Херберт Кампхаус
Долината на прадедите

1.

За миг остана да лежи като зашеметена на пода. После вдигна глава, погледна го и изведнъж скочи нагоре, така че той незабавно пусна капака. Уинтърс беше направил необходимото, но нещо го душеше за гърлото.

Беше я хранил с най-вкусните неща, които успяваше да намери. Не след дълго станаха неразделни другари. Нощем тя спеше в неговото легло и когато се събудеше сутрин, той я притегляше към себе си, като галеше нежно козината й. Затова тя постоянно му се отблагодаряваше с мъркащо доволство. За него Мира беше най-красивата ангорска котка, която можеше да съществува. Когато настъпи денят, в който трябваше да се раздели с нея, той сериозно се замисли къде да я скрие. Но скоро остави тази мисъл — рано или късно все щяха да я открият. Освен това институтът бе вложил толкова много средства в този проект, че ако се опиташе да осуети или дори да забави днешната демонстрация, това със сигурност би му коствало мястото.

Мира тичаше неспокойно напред-назад. Не преставаше да се катери по стените, но нямаше къде да се задържи и падаше надолу. Въпреки това не се предаваше. Искаше на всяка цена да изскочи навън. Затворът й представляваше една стъклена пирамида, висока около два метра, на върха й бяха оставили отвор, широк колкото юмрук. Над него висеше огромна апаратура, подобна на телекамера, чийто кеглообразен обектив беше насочен право към отвора. Кабели свързваха апарата с няколко уреда, подредени в кръг около стъкления сандък.

Уинтърс погледа Мира още само миг. Не издържа повече, душеше го състрадание. Обърна се. Едва сега до съзнанието му достигна клокочещата глъчка. Погледът му се плъзна по изпълнените трибуни. Обзе го гняв. Какво ли знаеха тези журналисти? Какво ги засягаше, ако Мира умре? За тяхната професия беше важна сензацията. И то тъкмо сега, когато се касаеше за много тлъсто парче месо, което щяха да разкъсат, да подправят добре и да го продадат с печалба.

Няколко репортьори забързаха към Уинтърс. Той ги отблъсна безцеремонно и изчезна колкото се може по-бързо зад една врата под трибуната. Дюдюканията се усилиха — настояваха незабавно да видят обещаното зрелище.

В това време Мира правеше напразни и отчаяни опити да се измъкне на свобода.

Мъжът на челното място на масата за конференции даде последни наставления. Чакаха само д-р Уинтърс. Като разбунтувана стихия прииждаха гласовете от голямата зала.

Уелинг бутна стола назад, стана и отиде до прозореца. В последните лъчи на деня се губеха цветове и контури, но той беше сляп за всичко. Положително той знаеше, а и всеки го знаеше, че мъжът зад него, заел мястото на директора, беше най-способният измежду тях. Редно беше, че правителството избра тъкмо него за ръководител на Института за изследване на лъченията. Но в края на краищата и неговите сътрудници не бяха глупаци.

Уелинг се обърна и заоглежда колежките и колегите си. Повечето бяха напуснали местата си и неспокойно тъпчеха наоколо. Всички изпитваха нервното напрежение, което сковаваше характерната за други случаи атмосфера на разисквания. Мислите му кръжаха все по-близо до загадката. Всичките тези учени без съмнение се числяха към елита на специалистите по изследването на лъченията. Независимо че професор Малман беше моторът на цялото това начинание, те съзнаваха и собствената си цена. Директорът беше успял да ги поведе по път, по който в същност не биваше повече да вървят.

Наистина проблемите на неживата материя можеха да се разглеждат като приключени. Нейното разлагане в контейнера, запазването на атомната й структура и репродуцирането й бяха преминали експерименталния си стадий. Можеше да се започне подготовката за прилагането й в промишлеността. Но Малман категорично беше отхвърлил тази идея. Той очакваше повече. Когато най-после се стигна дотам, че и живата растителна материя престана да им създава трудности, те отново не успяха да го убедят да спрат дотук и да преминат към решаването на чисто технически проблеми, свързани със стопанското й оползотворяване. Но не — той искаше да стигнат по-далече, по-нависоко, искаше всичко. Неотстъпно ги беше подтиквал да разширяват изследванията си върху живата животинска и човешка материя. Не можеше да се отрече, че първите успехи, изглежда, щяха да му дадат право.

Всички досегашни опити с животни бяха протекли успешно. Изследванията бяха потвърдили, че дематериализирането, съхранението на генетичния строеж и накрая рематериализирането му не бяха причинили никакви физически или психически смущения у обектите, с които се експериментираше.

