Христо Пощаков
Спасеният

Хидравликата на шлюзовата камера плавно отвори заоблената продълговата врата на входа и ДОДИС-31 се промъкна в склада. Топлият въздух във вътрешността на помещението предизвика мигновената кондензация на водни пари върху тялото му. Андроидът се покри със скреж, който бързо се стопи и се превърна в капки вода. Миниатюрните й струйки започнаха да се стичат по облеклото, лицето и ръцете му. Пластмасовата кожа на физиономията му лъсна, сякаш току-що излизаше от сауна. Машинното подобие на човек се завръщаше от поредната си външна „екскурзия“ и както винаги досега, завързаният с подръчни ленти вързоп върху гърба му съдържаше стълпотворение от разкъсани тенекии, метални части с неизвестно предназначение, електронни платки, обвити в сбръчкано алуминиево фолио, сплетени кълбета от кабели и стотици други ненужни вехтории, повечето от тях жестоко сплескани. Малкото останало от Базата. ДОДИС се огледа и тръгна към любимия си ъгъл, където се извисяваше внушителна купчина от домъкнати боклуци. Магнитните му подметки отчетливо тракаха в околната тишина.

Кирил Давидов го наблюдаваше и мълчеше. Не беше отворил уста вече трети ден.

След като привърши с разтоварването на намерените вехтории, андроидът се насочи към него и с привичен жест почеса изкуствените косми на модната си брада. Кой знае защо, моделът 31 бе произведен с този подчертаващ мъжеството атрибут. Кондензиралата влага по лицето му вече се бе изпарила и „кожата“ му изглеждаше матова.

— Донесох много нови неща — съобщи той.

Оцелелият не отговори, а инстинктивно повтори предишният му жест, като прекара пръсти по взелата застрашителни размери собствена растителност, която бе стигнала до гърдите му.

— Чу ли какво ти казах? — настоя ДОДИС и сви устни.

Абревиатурата му най-вероятно означаваше „Добре Организирано Деликатно Изкуствено Създание“, а производителят се бе постарал да го снабди с двигателни механизми за мимика.

— Не — отвърна човекът след известен размисъл.

— Намерих много полезни остатъци — настоя андроидът. — Добре, че най-сетне благоволи да проговориш.

— Боклуци. За какво са ти?

— От тях може да се направи нещо. Например сенокосачка. Или други ценни приспособления, чиито конструктивни подробности съществуват в програмата ми.

Кирил погледна през близкия илюминатор и изпадна в остър пристъп на нервен смях. Беше астероиден ден, регулиран от хората по време в близост до земния. Бледата светлина на далечното Слънце предизвикваше мътни отражения върху тъмната повърхнина на скалата, набраздена от грозните рани на метеоритните сблъсъци. Не изглеждаше особено подходяща за употреба на сенокосачка.

— Върви по дяволите! — извика неочаквано злобно оцелелият. — Не ме занимавай с глупости.

ДОДИС се опита да продължи разговора, но човекът не му обърна внимание. Андроидът издаде неопределен звук и се отправи към стелажите с наредени по тях дюардови съдове за втечнени газове. Кислородните бяха със синя емблема, а водородните — с червена. Той зави редуктори към два от тях, свърза гъвкавите им шлангове към изходните отвърстия, повдигна ризата си и включи присъединителните им краища към двата метални щуцена, които се подаваха от двете страни на кръста му. След това отви вентилите на бутилките и застина в очакване. Изолираните резервоари, монтирани в задните му заоблени части, бързо се напълниха. После извърши операцията в обратен порядък и погледна монтираният на китката си уред. Процесите на окисление на водород в горивната камера, разположена в коремната му област, протичаха нормално. Топлинният продукт на реакцията директно произвеждаше електрически ток, необходим за както сервомоторите в главата и крайниците му, така и за електронните му схеми и чипове. Получената вода се събираше в съд, монтиран в прасеца на десния му крак. Беше снабден с тапа за източване и ДОДИС никога не забравяше да извършва това действие, особено преди излизане в пустотата на космоса.

