Петер обичаше опасностите. Заедно се бяха опълчили срещу държавата, срещу нейните разпореждания, закони. Не, Петер също не беше виновен. Той не съзнаваше в какво се впуска, като се ожени за нея. Единствено тя си беше виновна. Клер го проумя съвсем ясно: виновен бе страхът й, нейният страх тогава, в деня на златните гривни, преди близо двадесет години. И сега трябваше да си плати за всичко.

Клер плачеше. Втренчи поглед в компютъра за приготвяне на ястия. Тук започна… краят. Наистина ли бяха изминали само няколко седмици оттогава? Не беше ли още по-рано, онази вечер, когато Франк отиде на някаква среща с приятели и Доти пожела да дойде с децата, а и Маргарет с малкия си син? Климатичната инсталация не работеше и тя току-що бе дръпнала остъклените външни стени на жилището, за да влезе малко въздух. Беше непоносимо горещо. Напълни компютъра за хранене с масло и добавките за сандвичи и постави хлебчетата върху транспортната лента. Анет стоеше до нея и й помагаше.

— Ще направя още няколко сандвича с ябълкова салата — каза тя и натисна бутона на компютъра. Обичаше ябълкова салата. Повечето деца я обичаха. Ябълки имаше рядко.

— Нали знаеш, че не можеш да ядеш с нас, Анет? — сгълча я Клер и Анет наклони глава встрани, погледна я дяволито и каза:

— Може би ще останат няколко, мамо. За после.

— Шът, шът! — смъмри я Клер и Анет взе сандвичите, от транспортната лента, постави ги на една табличка и ги отнесе в дневната.

— Пийс ще дойде ли? — попита тя. Клер кимна. Пийс бе дъщеричката на Доти. Беше две години по-малка от Анет.

В този момент камбанката дрънна.

— Идват! — извика Анет, — ще ида да отворя.

След минута пред остъклената входна врата се появи външният асансьор. Едно момче любопитно притисна нос в стъклото.

— Съксес е — каза Анет, — и леля Маргарет, но леля Доти с Пийс и Фридъм също са дошли.

Доти беше сестрата на Франк, Дороти. Тя беше закръглена и пухкава, с живи, блестящи очи и добро сърце като Франк и също като него „емералд“. Децата й — малката Пийс и около петгодишният Фридъм — бяха всичко за нея.

Към Клер пристъпи млада жена с късо подстригани тъмни коси.

— Мога ли да ти представя сестра си Лил? — попита Маргарет. — Тя дойде тъкмо когато се канехме да тръгваме. Надявам се, нямаш нищо против, че я взех със себе си, нали?

Клер бе чувала вече много за Лил. „Колко е хубава!“ — помисли си тя. Знаеше от Маргарет, че Лил беше неомъжена и отлично се възползваше от това. Бе облечена по последна мода. Сякаш влажни люспи покриваха туниката й, която й стигаше до под коляното, а по врата и ръцете си носеше сребърни украшения във формата на виещи се змии.

Анет бе отвлякла Пийс в къта за игра, а Фридъм се помъкна подире им.

— Хайде, върви да си играеш с другите! — каза Маргарет на Съксес. Но момчето не искаше.

— С ония там аз няма да играя! С такива не играя!

— Разбира се, че ще играеш! Я не се превземай! Хайде, тръгвай веднага! — И Маргарет го избута при другите деца.

— Това хлапе ще ме подлуди! — изпъшка тя. — Като си помисля, че само след няколко месеца ще ми се появи още едно такова, свят ми се вие. Господи, как ви завиждам!

— Хайде, хайде! — успокояваше я Клер, докато наливаше чая. — В края на краищата най-напред ще е бебе. А как ще се развие по-нататък, не знаеш. Към Съксес вероятно сте били прекалено отстъпчиви, това е всичко.

— Не е точно така! — разгорещи се Маргарет. — Тоя нов учител е виновен! Пълни им главите с щуротии: „Вие сте по-различни от другите! Може би един ден ще бъдете опората на държавата! Играйте си само помежду си — оставете ги тия «дрид».“ Ей такива им ги говори. Добре сте си вие с Доти, а също и Лил! Погледнете Фридъм. По-малък е от Съксес, а как хубаво си играе с двете момиченца.

— Да, децата действително ми доставят само радост — потвърди Доти.

— Деца! — обади се презрително Лил, а после се обърна към Маргарет: — Аз наистина не разбирам какво искаш. Мнозина на твое място биха се радвали да имат собствени деца.

Маргарет тъкмо си беше взела сандвич с водорасли. Тя едва не се задави.

— Да имаш собствени деца, пък и да се радваш отгоре на това — я не ме разсмивай! Такова бреме са! Най-напред докато минат месеците преди раждането, а после още колко ядове те чакат! Добре че няма да имам повече от две! Да бяха поне от собствения ми мъж! Курт е мил към Съксес и с нищо не се издава — но се обзалагам, че често се пита как ли изглежда истинският му баща. И ако трябва да призная честно, аз си задавам същия въпрос.

— Е, така е с изкуствено заченатите деца — подхвърли Лил, — в края на краищата, преди да се омъжиш си знаела, че Курт е „емералд“ и че за да родиш децата си, ще трябва да минеш през „бебешката скамейка“.