Но как можеше да се твърди със сигурност, че впоследствие не биха се появили подобни смущения? Кой можеше да знае дали след три, пет или десет години всичко онова, което днес гордо възхваляваха, няма да се окаже несъвършено?

Но умението му да убеждава беше подгонило тези умни глави в яростна сляпа надпревара. А ако у някого се явеше известно съмнение, Малман така ги емваше, че винаги мнозинството заставаше на негова страна. Дори Уелинг не успяваше да се аргументира добре. Въпреки всички пресмятания например, никой от тях не можеше да докаже със сигурност, че днешният експеримент ще излезе сполучлив, и то с необходимата прецизност. Това, което трябваше да стане днес, беше цинично пренебрежение към техния добросъвестно изпълняван дълг. Всички те имаха вина за това. Следващата стъпка — опит върху хора — нямаше да се забави много дълго.

Сега пък това отвратително брожение, тази настървена банда, този парад на суетата, който подлагаше на присмех всички принципи на науката. Но те бяха готови да тичат, ако Малман ги вкараше в арената, а заедно с тях и той, Уелинг.

Нима наистина искаше да осуети всичко това? Дали треската и него не го беше пипнала отдавна? Или пък беше вече твърде късно да скочи от влака, без да си счупи врата?

Не намираше никакъв отговор.

Влезе д-р Уинтърс. По-гръмко, отколкото беше необходимо, той оповести:

— Жертвата е готова, екзекуцията може да започне. За миг движението в залата замря. Уинтърс явно загуби самообладание. Но Малман веднага се овладя:

— Великолепна шега, нали, д-р Уинтърс? Тя сигурно ще ни помогне да превъзмогнем нервността. Пък и много сме нервни, е, да, малко нервни сме наистина всички. И така, моля!

Мира се беше отказала от усилията си да се изскубне от този стъклен капан. Немощна, тя се бе свила в дъното. Но щом вратата под трибуните се разтвори и напиращите овации станаха по-бурни, когато плисна светлина от прожекторите и се насочи към нея, тя отново се надигна. Като обезумяла се втурна из клетката. Бликналата светлина й пречеше да преценява разстоянията и тя се блъскаше в стъклените стени — главата й цялата се окървави. Щом видя това, Уинтърс се отдели най-безцеремонно от групата и се затича към Мира. Извади от джоба си едно флаконче, открехна клапата на едната стена и впръска газ. Движенията на Мира се забавиха моментално, тя се свлече на пода, протегна лапи и само за секунда заспа.

Малман също реагира веднага. Тази сцена можеше да се изтълкува неблагоприятно, затова той включи микрофона:

— Уважаеми дами и господа, вие току-що видяхте как беше укротено опитното животно. При нормални случаи това не би било необходимо. Но за днешната демонстрация ние съзнателно подбрахме за вас един аномален в психическо отношение обект. Неговите аномалии са зафиксирани до най-малки подробности.

В специално изследване след приключване на опита ние ще докажем, че преобразувателят на материята е възпроизвел живата материя заедно със споменатите аномалии с най-голяма точност.

На Харалд Уинтърс му се щеше да запрати флакона по главата на Малман. Професор Уелинг сигурно го беше подозрял в подобно нещо, защото изведнъж изникна зад него и му взе флакона. Малман продължи:

— Уважаеми дами и господа, смея да предположа, че досегашните резултати от нашата работа са ви добре известни. Днес ние ще демонстрираме следващата си успешна стъпка — пренасянето на материята. Ще ви покажем пренасяне на дематериализирана материя на голямо разстояние и след това — нейното рематериализиране, т.е. получаването й в първоначалния вид. Ще си послужим, освен с досега прилаганата лъчева система, и с нов вид лазерни лъчи. Процесът протича със скоростта на светлината, но може да бъде прекъснат в компютъра за произволно дълъг период от време.

С това ние навлизаме в нова фаза на развитие, което по наше мнение ще има преломно значение. Решаващ за този напредък е фактът, че разстоянието между дадения обект и преобразователя на материята, от една страна, и между преобразователя на материята и отново получения обект, от друга страна, може да има произволна величина, без тя да оказва някакво влияние върху качеството на процеса.

Мога само да отбележа какво разнообразие от възможности се открива по този начин както за неживата, така и за живата материя. Помислете само за пренасянето на какъв да е вид материя, за съхранението, консервацията, добиването на подземни богатства където си искаме, било на земята, било във вселената. Ние успяхме да решим по принцип всички въпроси по транспорта и съхранението на материята по възможно най-рационалния начин, а именно — тегло на материята, равно на нула, време за пренасяне — равно на скоростта на светлината.

