Соня Бирмингъм
Цвят от скреж (1)

Глава 1

Планините Озарк — октомври 1885

 

Мъртъв.

Да, мъжът беше мъртъв. Мисти се беше навела, за да събира билки, а когато се изправи и погледна към залязващото слънце, видя мъртвия мъж. Тя пое дълбоко глътка свеж въздух, пропит с аромата на боровите гори, и втренчи поглед в една точка от планинското било, намиращо се на около четирийсет метра от нея. Там, простряно под един огромен дъб, лежеше тялото на мъж… едър, гол мъж.

Гърлото й се сви, тя остави кошницата си на земята и хвърли поглед през рамо. Приятелката й Лъки я следваше и водеше със себе си понито, което теглеше малката каручка с торбите. Момичетата събираха билки от три часа и торбите бяха пълни с див джоджен, босилек и още много растения, от които се приготвяха лечебни отвари.

Мисти започна да вика, но бързо престана. Не биваше да тревожи Лъки, още не. Може би тази стряскаща гледка да беше само трик на светлината, която бавно гаснеше. Тя чу прошумоляването на тревите, когато любимецът й — малък енот — тръгна към нея. Без да се замисли, тя се наведе, вдигна го и притисна топлото му пухкаво телце към гърдите си. А после отново посвети вниманието си на големия дъб, чийто тъмен силует се извисяваше на червения хоризонт. Предпазливо продължи да върви по пътеката. Трябваше да провери дали мъжът наистина е мъртъв, защото ако можеше, тя щеше да му помогне.

Сърцето й отново заби силно, когато се приближи, защото ясно видя проснатото на земята тяло. Уплашена, тя пусна Роло, коленичи и нададе тих вик. И тогава през листата премина един от последните слънчеви лъчи и освети тялото. Ръката му беше преметната през главата. Косата му беше рошава, тъмна като индиго и изпъкваше красиво на фона на есенните листа. Като хипнотизирана, Мисти разгледа тялото му сантиметър по сантиметър и почувства как силна червенина залива бузите й.

Като лечителка, тя беше виждала достатъчно голи мъже, но кой знае защо този мъж я впечатли, въздейства й по различен начин от другите. По мускулестите му гърди и бедра бяха полепнали борови иглички. Членът му, дори в покой, изглеждаше огромен и впечатляващ. Мъжът предизвика у Мисти най-съкровени мисли и желания. Обхвана я силна тъга. „Господи, какво ли му се е случило?“ Сърцето й се сви — той беше толкова красив. Лицето му беше леко квадратно, с ясно изразени черти и излъчваше сила, бузите му имаха бронзов загар, миглите му бяха гъсти и тъмни, устните — пълни и чувствени. Беше огромен и силен и някак си странно безпомощен.

Нападалите по земята листа изпукаха, тя се изправи и видя Лъки, която все така тихо я беше следвала и сега се намираше само на няколко метра зад нея. Приятелката й имаше рижа коса, бузите й бяха покрити с лунички, носеше извехтяла рокля, а огромните й очи сега гледаха ужасено. Лъки живееше с дядо си, стар свещеник, когото хората от долината Ред Оук^[1] наричаха отец Джубал, и беше най-добрата приятелка на Мисти. Лъки се беше вцепенила, а очите й заплашваха да изхвръкнат от орбитите. Мисти също не помръдваше, втренчила поглед в безжизненото тяло.

— Погледни само колко огромен и силен е той! — възкликна Мисти. Лъки се изчерви силно и извърна очи. — Може би е още жив — продължи Мисти. — Може би ще успея да му помогна.

Лъки поклати глава.

— Но той не помръдва. Мъртъв е. — Тя огледа сенчестата гора, в която започваха да се чуват тихите нощни звуци. — Днес няма да намерим повече билки. Слънцето е почти залязло. — Направи крачка назад и започна да усуква края на престилката си. — Не бива да стоим тук по тъмно. Нека просто си тръгнем.

Мисти погледна мъжа и й се стори, че долавя леко движение.

— Мисля, че още диша. — У нея се зароди надежда, когато леко разтърси рамото му. Той нададе стон и сърцето й възбудено заби. Красивият мъж беше още жив и тя трябваше да му помогне. Мисти погледна приятелката си и се усмихна. — Виж, не е мъртъв. А е красив като ангел! — Тя прехапа замислено долната си устна и прокара пръсти през косата му. — Има цицина, по-голяма от гъше яйце, на тила си. — После започна да изучава лицето му. — Първоначално не бях забелязала, но сега съм повече от сигурна, че е чужд на този край.