— Разбира се, че го знаех. Но искам да ви кажа нещо: Радвам се, че Курт е „емералд“. Така поне не е необходимо да „подарявам“ на държавата повече от две деца. Ако се бях омъжила за някой „сел“, кой знае колко трябваше да отгледам!

Тя взе от подноса втори сандвич с водорасли.

— Чудесни са, Клер! Трябва да ми дадеш рецептата за моя компютър. И Съксес много обича такива сандвичи. Ела за малко, Съксес! — извика тя към детския кът. Момчето дойде, взе си един сандвич и отново се измъкна.

— Как беше в същност с тебе, Клер? — поиска да разбере Доти. — Франк ми беше казвал, че Петер също бил „сел“. Не си ли го ревнувала, когато сегиз-тогиз е бил привиквай на „бебешката скамейка“? Не бих могла да понеса някъде да съществуват деца от Михаел, а аз самата да не мога да имам. Щастлива съм, че и двамата сме „емералд“.

— Свиква се — отвърна Клер, но си помисли: „Колко е права Доти. Колко често съм плакала тайно, когато Петер е трябвало да ходи в клиниката. Но нищо не можеше да се направи. Дори и при смесен брак трябваше да се подчиняват на закона. А всички «сел», мъже или жени, бяха длъжни да създават деца, независимо дали в собственото си семейство, или чрез «Бридинг–Сентър», в случай че бяха сключили брак с «емералд».

Клер почувства, че някой леко я дърпа за ръкава на туниката.

— Мамо?

— Да, Анет? Какво има, малката ми?

— Мамо, бих искала един сандвич с ябълкова салата!

— О, боже! — Доти вдигна изплашено ръка към устата си. Никой не каза нищо повече. Всички втренчиха погледи в детето.

— Сандвич с ябълкова салата? — прошепна Клер. — Какво ще правиш с него?

— Искам да го изям, мамо! Аз обичам ябълкова салата и ти знаеш това. Съксес получи сандвич с водорасли, и аз бих искала да хапна нещо. Гладна съм.

От вълнение Доти се разхълца.

— Тя се е повредила, Клер! Не й позволявай! Направи нещо! Тя не е в ред! Бързо! Бързо!

Клер кимна и разтри с ръка Анет между плешките.

— Ти си «дрид», Анет! — прошепна тя. — Ти нямаш нужда от храна. «Дрид» никога не ядат. Повтори: «Аз съм „дрид“. Аз нямам нужда от храна.»

По тясното детско личице се изписа негодувание. Големите тъмни очи блеснаха сърдито. Тогава Анет се обърна и тръгна обратно към детския кът.

— Аз съм «дрид» — мърмореше си тя под носа, — аз съм «дрид». Аз нямам нужда от храна.“

Клер трепереше. Страхуваше се.

— Това… това никога досега не се е случвало — уверяваше тя, запъвайки се, — за първи път става наистина.

Доти сложи ръка на рамото на снаха си.

— Успокой се, Клер! Вероятно е станала само малка грешка, но трябва да внимаваш! Тя може да стане агресивна. Ти я имаш отдавна, нали? Франк казва, че си я имала през цялото време, докато си била омъжена за Петер. — Клер кимна. — Знаеш ли, те понякога се повреждат — каза Доти — и тогава трябва да се разделим с тях, дори когато ни е трудно. Да поговоря ли с Франк? Той би могъл да ти купи нов „дрид“, може би някой, който изглежда на повече от осем години. Ще си представиш, че това е Анет и че просто е пораснала.

— Доти е напълно права — намеси се Маргарет, — ти дори веднъж ми разказа, че си я купила вече употребявана, или… И затова имала такова старомодно име. Анет! Кой би могъл да си представи нещо под това име? Жалко, че през нашето детство нямаше още такива модерни имена като Съксес, Пийс и Фридъм. Успех, мир и свобода — под тези имена в края на краищата всеки би могъл да си представи нещо! Но Анет?

Клер едва сдържаше сълзите си. Те изгаряха клепачите й. „Да бяха престанали поне; да приказват“ — мислеше си. Тя искаше да задържи Анет и обичаше това име. — То имаше нещо общо с „милост“.

— Не можем да си позволим нов „дрид“ — изрече тя гласно. — Франк не печели толкова много и ти отлично знаеш това, Доти, а и другите спокойно могат да го чуят. Той получава надбавка към заплатата си само за „дрид“-бебе.

— Но „дрид“-бебетата са милички — увери ревностно Доти, — ние си бяхме взели едно в началото, когато се оженихме с Михаел. Трябваше да се храни с някакъв химически хранителен разтвор, някакъв си „итиум“, а по-късно можеш дори да го подсушиш. То се смееше, крещеше и риташе с ръчички и крачета като истинско бебе. Много ни беше забавно с него. Но с течение на времето, да си кажа право, започва да ти става жал и затова по-късно го заменихме с Пийс. Разбира се, трябваше да доплатим. Такова „дрид“-дете е много по-скъпо.

— Тъкмо там е работата — отвърна Клер, — ние не бихме могли да си позволим нов „дрид“ — а „дрид“-бебе не искам! Затова предпочитам да задържа Анет, макар и от време на време да не функционира.

— Знам, че в същност би трябвало да си затварям устата и сигурно пак ще направя някой гаф. — Лил погледна сестра си. — Но ако ми позволите да кажа: Не разбирам какво означават всички тия превземки. Никога няма да проумея, как възрастните хора могат да си играят с кукли!