Тук внезапно Малман спря. Нещо, изглежда, го смути, но после продължи:

— Сега за нашата техника. Ето тук, в стъкления сандък, е опитният обект. Отгоре виждате преобразователя на материята. Приемателят на лъчението е така настроен, че обхваща точно разстоянието и пространството, в което се движи обектът. Както казах, напълно е възможно разстоянието и пространството да се увеличават по желание. Ето тук наоколо комутационните и контролни апарати. Този кабел води до лазерната станция горе в Института. Станцията отвежда приетите от преобразователя на материята импулси до един сателит, отстоящ на шестстотин километра над нас. Сателитът пък, от своя страна, ни препраща обратно тези импулси. Така материята изминава едно разстояние от хиляда и двеста километра.

Малман прекоси залата, като се отдалечи на около осемдесет метра, където бяха наредени в кръг малки метални кутии. Диаметърът на кръга възлизаше на около десет метра. Малман влезе в средата и посочи нагоре към покрива на залата.

— През онзи отвор ще се върне преобразуваното лъчение. Тези кутии са пеленгаторни предаватели, с помощта на които сателитът ще включи едва тогава, когато е гарантирано, че лъчите ще попаднат точно в центъра на кръга.

Той се върна на първоначалното си място. С необичайно забавени крачки обиколи пирамидата, поспря се за миг, като че потънал в мислите си, и рече:

— А сега, уважаеми дами и господа — секна за момент, — ще пристъпим към екзекуцията.

Сътрудниците му не вярваха на ушите си. От публиката достигна възбудено шушукане, на места примесено с кикот. Малман се изкашля:

— Извинете, исках да кажа: „Пристъпваме към демонстрацията“.

Уелинг прошепна на Уинтърс:

— Класическа грешка. Дълбоко се засегна. Просто да не повярваш.

Малман се извърна и каза остро:

— Моля, по местата си!

Те бяха седем сътрудници — освен Малман, Уелинг и Уинтърс, още двама мъже и две жени. Освен тях имаше още няколко техници, чиито умения винаги и навсякъде са крайно необходими, за да може гениалните идеи да се превърнат във функциониращи уреди.

Малман седна на един команден пулт, наподобяващ пилотска кабина на транспортна ракета, докато неговите сътрудници заемаха местата си на контролните уреди. Той поясни:

— Преди да включим преобразователя на материята, нека още веднъж да изпробваме лазерния мост. Моля, обърнете внимание на приемателния кръг в другата част на халето.

Всякакви шумове замряха, прожекторите постепенно отслабиха силата си. В дъното легна полумрак.

Гласът на Малман изричаше отчетливо някакви цифри, потвърждавани от друг, втори глас. Внезапно през отвора на покрива нахлу ярък сноп светлина, попадна точно в центъра на приемателния кръг и спря там неподвижно, ослепителнобяла ивица светлина. Понесоха се възгласи на удивление, после гръмнаха аплодисменти. Едва тогава Малман изключи лазера, Робърт Уелинг поклати глава. Беше наистина като в цирк. Първият номер беше създал настроение у публиката.

— А сега да започнем с истинската демонстрация — каза Малман.

Отново се чу как назовава числа и данни и как му отговарят от различни посоки. Всички очи бяха устремени към стъклената пирамида с все още кротко спящата в нея Мира.

Бялата светлина отново блесна в приемателния кръг. Един втори лъч от лещата на преобразователя прониза центъра на пирамидата. Бяха съобщени нови данни и веднага потвърдени. Затрептя мека червена светлина, която обви като с прозрачен димен воал белите снопове светлина. После червеното стана по-интензивно, по-плътно, докато прерасна в яркочервени колони, в центъра на които като надлъжна ос застинаха белите лъчи. Стъклената пирамида беше изцяло обхваната от огнения светлинен стълб. Един глас отброяваше:

— … четири, три, две, едно, нула!

Мълниеносно изчезнаха огнените колони. Пирамидата блесна като диамант на слънцето, пламтящи стрели пробягаха из залата. Тълпата беше притаила дъх и смразено наблюдаваше спектакъла. Беше тихо като в черква. Видението внезапно изчезна. Всички бяха заслепени, никой не можеше да разпознае нищо. Пронизваща светлина от прожектор се сипна надолу. А мястото — то беше празно!

Мира и стъкленият й затвор бяха изчезнали.

Уинтърс се вторачи в преобразователя на материята. Той знаеше всяка подробност при протичане на процеса, често беше преживявал подобни неща. И все пак тук имаше някакво чудо. Мира — нито жива, нито мъртва. Сепна го гръм от ръкопляскания. Малман вдигна ръка и помоли за тишина.

