Томас Стърнс Елиът
Пътуването на влъхвите ^[0]

„Настудувахме се тогава,

точно в най-лошия сезон за пътуване,

а то беше дълго пътуване:

пътищата затрупани, времето остро,

мъртвешка дълбока зима.“

Ами камилите — изпожулени, с подути крака, вироглави

лягаха долу в мекия сняг.

Имаше мигове, в които съжалявахме

за летните дворци по склоновете; за терасите

и за милите девойки, дето поднасят шербет.

После камиларите ругаят, роптаят,

някои забегнаха, други искаха пиене и жени;

и нощните огньове догарят и не достига подслон,

и градовете — враждебни, и паланките — зли,

и селата — мръсни, и навсякъде високи цени:

намъчихме се тогава.

Накрая решихме да пътуваме нощем,

да спим из канавките и щом задремеш,

глас запява в ушите ти, казвайки

„всичко това е лудост“.

 

Една заран се спуснахме в мека долина,

влажна под снежните върхове, ухаеща на злак,

бълбукаше поток, воденица млатеше мрака,

три дървета стърчаха под ниския свод.

И стар бял кон, препуснал в ливадите.

Дойдохме после до кръчма с асма,

шест ръце хвърляха зар за сребърници, вратата зееше

крака ритаха празните винени мехове.

Но нямаше сведения, затова продължихме

и пристигнахме привечер, точно навреме

на мястото; то беше (речи го) добро.

Всичко бе толкоз отдавна, сещам се аз,

и пак бих постъпил така, но запишете

това запишете

това: за какво бяхме отведени по тоя ПЪТ,

за Рождество или Смърт? Имаше Рождество, спор няма,

знак несъмнен ни се даде. Виждал бях и смърт, и рождение,

но все съм си мислил, че са различни; това Рождество бе

тежко и горко страдание за нас, като Смърт, като наша смърт.

Прибрахме се после по разните краища, по своите Царства,

но вече нямаме мир тук, сред старата вяра,

с тия диви хора, сграбчили своите идоли,

Ще ми се втори път да умра.