Румяна Каменска-Донкова
Пепеляшка

В дома на умората плахо се скрих —

ненужна, сама, неразбрана.

Животът щастливите мои сестри

на бала си шумен покани.

 

Светът беше моята мащеха зла,

с бездушие той ме отхвърли.

Мечти и надежди пред мен разпиля —

подреждах ги в стихове скръбни.

 

Глас ведър съчувствено чух да шепти,

глас, който тъгата лекува:

— В небесното царство не искаш ли ти

навеки със мен да царуваш?

 

Но как ще отида в небесния двор

със старата дрипава дреха,

тъкана от рано прекършен възторг,

от скрита печал без утеха.

 

Опасния порив за да издържи

на зли ветрове неуморни,

закърпих я с куп неумели лъжи

и лошо прикривана гордост.

 

С разбираща мъдрост Спасителят мой

докосна ми нежно сърцето.

Загърна ме в Своя целебен покой,

във дреха от слънце по-светла.

 

Погледна нозете ми прашни с тъга,

вървели след много заблуди.

На вярата в пътя да ходят сега

в кристални пантофки обу ги.

 

— На бала житейски без страх отиди

и щедро показвай на всички

на Моята обич добрите следи.

Да знаят, че Аз ги обичам.