— За момент спряхме превръщането на материята, за да покажем, че това е възможно. Но да продължим.

Още веднъж върху мястото на демонстрацията легна полумрак. Тълпата занемя. Отново яркобялата светкавица прониза покрива на залата, започна да я обгръща червеникав дим, който постепенно преля в белия стълб, достигна интензивността на силно нажежена стоманена тръба и внезапно изчезна. От средата на приемателния кръг изсъскаха огнени стрели, нещо лъскаво блесна и угасна. Сумракът отстъпи място на обилна струя светлина, която само секунди по-късно отново заля залата. Зрителите се изправиха, завикаха, гръмнаха овации. Точно в центъра на кръга стоеше цяла и невредима пирамидата, а от дъното й се надигна Мира, за да направи след краткото и все пак дълго пътуване първите си плахи стъпки.

Уинтърс стигна пръв при нея. Отвори капака и Мира се затича към него, като още залиташе от зашеметяването. Послушно му даде да я измъкне навън и се заумилква в ръцете му.

2.

Вирджиния Уинтърс тананикаше някакъв шлагер, докато поставяше измърсените от закуската съдове в миялната машина. После отвори хладилника, взе няколко пакетчета с опаковка от метално фолио, пъхна ги в грила и нагласи релето на определеното време. За вечеря щеше да стигне. После отвори широко прозореца.

Няколко самотни облачета плуваха под синьото небе, капки роса блещукаха под слънцето. Днес денят беше много хубав и идеята на Харалд да го използват за отиване до Пиропорт беше наистина чудесна. Харалд беше пред гаража и тя с радост видя как той оживено ръкомахаше и се опитваше да обясни нещо на осемгодишния им син. Бернт беше явно заинтригуван, защото за миг дори не стоеше мирно, а все нещо увещаваше баща си, сочеше насам, подскачаше натам. Тя беше сигурна, че той ще я посвети незабавно в най-новите си занимания. Дори се досещаше за какво се касае.

Затвори прозореца и излезе в коридора. Взе палтото и чантата си, хвърли последен поглед в огледалото и тъкмо се канеше да тръгне, когато телефонът иззвъня. А, моля, моля, точно сега никакъв Харалд! И тримата така се радваха на този излет. Позвъни се повторно. Тя влезе в хола и вдигна слушалката. Беше Робърт Уелинг.

— Ало, Робърт, добро утро!

— Вирджиния, извини ме за безпокойството, и то точно в неделя, но се налага да говоря с Харалд.

— Съжалявам, но той замина и ще се върне едва довечера. Да му предам ли нещо?

— Жалко. Кажи му, моля те, щом се върне веднага да ме потърси. Важно е, във връзка с клиниката „Мора“.

— Разбира се, Робърт.

Още щом чу клиниката „Мора“, тя разбра, че беше направила грешка. Но беше вече твърде късно. Излезе от къщи. Харалд беше изкарал колата, а Бернт седеше на задната седалка, пристегнат с колан. Той усърдно започна да посвещава майка си в целите и задачите на днешното пътуване.

— Знаеш ли, мамче, къде отиваме сега, луда работа! Татко каза, че хората от Пиропорт, които…

Междувременно бяха излезли на шосето и завиха на север към гара М^[1].

— Прекрасно! Е, и какво каза татенцето?

— Той каза, че хората, пристигнали там, са били преди това на някое съвсем друго място. Много, много далеч. На десет хиляди километра и повече дори.

И после изведнъж пристигат. Като мълния. И знаеш ли, те дори не забелязват, че са пропътували такова дълго разстояние, така бързо става това. Не е ли наистина фантастично?

Харалд смигна на Вирджиния.

— Татенцето каза, че ей така, както си седят, и от един сандък проблясва една червена светкавица, ето там отгоре — и той протяга колкото се може ръка — и миг след това я няма. После сателитът изстрелва още една светкавица, една такава червена. И после всички се намират тук. Не там, където са били преди това, а на едно съвсем друго място.

Стигнаха гара М. и спряха колата. На Бернт му се струваше, че се измъкват едва-едва. Бързо се завтече към автомата за билети. Дръпна ги нетърпеливо и заслиза по стълбите надолу към перона. Техният влак току-що се беше установил. Откриха три места един до друг и едва седнали, за учудване на Бернт, беше даден сигнал да притегнат коланите. Вратите плавно се затвориха. Влакът потегли и навлезе безшумно в мрака на тунела. Стремително нарастващата скорост ги притискаше към седалките.