— А как, предполагаш, е стигнал дотук?

— Предполагам, че е дошъл на кон през резервата Юрика. И онези разбойници, които от известно време тревожат цялата долина, са го цапнали по главата, откраднали са коня и дрехите му.

Погледна смелото лице на мъжа и сърцето й отново силно заби. Беше се опитвала да спасява животни, хванати в капани, но беше сигурна, че онова, което се опитва да направи сега, е много по-опасно. Той беше все още в безсъзнание, а на нея й се струваше, че вече е променил живота й.

Лъки й хвърли неодобрителен поглед.

— Не мислиш да го прибереш у дома си сега, когато Езра го няма, нали? Нямаш дори представа, кой може да е той. — Погледът й пробяга по мускулестото тяло на мъжа. — Дори по дрехите не можем да се досетим откъде е. Може, когато се свести на сутринта, да ти пререже гърлото!

Мисти разтвори квадратната длан на непознатия. Топлината на ръката му възроди надеждата й. Не видя мазоли и заключи, че не е човек, който се занимава с тежък труд. Пулсът й се ускори, когато видя, че той не носи брачна халка и че на пръста му няма по-светла ивица, която да подсказва, че някога е носил такава. Лицето му е благородно, реши тя, той е джентълмен. И последните й колебания изчезнаха. Тя се изправи и погледна смело Лъки.

— Докарай каруцата тук. Ще го заведа у дома и ще го лекувам.

Лъки се намръщи.

— Ами ако е престъпник или събирач на данъци?

— Няма значение. Не може да лежи тук цяла нощ. Насекомите ще го нападнат. Добрите хора тук се броят на пръсти и само от нас зависи дали той ще живее.

Известно време се чуваше само вятърът, който си проправяше път през боровите клони, и дишането на понито. Мисти погледна приятелката си и разбра, че въпреки несъгласието си, тя ще направи онова, което се иска от нея. Годините, през които бяха неразделни, я бяха научили, че оплакванията на Лъки са само поза, защото тя притежава душевна сила и винаги е вярна на приятелите си. Усмихна се, когато Лъки се обърна и закрачи към каруцата, като продължаваше да си мърмори под носа за разни разбойници и събирачи на данъци. Когато Лъки се върна, Мисти беше хванала мъжа през раменете и се мъчеше да го повдигне. Срещна уплашените очи на приятелката си.

— Е, хайде, ела ми помогни! Тежи като кюлчета злато!

Лъки отстъпи назад.

— Никога преди не съм докосвала гол мъж.

Мисти въздъхна ядосано.

— Но той е в безсъзнание! Няма дори да знае, че си го докоснала. Хайде, помогни ми да го сложим в каруцата.

Като продължаваше да мърмори, Лъки неохотно повдигна краката на мъжа. С доста усилия те успяха да го положат в каручката. Ръцете му останаха преметнати навън през ниските странични стени, а краката му стърчаха през отворения заден край. Лъки вдигна няколко есенни листа от земята и покри с тях слабините му.

— Така е по-добре — каза тя.

Мисти изтупа дланите си от праха и зае мястото си до главата на понито.

— По-добре да тръгваме — заяви тя, като огледа местността, която мракът започваше да скрива. — Сенките стават по-дълги с всяка изминала минута — Тя пое юздите, а Роло скочи в каручката и се настани върху корема на мъжа. Мисти погледна приятелката си, която продължаваше да стои на мястото си. — Върви отзад и гледай билките да не се разпилеят по земята. — Изправи рамене. — Готова ли си.

Лъки хвърли още няколко листа върху слабините на мъжа и си пое дълбоко дъх.

— Готова съм, както винаги. Но това въобще не ми харесва. Въобще.

Мисти дръпна колкото можа по-силно понито за юздата и, с облекчение, почувства как каручката тръгна. Известно време момичетата вървяха по склона на планината, а после, по една пътечка, навлязоха в гората. Каручката скрибуцаше, а мъжът в нея подскачаше като парцалена кукла. Роло, на когото возенето много допадаше, подскачаше насам-натам и понякога заставаше на гърдите на мъжа. Мисти се страхуваше, че каручката няма да издържи на тежкия товар, но точно когато слънцето се скри зад баира във великолепие от багри, те направиха завой и видяха порутените колиби на родното село.