Андроидът се почувства спокоен — дотолкова, доколкото позволяваше блока с могъща памет, монтиран в гърдите му, но от там вече пристигаха нови указания. Следващото му презареждане зависеше от разхода на енергия — обикновено го правеше на всеки четиридесет и осем часа. Подтикнат от основните постулати, заложени в програмите на изкуственият му интелект, ДОДИС се насочи към любимия ъгъл на склада си и започна да се рови в донесените от него боклуци. Моделът на андроида бе толкова съвършен, че той вече си бе „наумил“ нещо.

Кирил стоеше пред илюминатора, втренчил отнесения си поглед в черното пространство на веднага настъпилата астероидна нощ, осеяна с милиарди светещи точици, които не мигаха. Присъствието му на тази грамадна скала, отдалечена на милиони километри от Земята, сега му изглеждаше неправдоподобно. Стените на голямото помещение, в което се намираше, сякаш го смазваха. Усещането не бе по-различно и когато се намираше в свързаните странично модули на кухнята и тоалетната… Но това бе всичко, което бе останало от някога грандиозния строеж, замислен като основен изследователски център за проучване на дълбокия космос.

През първите няколко месеца той многократно бе обхождал съседните помещения, но навсякъде се чувстваше като вкаран в капан плъх. Влизаше от едното в другото, докато накрая изгуби желанието да ги обикаля. Нямаше скафандър, за да се поразтъпче навън, той беше ликвидиран заедно с личния му шкаф, който се намираше в унищожената част от базата.

Отначало андроидът му беше донякъде приятен, но постепенно престана да му обръща внимание. Липсата на истинско човешко присъствие започна за предизвиква нервни кризи, усещаше, че постепенно губи контрол над себе си. Кога щяха да пристигнат? Кога?! След месец, след два или след година? А може би повече? Искаше му се да завие като куче, останало без стопанин.

Кирил непрекъснато премисляше станалото. Беше плод на нещастна случайност — лоша вероятност, съизмерима с милионни части след десетичната нула. Траекториите на близките тела в зоната на скалата, върху която се намираха, се смятаха за стабилни, но въпреки това се случи непоправимото. От пространството извън орбитата на Плутон пристигна огромен неканен гост, който предизвика гравитационни промени в системата на астероидния пояс и милионите твърди отломъци, които се скитаха из него, бързо се превърнаха в каменни подобия на билярдни топки, които се блъскаха, разбиваха и отскачаха една от друга. Основната част на базата, построена с огромни средства и непосилен човешки труд, беше смазана от чудовищен сблъсък. Същата участ постигна и спасителната совалка, закотвена в близост до жилищните и работните модули. Ударът беше толкова бърз и ненадеен, че нямаше време за евакуация. Не помогнаха нито лазерните оръдия, нито изстреляните защитни ракети с ядрени бойни глави. Масата на метеора, който неочаквано се стовари върху астероида, се оказа прекалено голяма.

Всички средства за комуникация със Земята бяха унищожени, но все пак SOS сигналът беше изпратен минути преди катастрофата. Кирил не можеше да се отърве от спомена за неистовият писък на аларма от първа степен, която го завари в коридора между един от модулите. Тогава се вмъкна в първата попаднала му шлюзова врата и се озова в склада — почти неизменното убежище на андроида, който се занимаваше с разпределяне на хранителните продукти и тяхното приготвяне в кухнята.

В съзнанието на оцелелият още гърмеше глухият неистов грохот, усилен от резонирането на металните стени на модула, който подскачаше. След това бе настъпила непоносимата тишина, която и досега го стряскаше преди да заспи — толкова силна и мъртва, че сякаш боботеше в ушите му.

Разбираше, че някой все някога трябваше да пристигне, за да го измъкне от капана, но реализирането на полет бе свързано с разход на огромни средства и най-вече изискваше време. „Кога… кога… кога?“- въртеше се в главата му натрапчивият въпрос, който напоследък почти не го напускаше.