— Татенце, с каква скорост пътуваме сега?

— Ние не пътуваме. Влакът няма колела. Ние се плъзгаме над едно магнитно поле и след двадесет минути ще сме изминали двестате километра до Пиропорт. И така, с каква скорост се движим, измерена в часове?

— С шестстотин, нали?

— Точно така.

— Значи след два часа може да сме вече при чичо Робърт.

— Да, можем.

Вирджиния си спомни за разговора по телефона. Съвестта й беше нечиста. Непременно ще каже на Харалд, след като обядват. Той ще й прости тази малка принудителна лъжа.

Задвижена от многобройни вътрешни тласъци, тълпата нахълта в голямата панорамна зала на Пиропорт. Те се опитаха да се промушат навътре. След немалко усилия успяха дори да намерят места за сядане точно до прозорците с красива гледка. Под тях се простираше обширен парк, към петстотин метра дълъг и широк колкото половината дължина. Затревени площи бяха пресечени от симетрично подредени, грейнали във всички цветове лехи от цветя. Те се разполагаха от двете страни на едно шосе, което разделяше този правоъгълник по цялата му дължина. Вдясно и вляво то се разклоняваше по три странични алеи, завършващи с кръгли площадки с диаметър около петдесет метра. Всичко това приличаше на огромен пъстроцветен картон за игра, в която участваха повече хора.

— Татенце, но защо все още нищо не се случва?

Харалд Уинтърс погледна към едно от големите информационни табла.

— Сега е единадесет и двадесет. Скоро ще започнат. Наблюдавай широкото шосе под нас.

Ниско долу се появи един автобус, след това станаха два, и три, и все повече и повече. Един след друг запълваха широкото шосе. Най-първите след кратко движение завиваха в първите преки отляво и отдясно, следващите — съответно в другите странични алеи и така нататък. Бернт старателно ги броеше.

— Станаха шестдесет автобуса. Във всеки кръг има по десет. А какво ще правят всичките тези хора в автобусите? Може би ще слязат да се поразходят?

— Няма. Ще си седят така, защото после ще отпътуват.

— А, зная, зная. С червената светкавица.

Зави сирена. Тълпата зад тях започна да напира. Всички искаха да изживеят това зрелище. Образуваха плътна стена и изпълниха въздуха с шумен глъч. Сирената заглъхна. Минути по-късно тя отново зави и след не повече от тридесет секунди нейният рев се разнесе из въздуха. В мига, когато сирената секна, в средата на кръговете израснаха стълбове от бяла светлина, стърчащи отвесно нагоре към небето, обгърнати с червеникави димни изпарения. Пурпурът ставаше все по-ярък, все по-плътен, докато накрая на мястото, където доскоро бяха автобусите, стояха шест огромни огненоярки стълба. Там, в безкрая, те сякаш свързваха небето със земята.

В един миг фантастичната гледка изчезна. В добре оформените правоъгълници отново се разпознаха строените автомобили. Но сега те изглеждаха като полети с течен нажежен метал. Святкането и искренето траяха само миг, после изчезваха като призраци. За миг се сметоха кръговете, не се виждаше никакъв автобус, като че никой не беше докосвал красивия парк, сякаш всичко е било само един сън.

— Ето че всички изчезнаха, Бернт. Те вече са пристигнали в Токио, в Ню Йорк или някъде другаде — обясни Харалд.

Бернт стоеше прехласнат. И не само той. Наоколо ръкопляскаха бурно, подеха се оживени спорове. Напрегнато очакваха следващото представление; след заминаването — завръщането.

Бернт възкликна:

— Колко фантастично е всичко това! Как само сте го измислили, татенце! Било е сигурно адски трудно. Кой ли е предприел първото такова пътуване?

— Цялото това откритие в същност е една дълга история. Ще ти я разкажа навярно още тази вечер. Кой е извършил първото пътуване ли? Беше една котка, Мира се казваше. Оттогава изминаха вече петнадесет години.

— А кой е бил първият човек?

Харалд не му отговори веднага. Само погледна замислен Вирджиния. Накрая каза:

— И това беше преди около петнадесет години. Беше млад човек, първият. Дойде от затвора. Бяха му обещали да го освободят, ако приеме това предложение. Името му беше Петер Пал.

— И къде е сега? — поиска да узнае Бернт.

— Не зная. Надявам се — той се запъна, — надявам се, че е добре.