Като изтърваха тежкото тяло няколко пъти на земята, момичетата най-после успяха да го вкарат в колибата и да го качат на увисналото легло. Лъки отстъпи назад и изтри с длан потта от челото си.

— По-добре да тръгвам. Стана тъмно и дядо сигурно се тревожи. — На вратата тя се спря и погледна приятелката си. — Ще се оправиш ли? Не те ли е страх?

Мисти й се усмихна окуражително.

— Всичко ще бъде наред. Нещо у него ми подсказва, че той е джентълмен.

Лъки изсумтя неодобрително.

— Господи, ако брат ти знаеше!

Мисти вдигна вежди.

— Онова, което Езра не знае, не може да му причини мъка, нали?

Лъки излезе от колибата и когато вратата се затвори, Мисти коленичи до леглото. Отметна нежно косата на мъжа от лицето му и реши, че е почти идеално. Кой ли беше той? Откъде ли беше? Защо ли беше яздил до тяхната долина и с какво ли се занимаваше? Господи, умираше от желание да получи отговор на тези въпроси! Ако от раните му течеше кръв или пък той беше обгорен, тя щеше да знае как да помогне за бързото му възстановяване и щеше да получи отговорите. Но, като най-добрата лечителка на долината, знаеше, че ако човек е в безсъзнание, не може да се направи нищо, освен да се чака. Усещайки някакво радостно предчувствие, Мисти го зави с няколко одеяла и направи точно това.

 

Като започна бавно да идва на себе си, Адам Девънпорт чу тиха музика и ангелски глас. Отначало се запита дали не е умрял и отишъл в рая, но когато отвори очи, разбра, че не е в рая, защото главата го болеше адски. На гърдите му си почиваше малък енот, а черните му очички го гледаха учудено. Адам премигна няколко пъти и се опита да седне. Ангелското пеене рязко пресекна.

— Роло, слез от гърдите на непознатия! — дойде гласът някъде от стаята.

Когато енотът скочи на земята, Адам се подпря на лакът. Чувстваше се много слаб и му се струваше, че ще умре от глад. Главата го болеше толкова силно, че виждаше като през мъгла. Видя шкафове, стари легла… После погледът му се фокусира и той видя красиво момиче, застанало до прозореца и облечено в панталони от еленова кожа с ресни по краищата. Следобедната светлина падаше върху нея. Тя веднага остави струнния инструмент, на който свиреше, и се изправи с грейнало от щастие лице.

Кожата й беше свежа като роса, устата беше великодушна, косата й — дълга, кестенява, разкошна, а в зелените очи все още имаше едва забележима тревога. Предницата на ризата й от еленова кожа беше дълбоко изрязана и разкриваше голяма част от млечнобялата й пазва, която, дори в неговото състояние, привлече вниманието му. В целия си двайсет и осем годишен живот Адам не беше виждал по-желана жена.

— Помислих, че си ангел, който свири на арфа — прошепна той дрезгаво.

Ангелът в облекло от еленова кожа се засмя тихо.

— Не съм ангел. Аз съм Мисти Малоун. А това, на което свиря, е цимбал.

Адам трепна, като чу името Малоун. Прадядо му произхождаше от долината Ред Оук и с не малка изненада той си спомни, че двата рода са били в смъртна вражда преди много, много години. Враждата била толкова стара, че за нея започнали да се разказват приказки. Преди Адам да успее да осмисли положението, в което се намира, Мисти му се усмихна мило и показа белите си като перли зъби.

— Добре дошъл в съзнание, страннико — каза тя сърдечно. Отиде до огнището, над което в гърне се вареше супа от говеждо месо, и започна да пълни едно тенекиено канче. — Ето нещо, което ще стопли вътрешностите ти. — Приближи се до леглото. — Помислих си, че когато се събудиш, ще си толкова гладен, че ще си готов да ядеш и супа от жаби.

Мисти погледна пациента си с огромно облекчение, защото той беше дошъл в съзнание. Беше само задрямвала от време на време предишната нощ, често ставаше, за да провери състоянието му, а ето, че сега от него струеше могъщо излъчване, което я привличаше като магнит. Усмивка озари лицето му и то стана толкова топло, че тя почувства копнеж да го погали. Седна в крайчеца на леглото му и остави канчето на близката маса, за да се охлади. Постави ръка на челото му. Излъчването му беше чувствено. Тя инстинктивно почувства, че за нея е опасно да се забърква с непознат мъж, но когато тъмните му очи се впиха в нейните, я заля великолепно усещане.