Кирил най-сетне намери сили да се откъсне от илюминатора, след това погледът му привично обходи вътрешността на помещението. В едната му част рафтовете на стелажите монтирани до стените бяха препълнени с месни консерви, бидони с вода, вакуумни опаковки с галети, конфитюри, концентрати от зеленчуци, лиофилизирани картофи, витаминни смески и даже две-три каси с шампанско. В другата се намираха дюардовите съдове с втечнен водород, кислород и въздух, необходими за поддръжката на собствените му жизнени функции и автономното съществуване на андроида. Беше истинско чудо, че малката ядрена централа, вкопана в шахта в скалата на около петстотин метра от модула на склада, бе избегнала участта на базата и продължаваше да функционира. Тя методично продължаваше да осигурява необходимото електричество за осветление и отопление на трите помещения. Всяка седмица ДОДИС го караше да отива в кухнята, затваряше го зад херметичната й врата и извършваше „проветряване“ на склада, тъй като в него липсваха регенерационна инсталация за пречистване на въглеродния двуокис или оранжерия. След това отново създаваше атмосфера. Все пак той бе получил достатъчна доза късмет: обемът на склада беше достатъчно голям и дни наред можеше да диша, без да се задъхва.

Привършил с тайнственото си занимание, андроидът отново се приближи към него. В ръката си стискаше купчинка от изрязани листчета твърда пластмаса, които бяха с учудващо еднакъв размер.

— Виж какво направих — показа изделието си ДОДИС.

— Не ми е съвсем ясно — намръщено произнесе Кирил. — Какви са тези неща?

— Карти за игра. Знаеш ли да боравиш с тях?

— Донякъде. Зависи от играта.

— В мен са програмирани всички по-известни. Коя предпочиташ?

— Пак ли ще ме занимаваш с глупости?

— А какво да правим? Нали времето трябва да минава? — отвърна андроидът.

— На теб специално, не ти ли е все тая? В крайна сметка не си нещо повече от прецизна машина. Ако решиш, можеш да се изключиш.

— Няма ли да ти бъде скучно без мен?

— Виж ти, загрижил се за мен човекоподобният.

— Така е. В програмата ми е заложен такъв алгоритъм. Освен това и за мен е по-добре да поддържам механизмите си в движение и изправност. В противен случай, при липса на функционираща смазочна система, някой от вътрешните ми възли може да ръждяса.

— Уместно казано — отстъпи Кирил пред машинната логика. — Добре, с какво избираш да започнем?

— Предлагам да играем на „Канаста“. Запознат ли си правилата й?

— Раздавай — нареди човекът след като се настаниха на масата в кухнята.

След шест часова битка, на андроидът не му омръзна да побеждава. Кирил успя да го бие едва след стотина раздавания.

— Не можеш ли да губиш игри? — запита той ядосано противника си по някое време.

— Мога, но не искам. Работата е там, че помня добре каква карта е минала, а ти имаш по-слаба памет. И веднага пресмятам броя на точките.

— Дявол да те вземе! — изрева човекът след осмия час непрекъснати поражения. — С такава прецизна машина не може да се играе. Слагай нещо за ядене, после искам да спя.

— Както желаеш — каза ДОДИС и устата му се разтегна в саркастична усмивка. — Дано утре да имаш повече късмет.

Битката продължи на следващият ден, и на по-следващите. Кирил непрекъснато губеше и стигна почти до истерия. Но в него се появи болна амбиция, която непрекъснато нарастваше. Успя да победи андроида едва след месец. После преминаха към „Бридж“, след това към „Скат“, ала умното човекоподобно продължаваше да предизвиква в него чувство на малоценност. Докато един ден той внезапно почувства силно отвращение към играта на карти, а предишното му чувство за безнадеждност като че ли само това чакаше — бързо се завърна.