— Лил! — Маргарет беше възмутена. — Как можеш да говориш така? Доти и Клер са привързани към децата си. За тях те не са кукли. И въобще за какви кукли става дума тук! Как е възможно един андроид да бъде наречен кукла? Андроидът е…

— Кукли или не — прекъсна я рязко Лил, — не в това е въпросът. Не бих искала да причинявам болка нито на Доти, нито на Клер. Но целият ни обществен строй просто вони. Да речем, че земното население не бива да нараства, тъй като няма достатъчно храна и особено сега, когато поради повишаване на температурите се покачва нивото на океаните. Но нима на компетентните органи не би могло да им хрумне нещо по-добро? Събрали се няколко дървени глави да решават кой има право да ражда деца и кой не! И какво излиза в крайна сметка? Погледни Доти, която прахосва насъбралите се у нея майчински чувства по бездушни, изкуствено създадени деца, и Клер, която се тормози тук с един дефектен „дрид“, защото не може да си позволи друг! А и ти, Маргарет, дето изобщо нямаш нищо против децата, си принудена, повтарям: принудена — да създадеш най-малко две и ако Курт имаше в паспорта си печат „СЕЛЕКТИД“, с други думи, ако се числеше към „избраните“, вероятно трябваше да отгледаш и повече!

— Лил! — простена Маргарет. — Престани за бога! Ако те чуе някой! Веднага ще те приберат и ще кажат, че си анархистка!

— И може би до известна степен ще имат право, но на мене ми е все едно. — Лил отвори чантата си и извади яркочервен сгънат лист. — Я чуйте какво ще ви прочета! Раздаваха ги днес по улиците:

 

Последна мода артикул

на международния панаир на андроидите в Сидни

 

РАННА ЮНОШЕСКА ВЪЗРАСТ

— Дете, което расте —

Родителите „емералд“ ще имат щастието да бъдат

свидетели как

тяхното малко „дрид“—момиченце съзрява в миловидна

дъщеря и тяхното малко „дрид“—момченце съзрява в истински син!

 

Предварително програмиране

Физиката се развива

Интелигентността се повишава

Растат от единадесет до петнадесетгодишна възраст

Не бихте ли пожелали вие — вие — или вие?

Първите модели пристигнаха във филиалите на GmbH[1]

за пласмент на андроиди

Изгодни цени — възможна е продажба и на изплащане

 

— Но това е чудесно! Представете си, все едно че си имаш истинско дете! — Доти беше силно развълнувана. Човек би могъл…

— Чудесно? — пресече Лил въодушевлението на Доти. — Кое му е чудесното? Чудесна шега на техниката може би. Вече не ще успеем да различим такъв един „дрид“ от истинско дете. Скоро ще започнат да произвеждат и възрастни андроиди и за какво ще са ни тогава „емералд“? „Дрид“ не ядат и ще вършат същата работа не по-зле от другите, при това по-евтино. За запазването на човешкия род ще са достатъчни и „сел“ — всички останали деца могат да бъдат отстранявани в деня на златното отличие.

— О, не! — изпъшка ужасена Доти. — Ти преувеличаваш, Лил! Не вярвам да се случи някога такова нещо. С новите „дрид“ вероятно искат да подарят най-сетне на „емералд“ деца, които приличат най-много на истинските.

— Достатъчно, достатъчно! — Лил си запали цигара. — Нека оставим тази тема. Един ден ще стане ясно кой е бил прав и кой не.

Клер разтреби масата, а Пийс и Анет й помогнаха да отнесе всичко в кухнята. След това разтегнаха сгъваемите фотьойли и ги изтеглиха до ръба на стаята, където остъклените стени все още бяха дръпнати встрани. Предупредиха децата да не се приближават много до края на пода, за да не паднат. Започна да се мръква. Насреща, пет етажа по-ниско, върху сградата на градското водоснабдяване запалиха светлините на парка. Те заблестяха разноцветни между листата на дърветата, а сънливото чуруликане на пластмасовите птички достигаше и до жилището на Клер. Захладня. Отпочиваха си, излегнати, и си приказваха, а децата бяха насядали на пъстри възглавнички по пода и си шепнеха.

— Има нещо приятно в тези жилища, разположени над деветдесетия етаж — констатира Лил, — имат чудесен изглед към покривите на по-ниските сгради. — А Клер си помисли: „Защо ли го казва? Сигурно не обича високите сгради, а само се опитва да бъде мила.“

 

Беше късно. Клер отвори вратата и влезе в детската стая. За всеки случай превъртя ключа. Малка беше вероятността Франк да дойде и да надникне, но човек никога нищо не знае.

Анет остави настрана книгата, която четеше, и седна в леглото. Очите й се открояваха, големи и черни, върху тясното лице — изпълнени с очакване. „Очите на Петер“ — стрелна се в ума на Клер. Но тази мека бяло-руса коса, разпусната сега по раменете й? Клер не можеше да си спомни някой от нейното или от семейството на Петер да бе имал толкова светла коса. Тя наистина изглеждаше едва на осем години, дори сега, без детските плитчици, които Клер винаги й плетеше. „Другите имаха право. Тя не се е променила, откакто преди две години се запознах с Франк“ — мислеше си Клер. Анет беше нежна и слабичка. Бе неизбежно при малкото храна, която получаваше. Клер делеше всичко с нея — тайно, вечер или когато Франк не беше в къщи. Но не смееше да изразходва много повече, отколкото би било необходимо за самата нея.

