Петко Тодоров
Имане

Иван Габъра се изтърва, като го спущаха с пояс в пещерата, и там издъхна нечут, невидян из пущиняка. Дядо поп Марко и досега се щура побъркан да търси из село разколното. А Дойно Сирака махна ръка и на къща, и на стока — за хиляди гроша, глави и лихви ги пое срещу записа му кръчмарина. Децата му се разпиляха да си вадят хляба по чужди врати, жена му се глави и тя за ратакиня у хаджи Маркови, колкото да има где да се подслони — да не умре от глад. Дойно, запъхнал в навуй железен шиш, ходи и до днешен ден, зареян из горите. Всички чешми край село подкопа: черници, трепетлики, тополи — вси наоколо изсъхнаха с подровени корени, да търси под тях имане…

Имането си играе, откак се е село заселило тъдява. Дядо Момчил Старика на сто години беше станал и все за него разправяше. Помнят го всички.

— Болярска сватба е превардил тук гагаузки хайдутин, па обрал всички сватбари и докато сам сапикаса, чета му затрила и момъка, и булката. И гагаузин бил — турски приказвал, ала все и той кръста целувал — докривяло му, че християнска кръв пролели, та всичко си имане от обири, което с девет катъра мъкнел, заровил го тъдява — заклето с човешка кръв, — па се пръждосал с дружина си надолу към равна Румъня. Кога изплашени сватбари назад се върнали, горко заплакала момина мама. Скокнала е, та е дошла тук край младоженски гроб, че не й се щяло вече да се откъсне от него. Тя е първа къща тук в балкана издигнала, а по нея и бежанци от кърджалии и даалии с време са се прибрали тъдява, сродили са се и тъй се е село заселило…

Па оттогава и до днешен ден имането обикаля ката пролет край село. През години си лумнало край Залханата, та всички коне, които пасели по Гиргинини морави: кой въже скъсал, кой кол избил да бягат преплашени. Дойно Сирака разправя пък по-миналата година, сам с очи го видял, като трептяло над Младоженски гробец. И хвърлял си абата върху му, огъня бягал — цяла нощ го гонил, докато на призори изкукуригал над краен плет петел, та огъня се вирнал и изчезнал нагоре по гърбеля на Рогачова стена. Тъй казваше и дядо Момчил Старика: едно време като играло пак имането, подело се по баира и преплашен рогач, що бродял по Крива урва, хвърлил се от стената долу. И досега стои белега от изписаните му два предни крака върху канарите в реката.

Дебнат го селяни тъй от години. И петли се клали по него, и поп му е чел, но и досега никой не може да найде разколното, та да разрови, дето се спотайва толкова злато. На земно ли е, на камък ли е, не мой да се проумей. Надникне ли пък някой по-сърдечен над него, пипне ли го, то като пъстърва риба се изплъзне дяволски из ръце му и тежко и горко тогава на селякът — омаломощен, сбъхтан той ще крее с недели…

И уж всички се заричат да си не губят ума по дивото, че и питомното ще изтърват, а ката година по Благовещение скришом един от други се защурват още от вечер из горите.

— Ако се е стрелнал рогача от Крива урва — крои на ум Бою, — тряба имането да е играло горе на Калпака. Ами чак на върха ли и той го е заровил? Как го е мъкнал дотам?…

— То на такъвзи: какъвто му ата, такъв му и сахатя — придумва Добри Байнов дяда Браделя.

— Още есенес овчарчетата му казали, че видели гола циганка с турци да се щурат насам и циганката ги повела през една козя пътека, та не можли да им хванат вече дирята…

— Ще има тук крушка опашка, ама… — шепне Добри.

— Че има-има — клати глава дядо Брадел, — ама ха, хвани го де!… Не се само обажда ки! А то и аз дохаждам да се пощураме на призори под стената… Беки…

— Ще отидем и само двама — няма да ни чува селото. Ако искаш, аз ще копая, ти само купи половин ока ракия…

— А-ах, като има ракия, и аз копавам — отминава дядо Брадел. — Ей като извадим имането, тогъзи все с ракия ще се черпим, ама сега — туй, което си от уста отделил и за черни дни скътал, не бива да отиде за ракия. Виж имането нито сермия има, нито ще се бъхтеш покрай него…

Пък Дойно Сирака стоката и къщата си опропасти, та сега и на Гергя Дългия ума ще размъти:

— Аз ти казвам, с очите си го видях — тъй пред мен игра и сам с абата си го гоних… Остави ги другите: кой гдето ще да върви; ний с тебе на Младоженски гробец ще вардим… Там като ги е заклал Гагаузинът и до тях имането е заровил…

И Герги, да не остане по-долу от Сирака, помери да излъже, та сам чак вяра си хвана:

— Баба казваше, ама… и аз една вечер бях ходил за вършина, та позакъснях. Месеца беше изгрял, отбих се да пия вода на кладенеца при Младоженски гробец, ама дечурлигата бяха разбили котела, че коленичих в кладенеца да пия. Като се надвесих, като погледнах, като заблещукало онуй дъно, премрежиха ми се очите. Имаше колкото една копринарска тава жълтици да видях.

— Туйто… — сякаш лапна приказка от устата му Сирака, — той под извора го заровил, да не е ни на камък, ни на земно — пуснал е водата отгоре му… Колкото копринарска тава, а?… Тръгвай сега…

Разщъкаха се селяни още от тъмна вечеря. Мина среднощ, време петляно настана, а те не искат и да знаят сън, умора… Ей сипна зора, сепна се гората, оттук-оттаме, като пернати стрели, прелитат прокудени от есента лястовички и слънцето бърже-бърже се подема по ясното небо. На едни се откъсват кръстове от копан, на други премалява на сърцето от глад, а имането си се спотайва мълчаливо, незнайно де.

— Не ще стигам Дойна Сирака, да ставам за смях на хората, ами да си сбирам чуковете, докато не ме е видял някой — нарамя лигар Бою да си върви.

— Ехе, Уста Добре, намери ли го? И ти, дядо Браделе, на стари години малджия си станал! — се стъписа на пътя Бою.

— Ами ти де си ходил с лизгар на Благовещение, че нас съдиш?… — се ропна Добри.

— Хайде си, Добре — вдигна нагоре очи по Крива урва дядо Брадел, като се почесва по тила, — хайде, стига сме си губили ума по туй имане…

А над тях, затулени зад драките, се препират други:

— Нали ти викаше, че като се поклатяла плочата, под нея нещо звънтяло?…

— Звънти я, повдигнахме ли я да видим?

— Звънти — щеше да ми пребиш краката…

— Ей ги и други; и те под плочи търсили — се подсмихна Бою.

И ето насреща им се ухили Дойно Сирака:

— Ехе, че то цяло село тръгнало по имане…

— Е, намерихте ли го бе, Дойно? Ти барим нали му отбираш на туй най-вече? — поде Добри.

— А, бе ще намериш… Пари много, ама ха намери му колая де… — климна глава уморен Герги Дългия.

— Я си тръгвайте! — подбира с всички пътя Дойно Сирака. — И вий имане ще търсите. Защо ли сте само марфилили занаята?…

Извика селяни зад Рогачова стена, слязоха в село и се разпръснаха по къщи да оставят кой мотика, кой лизгар, без да се сбогуват.

Само Дойно Сирака нигде не се отби. Не му мига нему око от никого. Запъти се и право на хорището всред село се озова. Вси го изгледаха засмени. Булки се сбутаха усмихнати, гайдара лудо зачофили пръсти по писналата ручилка, а накривил калпак, хороводник ситно-ситно преплете крака, па по него извиха и кръшно хоро пъстрополи изгори.

Подухна долнякът, срамежливо зашушнаха окичени с цветове овошки и от балкана полъхна излека ведрата нощ. Насядали по прагища, свекърви завикаха една по една да се прибират нескопосни невести, а ето оттук-оттам заприиждаха и малджиите. Дядо Брадел си запали луличката на една страна, па весело погледна левент хороводник и като да припомни луди младини. Бою вдигна немирни очи, сякаш търсеше някого, а Добри застиска плешки, откъснати от копан цяла нощ. Само Герги Дългия глухо изгледа наоколо и заизсмуква кухия си преден зъб.

— Как е, на земно ли е, или на камък? — смигна на Дойна горския стражар.

— Не е ни на земно, ни на камък — зашепна важно той. — Ний му влязохме вече в ноймата. Хайдутина, като избил сватбарите, заровил под Младоженски гробец имането, та пуснал да тече отгоре му водата. Оназ вечер, като изгря месеца, надвесих се да пия: на дъното в кладенеца цяла копринарска тава алтъни лъщят…

Горския стражар засука руси мустаци, като побутна провесена на рамо мартина.