Отново започна да стои с часове пред илюминатора на модула, макар че насрещната гледка оставаше една и съща. Андроидът на няколко пъти се опита да разговаря с него и след като се убеди, че опитите са безуспешни, излезе навън, за да се рови в развалините. Върна се с обичайните си тайнствени боклуци, който включваха и голямо парче стъкло, отчупено под различни ъгли.

— Този път намерих и кутия с компакт-дискове — съобщи той. — Някои от тях са напълно запазени. Предполагах за тяхното частично оцеляване, тъй като в базата бяха с хиляди, затова предварително се подготвих. Скоро ще има изненада.

Обхванат от пристъпите на непоносима мъка, Кирил не му отвърна. В главата му се въртеше единствената мисъл: „Кога най-сетне ще пристигнат?“, а тя го довеждаше до полуда.

Прозвучалата музика го сепна — беше деветата симфония на Бетовен. Разнасяше се от главата на силно озъбения, застанал срещу него ДОДИС, който се бе приближил неусетно. Ръцете му стискаха саморъчно направена метална кутия, а жиците, които излизаха от нея се губеха под неизменната му риза. Човекът го погледна изумен, а андроидът натисна нещо по изделието си и музиката спря.

— Виждаш ли, ставам и за звукова уредба — ухили се той с механичната си усмивка, но констатацията му по-скоро звучеше като собствена похвала. — Репродукторът в гърлото ми е с голям диапазон на честоти, само дето трябва да държа устата си непрекъснато отворена. Прегледай дисковете, отбрах всички годни за употреба. Избери си някой, за да го пусна в действие. Разполагаме със стотици часове музика. Сигурно вече разбра, че и лазерното устройство за просвирване е сглобено от мен. А преобразуването на цифровия запис се извършва в един от собствените ми блокове.

Кирил се нахвърли върху неочакваното съкровище и трескаво започна да преглежда заглавията върху малките кръгчета. Посегна към едно, което съдържаше някои от любимите му песни и го подаде на умната машина.

Следващите два месеца преминаха като в сън. Компакт-дисковете бяха прослушани по няколко пъти, някои от тях човекът слушаше дори по време на хранене. Андроидът едва не разчекна устата си, но изпълняваше желанията безропотно. Наистина от басовите тонове, които излизаха от гърлото му, можеше да се иска повече, но Кирил се задоволяваше и с наличното. Докато по някое време и това занимание му омръзна и започна да се разхожда в кръг из склада, като хапеше устни.

Погледна към стелажите с продукти, и установи, че тяхното количество щеше да му стигне за поне за десетина години. Но този факт като че ли изобщо не го затрогна, тъй като вече едвам издържаше изминаването на монотонните дни, в които не се случваше очакваното. Той продължи около час с нервната си разходка, накрая се залепи за илюминатора, взря се навън и неочаквано започна да крещи от мъка и безсилие. Когато се умори от напъните си, усети, че в мозъка му започва да се разпростира черна пелена, която заплашваше да погуби разума му. Високият глас на ДОДИС го сепна и временно го измъкна от хватката й:

— Виж какво направих, докато си почиваше — рече умната машина. — Успях да изготвя подходящата амалгама.

Кирил се обърна и едва не подскочи. Срещу него се бе опулило космато лице, с потънали в орбитите очи. Изглеждаше много страшно! Едва след няколко мига осъзна, че е неговото собствено. Андроидът държеше в ръце неправилното парче стъкло, което бе превърнал в огледало. То отразяваше и най-малките подробности по физиономията на човека — бръчките, миглите, кестенявата коса, която се спускаше до раменете, синият цвят на очите, гънките между бузите и устните и стигналата почти до корема брада.

— Реших да приведа вида ти в изправност — отбеляза умната машина. — За целта си направих ножица. Трябва да подстрижа косата и брадата ти, тръгвай към кухнята!