— Беше много непослушна — каза Клер и постави пъстрата чанта с надпис „играчки“ до леглото. — Как можа да дойдеш на масата и да поискаш да ядеш? — Наля мляко в една чаша и сложи в чиния едно разрязано на половинки хлебче с ябълкова салата. Сосът бе размекнал хляба и то не изглеждаше вече много апетитно. Детето лакомо посегна към него.

— Съксес ме нарече мръсна „дрид“, мамо. Той заяви, че нямало да посмея да отида на масата и да си взема нещо.

— Не е трябвало да слушаш всичко, което казва Съксес. Той не е нищо повече от едно малко момче, което си придава важност. Той повтаря като папагал онова, което е чул в училище. Ти си много по-голяма от него.

— Съксес е на седем години — каза Анет, а аз съм на осем, нали? — Тя размисли един миг. — Пийс е също на осем, но аз знам много повече от нея; А по-рано знаех по-малко и бях малка — много добре си спомням. Но „дрид“ не растат. Защо тогава по-рано бях по-малка, когато живеехме още във воденицата?

Изведнъж Клер видя пред очите си воденицата: зидовете от неодялан камък, тясната висока стълба към входната врата, огромното колело, което стърчеше над пресъхналия улей, където някога бе текла воденичната вада. Всичко сякаш се рушеше, но само на пръв поглед. Преди много, много години бяха покрили цялата воденица с консерватокс и под здравия прозрачен слой тя се бе запазила така, както бе изглеждала преди стотици години. На времето се числеше към достойните за съхранение държавни музейни сгради. Но докато Клер живееше в нея с Петер и Анет, почти никой не бе я посещавал.

— Защо по-рано бях по-малка? Кажи ми, мамо!

Както се бе замислила, Клер се стресна. Погали Анет по косата.

— Ти си друг „дрид“, не като Пийс и Фридъм, сама го знаеш. Виждаш, личи и по името ти. То е старо име и ти си съвсем ранен модел „дрид“. Такива вече няма.

— Затова трябва и да ям, нали, мамо? И никой не бива да го знае.

— Точно така, никой не бива да го знае, дори и татко. Докато живеехме още във воденицата, беше друго. Татко Петер те купи и той знаеше какъв „дрид“ си. На земята няма достатъчно храна. Тя стига само за „сел“ и техните деца и за „емералд“. „Дрид“ нямат нужда от храна, но иначе са като другите деца. А тъй като ти си особен „дрид“, трябва да ядеш, затова и растеш. Но ако някой узнае това, ще те приберат. Не биваше да идваш на масата. Сега всички си мислят, че си се повредила. Много е лошо, когато някой „дрид“ се повреди. Откача и вече не знае какво върши. Започва да чупи предмети и да напада хора. Затова онези „дрид“, които са вече неизправни, ги прибират и унищожават. И тъй, бъди по-внимателна в бъдеще!

— Добре, мамо. Няма вече. Ти не искаш да ме приберат, нали? — Детето дъвчеше последния залък от сандвича. — М-м, тази ябълкова салата! Непрекъснато бих могла да ям ябълкова салата! Не остана ли още нещо?

Клер поклати глава.

— И компютърът беше празен. Съжалявам, миличка. Аз нарочно не изядох нито един сандвич с ябълкова салата. Но въпреки това не остана нищо повече.

— Ако Съксес не беше толкова подъл, нямаше да дойда на масата — започна отново детето. — Трябваше да го чуеш какви ужасни неща каза за „дрид“. Фридъм едва не се разплака, а Пийс си запуши ушите. Тогава аз просто трябваше да му докажа, че „дрид“ не са такива, каквито казва той! А как само се хвали! След три години щял да навърши десет и сигурно щял да получи златно отличие — тогава никой вече нямало да го сбърка с някой „дрид“!

„Десет години — мислеше си Клер. — Денят на златното отличие. Анет в същност сега трябваше да е…“

— Ще ми разкажеш ли как си получила отличието, мамо? — попита детето.

— Ако си легнеш послушно и не бърбориш повече. — Детето се сгуши във възглавницата.

— Бях точно на десет години — започна Клер, — както повечето деца. Месеци преди това постоянно ни подлагаха на медицински прегледи и тестове, изпитваха ни в училище. Що въпроси само ни зададоха!

— Какви въпроси?

— Ами въпроси като въпроси. Какво най сме обичали да учим и на какво да играем, какво ни е отношението към всевъзможни неща. Веднага след това дойдоха седмиците в детския лагер, където се извършваше окончателният подбор. Цял месец бяхме там с класа.

— И после, мамо?

Клер разказа за деня, в който се бе върнала от лагера в къщи.