— Предполагам, че сега се чувстваш по-добре — каза тя и погледна внимателно лицето му. — Спа цяла нощ и почти цял ден.

Адам сведе поглед към частично закритите си слабини, повдигна вежди и придърпа одеялата върху тялото си. Тя отмести ръката си и тихо се засмя.

— Нека това, че си гол, не те безпокои, страннико. Лекуването за мен е толкова естествено, колкото проповядването — за свещеника. За мен мъжкият задник е толкова обикновен, колкото и мъжкото лице. — Усмивката й стана по-широка. — Освен това, докато ти спеше, аз те измих и разтрих, за да отпусна напрегнатите ти мускули. Вече няма сантиметър от тялото ти, който да не познавам.

Измери пулса му. Очите им се срещнаха и тя видя в неговите блясък, който предизвика тръпки на удоволствие у нея. Очите му имаха цвета на пролетните буреносни облаци — тъмни, изпълнени с могъщата светлина на светкавицата. Адам изпитваше смесени чувства, но насладата преобладаваше. И тогава Мисти пусна ръката му и се наведе над него, с което разкри още по-голяма част от белите си и меки като сатен гърди.

— По-добре ли се чувстваш? — попита го тя загрижено. — Някой те е ударил наистина жестоко. Знаеш ли кой е?

Все още полузамаян, той разтри слепоочията си с ръка, като че ли правеше опит да проясни разсъдъка си.

— Онзи ден, в късния следобед, забелязах двама маскирани конници да препускат редом с мен — каза той. — Кобилата ми се подплаши. А после от мъглата изникна един много нисък клон. Наведох се — той разтри цицината на тила си, — но, очевидно, прекалено късно. Последното, което си спомням, беше разкъсваща болка и късче въртящо се като в калейдоскоп небе… А после настъпи черен мрак.

Мисти се изправи и кимна мъдро с глава.

— Обзалагам се, че са били онези разбойници, които напоследък ограбват хората от долината. Моята приятелка Лъки и аз те намерихме вчера в сгъстяващия се здрач и от пръв поглед разбрахме, че не си тукашен. — Очите й светеха от любопитство. Тя прокара пръсти по лицето му. — Къде е домът ти, страннико?

Адам се опита да изправи рамене. Чувстваше се така, все едно беше пребит с тояги.

— В Сейнт Луис. Вчера пристигнах с влак до Юрика, където си наех кон, и реших да изследвам района — отговори той. — Яздих, докато се отдалечих на няколко мили от града, а после… знаеш останалото.

Тя повдигна нежните си вежди.

— А защо градски жител като теб е дошъл в планините?

Той сви леко рамене.

— Моят прадядо е живял в планините Озарк — обясни той. — Никога не съм бил тук. Исках да видя къде е роден.

Тя го изгледа замислено.

— Сигурно си много богат, щом можеш просто така да решиш и да тръгнеш.

— Не е съвсем така — каза той и в гласа му се усети весела нотка. — Аз съм лекар.

Очите й проблеснаха щастливо.

— О, наистина ли?! А аз съм лечителка — лекувам с билки. — С усмивка, тя му подаде канчето с топлата супа. — Хайде, изпий това, докато си говорим. Сигурно стомахът ти е съвсем празен.

Адам отпи от топлата, вкусна супа, като се питаше как да й каже, че е от рода Девънпорт. По дяволите! В какво неудобно положение беше изпаднал! Животът му беше спасен от предполагаемия негов враг, който, на всичкото отгоре, имаше толкова красиво лице и толкова жив дух. А какво ли щеше да направи тя, ако знаеше кой всъщност е той? С широко отворени очи, Мисти се приближи още малко до него.

— Баба ме научи да лекувам. Тя беше най-способната лечителка в планините Озарк. — Тя стана грациозно и прекоси колибата. Буйната й коса се повдигаше на всяка нейна крачка. — Баба беше дребна и пълна жена, а усмивката й беше толкова мила, че разтопяваше всички сърца — каза през рамо. — Когато отивахме да събираме треви, казваше: „Погледни шипките. Те помагат за лечението на настинка. А ето, от това растение се приготвя освежителен тоник за болния от инфлуенца.“ — Тя се обърна и му се усмихна ослепително. — Баба можеше да лекува всичко — от магарешка кашлица до растящ навътре нокът на крака. И знаеше всичко за горите около долината Ред Оук.