Докато ДОДИС кълцаше с двете подострени парчета метал сплъстените му косми, Кирил не преставаше да се взира в огледалото. Почти беше забравил собствената си физиономия, срещу него сякаш стоеше чужд човек. Шокът от собствения му образ беше невероятен.

— Искаш ли да ти разказвам вицове — предложи андроидът. — Запаметил съм стотина хиляди, дори зная кога да се смея. Мога да бъда заразителен.

— Давай — съгласи се оцелелият, зашеметен от новата си външност. — И без друго няма какво да правим.

— Изчакай ме да почистя остатъците от коса, след това веднага започвам.

Следващата седмица премина в непрекъснат смях, мракът в съзнанието на Кирил се поразсея. От време на време той се оглеждаше в огледалото, тъй като беше добил странното усещане, че се е появил трети присъствуващ — мълчалив, но разширил астероидната компания.

Към края на месеца, човекът изведнъж престана да се смее, а временно отстъпилата позиции черна пелена, отново започна да го обсебва. Той се почувства не на себе си, домъкна се до илюминатора и може би за хиляден път се взря в до болка познатата външна гледка. Скалата продължаваше да е пуста и гола, звездите бяха втренчили немигащият си поглед в нея. Нищо не се променяше. Прииска му се да изреве, да строши проклетото стъкло и да излезе НАВЪН. В него се появи неутолимото и страшно желание ДА ГО НЯМА. И изтерзаният човек закрещя мъка.

— Няма ли да млъкнеш? — сепна го женски алт и той се обърна втрещен.

Срещу него се бе изправила непозната на пръв поглед жена. С пола направена от пластмасов чувал, с гладко като на момиче лице, грим на очите и странна прическа на главата. Гърдите й подуваха познатата риза.

— Какво си сторил със себе си? — изрева Кирил.

— Правилната глаголна форма е „сторила“. Още преди да си изготвя полата и гърдите, и да си сложа грим, аз вече бях станала жена. Бях се превключила на друга програма — отвърна му непознатият досега алтов глас. — Естествено, преди това с парче стъкло си обръснах брадата, която няма повече да поникне, понеже беше изкуствена. Прецених, че си самотен и се нуждаеш от женска компания. И без това аз ти приготвях храната, тъй като ти си достатъчно мързелив. Как ме намираш? Искаш ли да флиртуваме?

— Прическата на главата ти….откъде се взе?

Въпросът бе изключително глупав, но беше първото, което му бе дошло на ум.

— Перука е, направих я от твоята коса. — Измайсторих я нощем, докато спеше.

— Значи си се подготвял, така ли? — зададе Кирил нов безсмислен въпрос, а объркването му нарастваше.

— Подготвяла, ако нямаш нищо против. Ако искаш, можем да станем любовници. Мъжкото начало в мен вече е забравено. Никога няма да се превключа на старата си програма.

— Но ти… си машина — промълви стреснат човекът.

— Конструирана съм с много възможности. Ще видиш, ще ти хареса.

— Нннеее! — извика Кирил и побягна към кухнята.

— Както искаш — подхвърли след него напевния женски алт. — Съобщи ми, когато промениш мнението си. Така и не ми каза дали ме харесваш.

През следващите няколко дни Кирил се стараеше да не се намира в едно помещение с „нея“, мислите му непрекъснато бяха заети с проблемът как да „я“ избягва. Но това не можеше да продължава вечно и той постепенно се примири с новото „й“ присъствие. Един ден „тя“ му предложи да си говорят на литературни теми и той се съгласи. След това двамата дълги дни обсъждаха прочетеното от него. Постепенно контактът с „нея“ започна да му харесва.

— Всъщност ДОДИС е по-подходящо за женско име — каза един ден „тя“, след като му сервира супа от зеленчуци. — Не ти ли звучи като Гладис или Кларис?

— Не — отвърна с пълна уста той. — Винаги ще си останеш машина.

— Жалко — отвърна андроидката. — Таях известни надежди спрямо теб.