„Издържах! — викаше, ликуваше тя. После бе хвърлила пътната си чанта в ъгъла. — Почти всички от моя клас изкараха, само три момичета и едно момче не успяха — горките!“

Клер си спомни какво си бяха говорили и шепнали преди това в училище. Всички знаеха какво ги очакваше, ако се провалят на тестовете и бъдат „избрани“ за Selected или „сел“. Момичетата във всеки случай трябваше един ден да понесат ужасни болки, когато се наложеше да раждат. И всяка година бяха задължени да ходят на прегледи в държавната клиника, за да не би тайно да са родили някое нерегистрирано дете. Но Клер не се провали. „Получих го, мамо! Ето го!“ — бе извикала тя и размахала новия си паспорт, за да може майка й да види в него снимката със зелена точка и тлъсто отпечатаната буква „Е“, тоест „емералд“. „Знаменита си, Клер!“ — бе извикал брат й Ерик и не на лъжа се бе хвърлил на врата й. Ерик беше дванадесетгодишен и Клер много добре си спомняше, когато той получи своето златно отличие. Тя му се бе възхищавала и му бе завиждала. Чистото злато беше рядкост. Срещаше се почти само в музеите и, разбира се, у „емералд“. Всяко дете, което не станеше „сел“, получаваше златното отличие на своя най-голям ден. Също и Максим, най-големият й брат, който по онова време не живееше вече при тях, беше „емералд“. Неговото златно отличие заедно с това на Ерик висеше в рамка на стената в дневната. А сега тя сама щеше да получи такова — гривна от чисто злато, която имаше право да притежава за цял живот. Едва след нейната смърт гривната се връщаше отново на държавата и номерът от вътрешната й страна щеше да бъде заличен.

Клер беше щастлива. Тя се радваше на своя голям ден — най-важният ден в живота на едно дете. Щеше да облече бяла копринена туника и да получи подаръци — и майка й сигурно щеше да опече сладкиш от истинско брашно, както бе направила и тогава, в деня на Ерик. За деня, в който Максим бе получил своето златно отличие, Клер не можеше да си спомни.

Очите на майка й бяха овлажнели. „Плачеш ли, мамо? — бе попитала Клер. Плачеш, защото си радостна, нали? Много ли си щастлива?“

— И баба ли е плакала за това? — попита Анет.

— Сигурно — отвърна Клер и си помисли колко твърдо бе вярвала тогава, че майка й е могла да плаче само от щастие. Тя изобщо не подозираше, че майка й бе мечтала поне едно от децата й да стане „сел“, че бе желала да има един ден внуци. Детето Клер не съзнаваше какво означава да си „емералд“ и че в същност другите, „сел“, бяха тези, които са издържали решаващия тест.

— И какво стана после, мамо? — чу Клер тихото гласче на Анет. „Вече заспива“ — помисли си тя и продължи да разказва как после на определения ден не бе успяла да отиде в клиниката — една глупава простуда бе станала причина за това. „Сега трябва да ходя на инжекция съвсем сама с чуждите деца — бе плакала тя. — Нито едно от тях не познавам!“

Наложи се да изчака три седмици, докато я допуснат отново, но най-после този ден дойде. Облечена в бялата туника, обточена със златен кант, отведоха Клер сутринта в клиниката. Всички бяха дошли, дори и най-големият й брат Максим с жена си, която носеше на ръце своето „дрид“-бебе. Навсякъде висяха гирлянди и позлатени пластмасови цветя, стояха развълнувани деца и се сбогуваха с родителите си. Някои плачеха, но Клер гордо показа новия си паспорт и последва децата, които се стичаха към клиниката. След това се наредиха на дълга опашка в белия коридор. Свиреше тиха музика. Младичка сестра им раздаде лакомства. Всички дърдореха един през друг, възхищаваха се на туниките си и разказваха за подаръците си. Някои се страхуваха от инжекцията. Клер чу едно дете да казва: „Изобщо не боли“. „В помещението за облъчване показвали весели картинки.“ „Нищо подобно — извика едно червенокосо момче. — Това са стереоскопични телевизионни стени!“

Опашката бавно напредваше. На Клер й идваше да се разплаче. Всички се познаваха, само тя беше чужда. „Няма от какво да се боиш — каза най-сетне една сестра в бяла престилка, — става много бързо.“ И тя доближи спринцовката до китката на Клер и заби иглата. Клер едва забележимо трепна, но усети как емералдинът нахлу във вените й. „Послушно момиче“ — похвали я сестрата и й надяна златната гривна. А Клер си помисли: „Сега съм «емералд», истински «емералд» като Ерик и Максим. Вече съм голяма.“ Още от училище тя знаеше, че от съприкосновението със златната гривна, която лежеше върху мястото на убождането емералдинът образуваше блестяща смарагдова точка, която никога вече нямаше да изчезне и по която би могъл да се разпознае всеки „емералд“ до края на живота му.

На вратата се почука. Клер се стресна. Анет беше заспала.

— Още ли си вътре? — попита Франк. Клер се наведе над детето и го целуна. После отиде до вратата, отключи я и изгаси лампата.

— Тихо, Франк — прошепна тя. — Заспа. Аз дори не съм я усетила. Искаше непременно да й разкажа за деня на моето златно отличие.

— И затова мене ме забравяш — каза Франк. — Мен кой ще ме отведе в леглото? — И Клер видя как й намигна.

 

Клер лежеше в тъмното и размишляваше. Сънят бягаше от очите й. Въпреки издърпаните стени и слабото течение, което леко раздвижваше пердетата, горещината през деня още се усещаше в помещението. Едното перде не бе дръпнато изцяло и Клер можеше да вижда луната. Матовата й светлина падаше на широка ивица върху леглото. Клер отново си спомни за воденицата и за Петер. Тогава тя често биваше сама, защото Петер много пътуваше. Представяше своята фирма в целия четвърти градокомплекс и понякога не се връщаше с дни. Не го затрудняваше, че къщата им се намираше далеч от града в една долчинка в гората. Той набавяше онова, от което имаха нужда, и го донасяше, когато си идваше.