Бяха напуснали гара М. Щом седнаха в колата, Бернт показа най-после първите признаци на умора. За него това беше наистина вълнуващ ден. Бяха присъствали и на завръщането. На голямата площадка се бяха извисили отново огнените стълбове. Щом се изгубиха, на тяхно място изневиделица се появиха много автобуси, по-рано ги нямаше там. Бернт не миряса, докато не слязоха в залата за пристигащите. Там той можа да се убеди, че хората, които наизлязоха от автобусите, действително са дошли от всички краища на света. Имаха по дрехите си големи значки с надписи като: „Берлин“, „Карачи“, „Токио“ и т.н., които те сваляха при слизането и предаваха на една хостеса, която ги броеше най-старателно.

В това време Бернт заспа. Вирджиния реши, че е крайно време да каже за позвъняването по телефона. Щом чу за клиниката „Мора“, Харалд видимо се нервира. Не каза нито дума, натисна силно газта и впери поглед напред.

— Извинявай, Харалд, направих го за хубаво. Не исках да си разваляме деня.

— Да, разбира се, зная. Ти дори не подозираш за какво се касае, иначе щеше да ме повикаш.

3.

Когато най-сетне го пуснаха с настойчивата молба да се яви след четиринадесет дни отново в клиниката, той отиде в касата и получи останалите пари. Сега бързаше стремглаво към изхода.

В същност това не можеше да се нарече бързо ходене, а по-скоро тромав тръс, който го придвижваше учудващо бързо. Смътно си спомняше, че по-рано беше вървял с друг, лек ход. Но веднага забрави за това. Напоследък паметта му изневеряваше доста. За неща, които го обграждаха ежедневно, понякога не можеше да се сети нито за названието, нито за предназначението им. А когато успееше да се пребори с паметта си, те ловко му се изплъзваха. Така все повече и повече се множаха нещата, които той не познаваше, от които се пазеше с отбранителен страх. Цялата суетня на големия град започна да го потиска така, че ако можеше, щеше да се свре в някой тъмен ъгъл. Само когато имаше възможност да изчезне в далечните околности на града, там, в горите, които можеше да преброжда от край до край, само тогава страхът го напускаше. Там той обикаляше с часове, честит и доволен от света. И всеки път там го осеняваше странната идея колко хубаво ще бъде да си намери тук някоя бърлога и да се стаи в нея.

Заслиза тежко по стълбите. Излезе на улицата и се спря безпомощно. Беше забравил как стигна дотук. Непосилно беше за него това, което изискваха от него в клиниката тази сутрин, множеството въпроси, измерванията по тялото му, почукването и опипването, цялата бъркотия от апарати. А той така и не разбра какво всъщност искаха от него.

Наблюдава известно време движението, което се нижеше пред него в безкраен поток. После се сети, че беше дошъл с колата си. Щом седна зад волана, доби чувството, че кормилото му се е смалило. В същност всичко му се струваше много по-тясно от преди. Слезе отново, остави вратата отворена и се затича в лек тръс. Без дори да се огледа, той пресече улицата и изчезна в гара М. Беше си спомнил накъде искаше да отиде. В съзнанието му изведнъж изплува онази страна на гори и големи езера, видя долината, в която бе живял дядо му, слънцето, което проблясваше през клонака, дъхтеше му на прясна земя и гнила шума.

Петер Пал се качи на влака в метрото.

4.

Професор Малман беше свършил доклада си. Подбраното общество не пропусна да отправи към новия носител на Нобелова награда сдържани, но продължителни аплодисменти. Когато напусна трибуната, държавният президент се изправи и му стисна ръката.

Организираният непосредствено след това прием протече не така, както беше замислен. Той се сбогува много набързо, което можеше да се вземе за безогледност, така че след него настана голямо шушукане. Който познаваше отношенията в столицата, знаеше, че това в никакъв случай не беше безопасно.

А и самият Малман знаеше това много добре. Но откакто днес следобед бе получил съобщението, за него съществуваше една-единствена мисъл. И той беше водил дълга борба със себе си, докато се реши да изнесе този доклад. Непрестанно го занимаваше мисълта, какво да направи, че нищо от онова съобщение да не достигне до обществеността, с кого да говори най-напред, каква тактика да приложи и дали не беше вече твърде късно. Ако успееше да забави информациите, докато вземеше контрамерки, тогава щеше да им покаже, че все още можеше да се разчита на него.

Институтът по изследване на лъченията за последните петнадесет години се превърна в Мека за естествоизпитателите. Преобразуването на материята и големите възможности за неговото многостранно приложение бяха довели до такъв коренен преврат в стопанството, че институтът се беше превърнал в чудовищен апарат, чието влияние надхвърляше първоначалните му рамки. Най-странното беше обаче, че освен Малман никой от откривателите не работеше вече в Института. Те или взеха собствени катедри, или пък места в разни клонове на индустрията, занимаващи се с преобразуването на материята.