Една вечер „тя“ се опита да го прегърне, но Кирил я отхвърли. Не можеше да приеме идеята да спи с механична кукла.

Дните минаваха един след друг и бяха донякъде приятни, докато изкуствената жена не започна да му прави скандали — дори и за най-малкото нещо. Претенциите й да се държи с нея като с дама непрекъснато нарастваха. Човекът на няколко пъти изпадна на границата на нервна криза, изразена с див кикот. Дори веднъж му се прииска да й удари шамар, въпреки очевидното безсмислие на този акт.

— Слушай ДОДИС — заяви един ден Кирил сериозно. — Защо отново не станеш мъж?

— Невъзможно е — отвърна умната машина. — Програмите ми не се сменят като носни кърпи, освен това ролята на жена ми харесва. Усещам емоциите по-силно.

— Нима ги имаш?

— Пак ли се опитваш да обиждаш, негодяй такъв? Мислиш ли, че не схващам намека? Цял ден вървя след теб и те обслужвам, а ти и едно „благодаря“ не казваш. Съжалявам, че нямам устройство за сълзи, за да се наплача както трябва. А ти от утре ще си наказан: цяла седмица сам ще си приготвяш храната, нека после да видим, дали ще си промениш отношението.

— Андроидите се произвеждат, за да обслужват хората! — възрази възмутено Кирил.

— Не зная как е при другите модели, аз ще го правя само при добро държание. Какво си ме зяпнал! Искам уважение! — пропищя гласът й с остър фалцет.

Оцелелият човек се видя в чудо. През седмицата на два пъти прегори пакетираното във фолио ядене в печката, после трябваше да преследва топчета от хранителна паста из въздуха и да се храни с недоварена супа. Накрая капитулира.

— Уважаема ДОДИС — обърна се той към „нея“ с най мазният тон, на който беше способен. — Много те моля да се върнеш към предишните си задължения.

— Ще си помисля — отвърна андроидката, но към края на деня предишното статукво бе възстановено.

И двамата за известно време бяха доволни.

След известно време Кирил се доближи до оголената част от стената, върху която с остър предмет нанасяше резки за изминалите дни. Вертикалните шест се зачеркваха със седма хоризонтална и този акт отбелязваше отминаването на седмицата. Много по лесно бе да попита ДОДИС, тъй като програмите й включваха калкулатор и календар, но собствените му действия повече му харесваха. Тогава имаше усещането че ИЗВЪРШВА нещо.

Оцелелият започна да брои седмиците и стигна до петдесет и една. Беше прекарал на този злощастен астероид почти година. Мъката и самотата отново стегнаха гърлото му, позабравената черна пелена се измъкна отнякъде и стегна в железни клещи съзнанието му. Кирил се долепи до илюминатора, видя познатата пуста околност и започна да крещи. Мракът го сграбчи в немилостивите си обятия. Той се затича към шлюзовата врата на изхода и натисна бутона за отваряне. Зад нея се намираше втора, която водеше към каменната повърхност на астероида.

— Не мога повече, не издържам! — изстена и посегна към копчето за отваряне.

В този миг усети китката си стегната в желязна хватка. ДОДИС го повлече и насила го върна помещението на склада, после изви ръцете му назад и с бързи движения ги завърза с предварително подготвената пластмасова лента, чиито дълъг край остана да виси във въздуха. „Тя“ го взе, избута Кирил до най близкият от стелажите и го привърза с остатъка от лентата към една от вертикалните опори. Сега човекът се оказа в положение на завързано куче и можеше да вие колкото си поиска. Друго не му оставаше.

— Привърши ли най-сетне? — попита ДОДИС по някое време. — Проглуши ми ушните сензори. Какво смяташе да направиш преди малко? — добави сурово.

— Да привърша с чакането — отвърна прегракнало Кирил. — Не разбираш ли, полудявам! — изкрещя с последни сили.