Клер се въртеше в леглото. Каква жега! Как можеше да спи Франк при такава горещина? Тя се заслуша в спокойното му, равномерно дишане. „Толкова го обичам — помисли си тя. — Би ми било непоносимо да се разделя с него. Именно затова и не смея да му кажа истината. Но скоро ще трябва да го направя. Франк е честен и прям. За него ще бъде истински шок. Но той ще ми прости. Ще намери изход. Навярно бихме могли да се преместим във воденицата. Още не й е изтекъл срокът за наема.“ Но Клер знаеше, че това бе невъзможно. Франк трябваше да изостави професията си. А от какво щяха да живеят тогава? „Ще трябва да остана отново сама с Анет във воденицата — мислеше си тя. Франк ще може да ми идва само на гости. Но какво ще правя без него?“ Клер се боеше. Страхуваше се да не го загуби.

Страхуваше се? Спомни си отново за деня на златното отличие. Защо тогава се бе оставила да я надвие страхът? Беше толкова щастлива. Но след това… Майка й веднага забеляза, че нещо не беше в ред, още щом Клер се върна от клиниката. Но едва вечерта, когато останаха сами, Клер можа да й обясни. Преглъщаше и се запъваше.

— Случи се нещо, мамо.

— Какво, Клер?

— Направих нещо ужасно.

Майка й я хвана за ръката.

— Но какво има, детето ми? Та ти плачеш!

— Ах, мамо! — с хълцане и запъване Клер й разказа всичко.

— Тъкмо бях получила гривната и се чувствах толкова горда. Но после… после…

— Какво после?

— Пред мен имаше още четири деца и тогава… тогава стана нещо със сестрата в помещението за облъчване. Сестрата, която ми даде гривната, влезе там. Двете си говореха и манипулираха с компютъра. Ние чакахме. Можех да гледам нарисуваните цветя по вратата на помещението за облъчване и голямото жълто слънце над тях. Пред мен бе едно момче с рижа коса, което непрестанно говореше за това помещение. И тогава ми… ми хрумна, какво ми беше разказвала баба за войната.

— Но ти не знаеш какво е война, Клер.

— Знам, в училище бяхме говорили за това. Но баба ми разказа нещо за облъчване и за хора, които са имали ужасни болки и е трябвало да умрат. И тогава… тогава ми хрумна, че нас също ще ни облъчват, за да не можем да имаме по-късно бебета. Слънцето на вратата означаваше живот, живот и храна за всички хора, благодарение на „емералд“, но аз си мислех само за войната. Ние продължавахме да стоим, сестрата не се появи вече, а момчето говореше ли, говореше. Изведнъж така ме достраша и после… Мамо, толкова се срамувам! — Клер цяла се бе изчервила.

— Кажи де, кажи!

— Из един път ми се приходи до клозета.

— Но, Клер, няма защо да се срамуваш от това!

— Да, но… но аз просто си тръгнах. Бях видяла преди това табелката на една врата. А после не можах да я намеря — и след това се загубих. Бяха толкова коридори и всички изглеждаха еднакво. — Клер замълча, преглътна. — Когато се върнах обратно, децата, с които бях чакала, вече ги нямаше. И сестрите не бяха същите. Сестрата, която сега правеше инжекциите, ме попита дали търся някого. Страхувах се да кажа, че не съм била в помещението за облъчване. Непрестанно мислех за баба и за онова, което ми беше разказвала за войната. Не казах и за това, че си бях тръгнала, казах само, че ми се струва, че още не съм готова. Сестрата само се засмя. „Още една златна гривна ли искаш да получиш?“ Децата на опашката се позахилиха. Тогава сестрата взе паспорта ми, отиде напред и говори нещо с другата сестра. След това ме изпрати в къщи. Не беше много любезна. „Ти си готова — каза ми тя. — Така и предполагах. Какво повече искаш? Всеки минава само по веднъж.“ Всичко беше регистрирано, мамо, и в компютъра също. Бяха се объркали и не го забелязаха. — Клер изхълца. — Но аз все пак съм „емералд“, нали, мамо? Аз въпреки това съм истинска „емералд“!

Клер бе погледнала майка си и видяла как около устните, й заигра усмивка. В очите й също се таеше усмивка, някак дълбока и потайна, сякаш се усмихваше на нещо, което беше само нейно.

— Несъмнено, Клер — бе казала тя. — Разбира се, че си истинска „емералд“. Нали имаш гривната. — После я издърпа нагоре върху ръката на Клер. — Виждаш ли, ето я и зелената точка, и паспорт ти дадоха. Щом ти е казала сестрата, че всичко е наред, значи е така. — А после добави: — Но в класа по-добре не разправяй за това.

Така бе започнало. По-късно Клер естествено узна, че не беше истинска „емералд“ и когато на седемнадесет години се запозна с Петер и той поиска да се ожени за нея, разбра каква опасност я заплашваше. Петер беше „сел“. Те можеха да имат деца и всеки щеше да види, че е измамила държавата. Сега и майка й се страхуваше. Но въпреки това Петер и Клер се ожениха и едва когато разбра, че очаква дете, тя каза истината на Петер. Той обаче бе щастлив. Щеше да има собствено дете — независимо регистрирано или не. Петер успокои Клер. Успокои и майка й. И тогава наеха воденицата — за двадесет години. Не беше скъпо. Никой не искаше да живее толкова далече от града. И там, във воденицата, се роди Анет — не присъства никой, освен майка й и Петер.

