Томас Стърнс Елиът
Прелюди

I

Зимната вечер слиза долу

с мирис на скара край вратите.

Часът е шест.

Опърлените краища на дните.

Сега пък дъжд и вятър свиват

остатъци кирливи

от гнила шума в твоите следи

и вестници от празните дворища;

дъждът плющи

по счупени кепенци и комини на огнища,

кон с тропот в ъгъла се скри,

самотният файтон изтрака.

 

И светват лампите във мрака.

II

Полека утрото съзнава

прокисналия дъх на бира

из улици застлани с трина

тълпа нозе там се сгъстява

пред ранни будки за кафе.

Щом времето от маскаради

до маскаради се повтори

човек се сеща за ръце

които вдигат мръсни щори

из мебелираните сгради.

III

Ти одеялото отметна

и легна сънена по гръб

да чакаш нощните видения

и хиляди мизерни образи —

душевните ти изпарения

се откроиха по тавана.

А щом се върна тоя свят

и лъч се в стаята просмука

ти чу врабчетата в улука

и улицата ти видя

каквато тя не се познава;

а ти седиш си на кревата

сред ролките си от косата

и жълтеникава пета

във мръсната ти длан изгрява.

IV

Душата му върху небето,

което чезне зад града

или настойчиво потъпкана

във четири, пет, шест часа;

късите, зли пръсти, тъпчещи лулите,

вечерните вестници, очите

наясно с ясните неща

като съзнанието на мръсна уличка,

жадуваща да покори света.

 

Около образите тук

събират се мечти, желания

и мисля си за някакви неуловимо нежни

неуловимо страдащи създания.

 

Изтрий устата си с ръка, засмей се;

световете се въртят като старици,

сбиращи съчки по сметищата.