— Аз в долината Ред Оук ли съм?

Весели пламъчета танцуваха в зелените й очи.

— Да. Целия си живот съм прекарала в тази долина — заяви тя с гордост. — Тук съм се родила. Когато мама и татко умряха, баба отгледа мен и Езра. Баба умря преди няколко години и останахме само ние двамата.

— Езра е твоят брат?

Мисти кимна.

— Да, точно така. Но сега той е на двайсет и пет мили от тук, надолу по Бялата река. Отиде с другите да нарежат дърва. Ходи надолу по реката всяка година, за да изкара пари, с които да преживеем зимата. — Тя смръщи леко вежди. — Предполагам, че тази година зимата ще бъде особено жестока, защото листата на лавровите дървета вече започнаха да падат, а власатите гъсеници имат дебело кожухче.

Адам погледна изпитателно големите й изразителни очи, в които блестеше радостта от живота. Никога досега не беше срещал човек като нея. Тя произнасяше меко и провлачено задните гласни, което предизвикваше у него желание да се засмее.

— Не се ли страхуваш да живееш тук съвсем сама? — попита я той тихо.

Тя го погледна така, все едно не вярваше на ушите си.

— Не. Не съм безпомощно дете. Мога да убивам сърни, да сека дърва, да си правя прикритие, да стрелям по зайци и да прострелям точно между двете очи онзи, който се осмели да ми досажда. — С очарователна усмивка, тя вдигна Роло от пода и тръгна пак към леглото му. — Предполагам, че искаш да изпратиш писмо до семейството си в Сейнт Луис. Когато състоянието ти се подобри, ще ти дам мулето си и ще отидеш до резервата Юрика. Там има пощенска станция.

Адам смръщи вежди.

— Повярвай ми, последното, което искам сега, е да се свържа с някого от Сейнт Луис.

Мисти повдигна въпросително вежди.

— Господи, нима на никого не си казал къде отиваш?

Той поклати глава и въздъхна.

— Брат ми знае къде съм. — Между тях се възцари тишина. Той почувства, че е казал прекалено много неща, и промени темата на разговора. — А не си ли самотна тук?

— Не. Лъки и отец Джубал живеят на две крачки от тук, а Роло ми прави компания. — Тя погали любимеца си по главата, преди да го остави на земята, после погледна към огнището, където огънят весело гореше. — А вечер си лягам на рогозката пред огъня и чета медицинските си книги.

Той остави супата настрана и потисна усмивката си.

— Медицински книги?

Тя сне от рафта няколко подвързани на ръка книги и с нетърпението на дете му ги подаде. Той ги разгледа и реши, че му напомнят на книги с рецепти. Написани с много граматически грешки и подвързани с дебел конец, те съдържаха описанието на лекарства за всички неразположения — от ужилване на пчела до заболявания на бъбреците и потене на краката. Адам се усмихна, когато прочете: „За да се освободите от въшките, измийте главата си с керосин, а после я намажете със смес от сол и уиски. Нека остане така два дни. Не пушете и не се приближавайте до огън.“ Господи, ако момичето наистина използваше подобни лекарства, истинско чудо беше, че още не е убила някого!

Мисти го наблюдаваше как прелиства книгите й, и без да разбира защо, изпита странна топлота към него. Беше виждала само няколко души, които бяха дошли отвъд планините Озарк, но дълбоко в себе си усещаше, че този непознат е специален… много специален. И това нямаше нищо общо с ослепителната му красота и изискания му говор. Нещо, дълбоко скрито в ума и сърцето му, го правеше специален и мисълта затова накара кръвта й лудо да препуска. Усещаше остро сексуалното напрежение помежду им и знаеше, че ще е по-добре, ако той си отиде, но в същото време се молеше да не го прави. Когато вземаше книгите от него, ръката й докосна неговата и приятна топлина се разля в жилите й. Протегна се над леглото, за да върне книгите на мястото им.

— Години наред вече лекувам хората от долината с тези лекарства. Тук са рецептите на баба и на мама. Баба ги подвърза така. Имаш късмет, че аз те намерих на пътя.