„Боже мой, воденицата! Колко хубаво си живеех там“ — мислеше си Клер. Гората стигаше почти до къщата, а зад нея дълбока пещера водеше до една скала, където беше хладно и Клер държеше хранителните си припаси. Потокът, който някога бе задвижвал колелото, бе пресъхнал, но имаше и един друг, по-голям поток, който бликаше на малки вълни върху сипеите от шисти, под ниско надвиснали клони. В плитките му води Анет си играеше и пляскаше, щом започна да се държи на малките си крачка. По-късно, когато се учеше да говори, Клер, а също и Петер, й казаха, че е „дрид“. Действително воденицата рядко виждаше посетители, но по-сигурно беше, ако Анет не знаеше истината.

Да, там те бяха щастливи — въпреки тайния страх на Клер, че някой случайно би могъл да разбере какво криеха двамата във воденицата. Всичко вървеше добре, докато…

През целия ден бе валяло. Като плътна сива стена се бе изливал дъждът от небето. Листата на дърветата блестяха от капките. През този ден Петер не се върна в къщи. Три дни по-късно го намериха хора, които искали да се спуснат към воденицата. Дъждът бе размекнал тесния горски път и го бе заличил от двете страни. Колата на Петер се бе подхлъзнала и сгромолясала в потока — потока, който Клер толкова обичаше. Не беше паднал кой знае колко надълбоко — но Петер умря, защото наоколо не бе имало никой, който да му помогне.

Оттогава Клер остана сама със своя страх. Тя продължаваше да живее във воденицата, но пенсията, която ходеше да взема в града, едва стигаше за нея и за детето. За да пазарува, също трябваше да отива до града. И тогава — две години по-късно — се запозна с Франк. Веднага го обикна.

— Трябва да напуснеш тази воденица — каза той, — ти и детето. Не можете да останете да живеете сами в гората.

„Франк! — мислеше си Клер. — Защо не ти разказах, че Анет не е «дрид»? Защо веднага не ти казах истината?“ Винаги се бе страхувала. Но Франк беше „емералд“ и с него бе по-различно, отколкото с Петер. От него тя не можеше да има деца. За какво тогава да му обяснява? Омъжи се за Франк и реши по-късно да му разкаже всичко — когато се наложеше. Сега това време беше дошло. „Ще му кажа истината — реши Клер. — Трябва да го направя, преди той сам да забележи какво става с Анет. Това ще го уплаши, но той ще ме разбере. Той обича децата. Пак ще трябва да живея сама с Анет във воденицата и само от време на време да виждам Франк. Нищо не може да се направи. Той не бива да си остави професията. Той трябва да живее в града.“ Но тъкмо това измъчваше Клер. Докато живееше с Петер, това не бе я смущавало, но сега не можеше да понесе мисълта да не вижда по цели дни Франк.

 

Прозвуча националният химн. Някой я търсеше по видеотелефона. Клер изключи мелодията и на екрана се появи кръглото лице на Доти. Изглеждаше възбудена.

— Мога ли да се кача за малко при теб, Клер? — попита тя. — Аз съм долу, обаждам се от вашата ВТ-централа.

Три минути по-късно тя дойде горе — но не беше сама. Съпровождаше я момиче на около единадесет години.

— Блу Скай! — каза Доти, — това е леля Клер. Кажи сега хубаво: „Добър ден!“

Момичето подаде ръка на Клер и се усмихна. Беше симпатично дете. По раменете му се спускаха на къдрици тъмна коса, а очите му, които погледнаха Клер, напомняха сапфири.

— Ти беше споменала, майко, че имам и братовчедка. Не се ли казваше Ан?

— Анет — поправи я Доти. Тя не си ли е в къщи, Клер?

— О, да, разбира се, в стаята си е. Толкова обича да чете. Анет! — извика Клер.

— Клер, аз просто трябваше да дойда и да ти разкажа — започна Доти. — Едва тази сутрин получихме Блу Скай. Нали си спомняш за оная листовка, която неотдавна донесе Лил — „НОВИ АНДРОИДИ В СИДНИ“ или нещо от този род. Беше реклама на модели в ранна юношеска възраст. Сещаш се, нали? — „Дете, което расте.“ Аз проглуших ушите на Михаел за това. Ако погледнеш, по-скоро имахме нужда от нов кухненски компютър, пък и иначе в къщи трябва да се набавят толкова неща. Вече бяхме отделили пари настрана. И тъй, за да бъда по-кратка: Вчера ходихме във филиала на GmbH за пласмент на андроиди, оттатък в… в…, ех, че не се сещам сега как се казваше оня новият квартал на север — и разгледахме какво предлагат там. И тази сутрин вече можехме да си вземем Блу Скай. Какво ще кажеш за очите й, не са ли божествени? И е толкова умна! Представи си, може да носи дори бикини, без изобщо да се виждат някакви включвателни уредби или нещо от този род! Тя е просто като истинско девойче. Освен това ще продължи да расте и ще стане по-голяма.

— Кой ще продължи да расте? — попита Анет, която току-що бе влязла в стаята.

— Твоята нова братовчедка — каза Доти и посочи Блу Скай. — Тя е „дрид“ като теб, но може да расте!