— Програмата ми не е в състояние да допусне нито едното, нито другото — отвърна андроидката с благ алтов глас. — За в бъдеще ще те отвързвам само ако се храниш или искаш да отидеш до тоалетната. Вече си мой затворник. А аз ще седя до теб, за да ти правя компания и няма повече да излизам навън. Освен това ще се включа към електрическата мрежа. Останалият водород е в достатъчни количества, но кислородът трябва да се пести. Той е твърде необходим за твоето съществуване. А аз мога да изпълнявам функциите си и с външно захранване, само трябва да си намеря по-дълъг кабел. Между другото, литературните герои от програмите ми не се държат малодушно като теб, те винаги побеждават в изпитанията. Така постъпват капитан Оригава, от „Катастрофа в космоса“, Бърт Левин от „Астероидна одисея“ и Тони Делано от „Остров във вселената“.

— Не съм герой и никога няма да бъда — простена Кирил. — Аз съм слаб, измъчен и нещастен човек.

— Всеки е такъв, какъвто иска да бъде — възрази ДОДИС. — Престани да се лигавиш, спасителният кораб скоро ще пристигне.

— Вече не вярвам — проплака затворникът. — Полудявам от самотност, искам да умра!

— Няма да стане — отсече андроидката. — Поне докато аз съм тук. Съветвам те да се стегнеш, иначе ще премина към груби физически мерки. Ще ти изкарам през носа тази слабохарактерност.

Следващите седмици преминаха през съзнанието му като през мъгла, но не успя да полудее. ДОДИС понякога се опитваше да го утешава, понякога леко го удряше. Докато един ден го отвърза, но не за да му позволи да отиде в кухнята.

— Вече си свободен — заяви „тя“. — Можеш да погледнеш през любимия си илюминатор.

Кирил се втурна към него, толкова бързо, колкото му позволяваше придвижването с магнитни подметки. Голата пустош навън бе променена. Върху скалата стоеше кораб с огледален блясък на корпуса, а от него се измъкваха няколко бели фигури. Той се обърна към андроидката, която вече се бе настигнала до него и забравил, че е машина, поривисто я прегърна.

* * *

От завръщането му на Земята бяха изминали няколко месеца. Церемонията по награждаването му приключи — връчиха му ордена „Гражданска доблест“ — І-степен, а той не намери сили да го откаже. Присъствуващите в залата бурно му ръкопляскаха, после побързаха да я напуснат.

След като излезе във фоайето, Кирил неволно дочу две кратки реплики, разменени между непознати мъже, застанали с гръб към него.

— Как е издържал повече от година, без да увреди психиката си? — попита единият.

— Все пак е имал компания, и то „женска“ — изсмя се другия. — Не вярвам да е било чак толкова тежко. В замяна на това, сега е герой на човечеството.

На кавалерът на „Гражданска доблест“ неволно му се прииска да удари този кретен, но успя да се въздържи. В този момент край него мина дребен човек със старомодни очила и изпитателно вторачи поглед в лицето му.

— Какво има? — предизвикателно го запита Кирил. — И вие ли мислите като онзи?

— Не знам за какво става дума, но никога не съм зачитал чужди мнения. Просто исках да видя как изглежда отблизо човекът, на когото смятам, че съм помогнал — отвърна дребосъкът и чевръсто тръгна по коридора.

Обхванат от смътна догадка, Кирил се затича да го догони.

— Почакайте — докосна го той по рамото, след като го настигна. — Кой сте вие?

— Програмистът на андроида, с който бяхте. Мястото му не беше в склада и кухнята на базата, но той все пак отлично си свърши работата — отвърна човекът някак си сконфузено продължи бързо по пътя си.

Кирил напусна внушителната сграда и истината внезапно стигна до него. Душата му се изпълни с чувство на благодарност и обич към неговия спасител. Но емоциите му не бяха отправени към гениалността на дребничкият човек, който беше догонил. Кой знае защо, мислеше само… за ДОДИС!

И за изпуснатата интимна близост… с нея.