Оттук и необикновеното, че тези бивши сътрудници се срещаха отново на масата за конференции в Института, защото независимо от дружбата между Уелинг и Уинтърс, тях ги свързваше предишната им съвместна научна дейност по трансформирането на материята. Малман бе позвънил на всички поред и най-настойчиво ги бе помолил да му се обадят в най-скоро време. Молбата да даде по-подробни сведения той упорито бе отклонил. Въпреки това, благодарение на своето красноречие, бе успял да изтръгне съгласието на всички, и то за най-близка дата.

Приветствието премина доста сухо и сдържано. Освен обичайните банални фрази, едва ли имаха какво повече да си кажат, като се прибави и чувството за несигурност от това, което ги очакваше тук. Повече от десет години по различни друмища бяха наистина немалко време.

Малман бързо пристъпи към същината на въпроса: Както им е известно, клиниката „Мора“ от дълги години провежда по решение на правителството на Обединените континенти серии от изследвания върху лицата, провели пътувания с преобразователя на материята.

Дали си спомняли за това. Преди всичко дълбоко в паметта им се беше врязал споменът за твърдия, но неуспешен отпор на Малман срещу този закон.

— В последно време, както става ясно от най-новите съобщения на клиниката, е налице едно явление, чиито конкретни причини са все още неизяснени. При хора, направили първото си пътуване с преобразователя на материята още по време на първите експерименти, т.е. преди около дванадесет години, напоследък се забелязва едно странно изменение в строежа на костите. То се проявява в известно загрубяване на чертите на лицето, предизвикано от изменение или деформация на горната челюстна или ябълчна кост, както и на долната челюст. Констатирани са и отделни смущения в паметта. По мнение на клиниката, не е изключено причините да се търсят в преобразуването на материята. Малман направи дълга пауза.

— Аз обаче считам това мнение за абсурдно — продължи той, — още повече че никога не са били предприемани сравнителни изследвания с лица, които не са били в контакт с преобразователя на материята. Тогава може би съвсем нямаше да възникне подобно съмнение. Така например твърде е възможно това явление да е предизвикано от някой нов медикамент. Аз съм по-склонен да виждам зад целия този случай известна интрига от страна на корабо— и самолетостроенето, които понесоха тежки щети вследствие новото прогресивно развитие.

Аз ви призовавам да ме подкрепите в борбата срещу тези нападки относно съвместната ни работа. Обществеността трябва да бъде успокоена. Ще настоявам това съобщение да не се публикува, докато не се установи несъстоятелността на тези предположения чрез по-нататъшни изследвания. Всеки от вас по един или друг начин служи на нашето жизнено дело. Оттук и във ваш интерес е навсякъде да упражнявате влиянието си в тази насока. Човешкият напредък не бива да се спира!

Както винаги, той беше говорил с убеденост, нетърпяща никакви възражения. Но когато никой не каза нищо — всеки гледаше безмълвно пред себе си, — противно на навика си, той нервно забарабани с пръсти по масата. Спря едва тогава, когато усети всички погледи в ръката си.

Пръв се изправи професор Уелинг.

— Много съжалявам, колега Малман, но информацията ви не беше твърде прецизна. Аз също вече съм запознат със съобщението на клиниката „Мора“. Според него при упоменатите случаи се касае за общо петнадесет души от година трета на нашето частно летоброене. През тази година сме извършили транспорт на материя с всичко двадесет души. Значи губят се само пет души и те са умрели. Следователно засегнати са всички лица, подложени на опити. Преди година трета ние сме провели само един-единствен опит с човек. Спомняте си за Петер Пал. Освен това забравихте да споменете, че този човек от известно време е изчезнал и никой не може да го открие. Значи най-важният свидетел липсва, и то тъкмо този, чието състояние или ще отхвърли каквито и да било подозрения, или ще ги утежни още повече. Трябва да опитаме всички възможности, за да го открием.

Малман се опита да го прекъсне, но Уелинг не му обърна внимание и уверено продължи:

— Вместо това, сега трябва да продължим старата игра на безобидност, без обръщане назад, на сляпо препускане напред. Игра, в която участвахме твърде дълго. И тъкмо тази е една от причините, поради която ние скоро се отделихме от вас, както знаете, но твърде късно, както виждаме днес. Защото ние не сме скочили от влака, който направлявахте и все още направлявате, както се бяхме надявали. Ние все още сме в него, само сме се прехвърлили в друг вагон. Не искахме да си счупим врата, само търсехме успех и признание. Това постигнахме, но не забелязахме, че междувременно нашият влак се е втурнал с бясна скорост напред. Сега ни остава само един избор: или да продължим с него и да загинем, ако влакът дерайлира и се сгромоляса в бездната, или още сега да скочим, въпреки опасността да си счупим врата.