— Аз…

— Анет! — извика Клер и й хвърли предупредителен поглед.

Анет премълча „също раста“ и вместо това каза: „Аз не раста.“ Усмихна се на Клер, сякаш очакваше от нея похвала, а после се обърна към Доти:

— Защо Пийс не дойде с вас?

— Тя трябваше да наглежда Фридъм — обясни Доти, — но се радва, че вече си има сестричка.

— Искаш ли да видиш стаята ми? — обърна се Анет към Блу Скай. Момичето кимна.

— Да, с удоволствие. Ако би желала да ми я покажеш.

— Но не се бавете много — предупреди Доти, — трябва да си тръгваме веднага.

Децата напуснаха стаята и Клер се обърна към Доти:

— Фантастична е. Мога да си представя колко си щастлива. Ще ви създава много радост, на теб и Михаел. Бих искала Анет също да порасне. Сигурно е хубаво да гледаш как растат децата. — Но в същност си помисли: „Бих искала Анет да изглежда винаги като осемгодишна. Всичко би било по-лесно, макар че, откровено казано, трябва да е чудесно да гледаш без страх как тя става голяма.“ — Както вече казах — продължи Клер, — ние никога не ще можем да си позволим такъв „дрид“, дори и да бих искала да имам. Трябва да е безумно скъп.

— Нека не говорим за това — отвърна Доти, — едва ли е останало нещо от спестяванията ни. Но сега трябва да си тръгваме. Отбих се само за малко, да ти я покажа. Искам да й купя още няколко рокли и други неща. Получихме я с дрехи, но няма нищо за преобличане. А нещата на Пийс не й стават. Блу Скай! — извика тя. — Ела, трябва вече да тръгваме! — После утеши Клер: — Горе главата! Може би Анет не се е повредила. Но ти трябва да внимаваш и да я наблюдаваш. Не би било зле да поговориш и с Франк, дали все пак не бихте могли да си купите нов „дрид“.

 

Това беше във вторник. Седмица по-късно Доти се обади една сутрин по телефона и попита дали Анет не би могла да дойде да си поиграят с Блу Скай.

Анет не бе на себе си от радост.

— Франк може да я доведе с колата — каза Доти, — а довечера да я вземе обратно. Току-що говорих с него по телефона. Ще се освободи за един час от банката. Така ще мога да му покажа и Блу Скай. Той изобщо не я е виждал.

— Сигурна ли си, че ще му бъде удобно? — Идеята не се хареса на Клер. През изтеклата седмица Франк често бе закъснявал и не й се искаше заради Анет да работи извънредно.

— Е, хайде съгласи се де! — настоя Доти. — Франк беше сигурен, че няма да имаш нищо против. Искаше да се отбие веднага след обед и да вземе Анет. Обади му се и го попитай!

Накрая Клер отстъпи и в два часа Франк тръгна с Анет. Не й беше особено приятно. Никога досега не бе се осмелявала да пуска сама Анет. Винаги се страхуваше, че някаква глупава случайност би могла да стане причина да се разкрие тайната й. Но от друга страна — отиваше у Доти, а нейните деца бяха „дрид“. Значи нямаше да има нищо за ядене. Какво тогава можеше да се случи? Пък и довечера щеше да си дойде.

 

Клер се разплака, като си помисли за онази вечер. Втренчила поглед в компютъра за хранене, тя плачеше, макар да съзнаваше, че вината беше нейна — само нейна.

Франк се върна много по-рано, отколкото го бе очаквала. Нямаше още седем часа. Клер изтича насреща му и веднага забеляза, че Анет не беше с него в асансьора. Франк отвори вратата и въведе пред себе си в стаята едно непознато дете с тъмни очи и светли коси. Той се усмихваше. Не само устата му, цялото му лице се усмихваше.

— Къде е Анет? — бе попитала Клер.

А Франк й отвърна:

— Ето я! — и посочи към непознатото дете.

Малкото момиче я погледна нежно, а после обърна очи към Франк и тихо попита:

— Това мама ли е?

Клер изпадна в истерия:

— Къде е Анет? — бе изкрещяла тя. — Къде е Анет?

— Но, Клер! — изненада се Франк. — Защо се вълнуваш? Успокой се! Това е изненада. Доти ми разказа, че Анет се е повредила и че това е много опасно. Разказа ми също колко много би искала да имаш „дрид“ като Блу Скай, който расте. През миналата седмица ходих няколко пъти след работа във филиала за пласмент на андроиди при GmbH и успях да ги убедя така да променят едно от техните „дрид“-момичета, че да прилича малко на Анет — в очите и косите, вече си забелязала. Доти и Михаел ми дадоха остатъка от спестяванията си, а аз няма да си купя новата кола, но ти трябва да имаш онова, което желаеш, мила! Ето ти новия „дрид“!

— Но къде е Анет? Къде е Анет? — Клер побесня и заблъска с юмруци Франк по гърдите.

— Анет? Анет, разбира се, дадох, за да мога да доплатя, иначе нямаше да стигнат парите. Но тя и без това беше съвсем изхабена, както ми казаха. Била изцяло повредена, когато я откарали и приспали. И ако договорът не беше сключен още миналата седмица, те изобщо не биха приели в предплата такъв един неизвестен и дефектен модел „дрид“.

Бележки

[1] GmbH — Дружество с ограничена отговорност. — Б.пр.

Край