Аз лично предпочитам последното, защото все пак остава една възможност — да се спаси здравето на милиони, които иначе биха били загубени. Във всеки случай аз отказвам да продължа играта. Заклевам ви всички: Нека извикаме СТОП, да спрем преобразуването на материята, докато изясним нещата.

Към края на изказването Малман бе застинал така неподвижно на мястото си, сякаш нищо не бе чул. Дълбоко в него винаги бе будувало предчувствието за това, което се беше случило. Той не искаше и да чуе за това предчувствие. Ала сега този вътрешен глас напираше и той знаеше, че освен малко време, нищо друго не можеше да се спечели. И все пак не искаше да се предаде. Гордостта му просеше отсрочка.

— Готови ли сте да подложим резултата на гласуване?

Уелинг не даде отговор, само погледна Уинтърс. Погледът му се плъзна по лицата на останалите, после кимна.

Уелинг рече:

— Съгласен.

Малман надуши шансовете си и набра сили. Блестящ като в доброто старо време, той формулира още веднъж своите схващания, като заключи:

— Всички ние плаваме в една и съща лодка. С моята идея вие си проправихте пътя. Ето защо аз имам право да настоявам да не ме изоставяте в беда. Аз ще оправя всичко, ще се погрижа нищо да не достигне до обществеността. Целият случай ще се представи като обикновена интрига. В това съм абсолютно сигурен. Длъжни сме да издържим докрай. А щом издържим, всички вие още веднъж ще ми бъдете благодарни. Да повярваме в общото ни дело и…

Секна. Уинтърс беше скочил изведнъж:

— Да повярваме, да повярваме! Моля ви да ми отговорите на един въпрос: Кой от вас направи някога такова пътуване с преобразователя на материята?

Изумени извиха глави. Всеки погледна другия, но никой не се обади.

— Извинете, че ви прекъснах — каза Уинтърс.

Малман остана за момент неподвижен, втренчи поглед напред, после се обърна и напусна безмълвен залата. Беше загубил гласуването, преди то да се проведе.

5.

Въпреки че най-после те узнаха къде е Петер Пал, той не им трябваше вече като свидетел. Не искаха да се откажат от него единствено в интерес на прецизността, защото някога е бил първият човек, когото тази машина беше преобразувала, изстреляла и възстановила. Искаха да открият и у него потвърждението, което милион пъти бе потвърдено — чудото на преобразуването на материята за жалост се оказа чисто човешко и оттам едно несъвършено чудо. Но това несъвършенство не биваше да се допуска с лека ръка, ако трябваше да съперничи на сътворяването. И гордите слова за преобразуващото влияние на това гениално откритие станаха чистата истина, ала една страшна истина, с последствията на която човечеството трябваше да живее за в бъдеще.

Бяха обкръжили цялата долина. Сведенията от населението бяха много точни, така че нямаше да им коства много усилия да го намерят. Отправиха се на път призори. Стъпка по стъпка пребродиха гъстия храсталак. От време на време откриваха по някоя диря — тук изоставено огнище, там разкъсани парчета дивеч. Не липсваха и следи от стъпки, които те оглеждаха, като кимаха многозначително. Към обяд обръчът на преследвачите се стегна, разстоянието между тях толкова се скъси, че можеха да чуват виковете си. Но все още не го бяха видели с очи и решиха да направят почивка.

Слънцето блесна през листака, дъхаше на прясна пръст и изгнила шума. Неколцина от тях бяха стигнали до една горска полянка, където слънчевите лъчи проникваха само до земята. Спряха за миг заслепени, когато изведнъж се чу страхотен пронизителен рев. Едновременно с това върху им се посипа градушка от едри камънаци. Двама от тях паднаха, ударени, на земята, останалите побегнаха и потърсиха убежище в гъсталака. Но преди да се шмугнат в него, някакъв голям клон удари един от тях и го повали на земята. Последва гърлен смях, придружен от тъп барабанен огън.

От всички страни дотичаха ловци. Ловците се спуснаха насам. Запретърсваха короните на дърветата, откъдето бяха дошли звуците. Един изкрещя:

— Ето го! Насам! Ето го!

В клоните на един голям дъб се беше свила огромна черна маймуна, ядно вторачила в тях кървясалите си очи.