Адам огледа закръглените, апетитни форми на Мисти, които изпъкнаха, докато тя се протягаше, за да остави книгите. Господи, това планинско момиче беше имало смелостта да го докара в къщата си, след като го беше намерило на пътя, без дори да има представа, кой е той! Ако го беше оставила гол на пътя, той можеше да хване пневмония или да бъде нападнат от някое диво животно. Без съмнение, тя му беше спасила живота.

— Знаеш ли, страннико — каза тя, леко смръщила вежди, — говорим си от толкова време вече, а още не си ми казал името си.

Адам изстина вътрешно, защото разбра, че ужасният миг беше настъпил. Според изпълнените с горчивина разкази на дядо му, враждата между неговото и нейното семейство започнала преди стотина години. Като гледаше зелените очи на Мисти, той се питаше какво ли щеше да каже тя, ако знаеше, че потомъкът на Девънпортови се е завърнал в планините. За него враждата не означаваше нищо, но от разказите на дядо си знаеше, че планинците никога не забравят смъртната вражда. Като размисли набързо, той реши да й каже някакво измислено име. Нямаше причина да я тревожи или обижда, след като тя му беше спасила живота.

— Как се казваш, страннико? — повтори тя, както му се стори, нетърпеливо.

Адам се зави с одеялата и бавно се изправи, а в слепоочията му отново запулсира тъпа болка. Главата му беше странно олекнала и му беше трудно да измисли някакво прилично име. Тя стоеше зад него и топлият й дъх галеше рамото му. Ръката й нежно докосна неговата.

— Е, какво е името ти? — потрети въпроса си тя.

Все още замаян, той си спомни името на последния си пациент. Преди да тръгне от Сейнт Луис, беше оставил практиката си в ръцете на способни колеги.

— Казвам се… Харшъл Хепълуайт — каза той, като не вярваше, че думите са излезли от неговата уста.

Мисти застана пред него и каза на един дъх:

— Харшъл Хепълуайт? Господи, името ти никак не ти подхожда!

Той се опита да смени темата, като огледа набързо вътрешността на колибата. Все още беше много слаб след удара по главата.

— Трябва да се сдобия с дрехи и да се върна на мястото, където си ме намерила — каза той и погледна лицето й, което издаваше тревога. — Може би следите ще ми подскажат нещо за нападателите ми.

Мисти прехапа устни и сведе поглед надолу, защото изпита неудобство.

— Съжалявам, Харшъл. — Произнесе името на срички, колебливо, като да не вярваше, че наистина е неговото. Вдигна очи, а те бяха тъжни. — Снощи валя дъжд. Сигурно е заличил всички следи.

Какъв невероятно лош късмет! Май нямаше никакви шансове да намери мъжете, които го бяха ограбили. Изведнъж острата болка отново проряза челото му и той се отпусна на леглото. Мисти постави хладните си длани на раменете му. Докосването й беше леко като докосването на крилете на пеперуда.

— Не се тревожи. Ще ти дам някои от дрехите на Езра и ще ти приготвя лекарство за главоболието. — Тя му се усмихна. — А после ще приготвя бекон, яхния и бисквити. — Тя наклони леко глава на една страна. — Струва ми се, че за теб трябва да се грижи някой в следващите един-два дни. Ще трябва да останеш, докато позакрепнеш; ти, след като си лекар, го знаеш.

Адам погледна красивото й одухотворено лице и реши, че късметът му не е бил чак толкова лош, въпреки всичко. Беше го спасило красиво видение в одежди от еленова кожа. Пътуването до планините Озарк май щеше да се окаже доста интересно. Постепенно духът му се повдигна и той значително се отпусна. Защо да преследва разбойниците, които не бяха оставили никакви следи, като можеше да се наслади на почивката и да се позабавлява, докато се възстанови? Не беше необходимо Мисти да знае, че предлага гостоприемство на един от кръвните врагове на своето семейство.

 

— Добре — каза Мисти, като отметна назад дългите си черни къдри. — Кажи ми какво ще направиш, ако пациентът е ужилен от пчела.

Вирна високо глава и започна да изучава лицето на Адам, което издаваше, че той много се забавлява. Половината от сутринта прекараха в пиене на кафе и разговор за различни лекарства. Мисти се опитваше да докаже, че лечението с билки е по-добро от конвенционалната медицина. Чувствайки обаче, че той все пак има известно предимство в разговора, тя се опита да го победи, като му зададе още няколко въпроса. Очите на Адам светнаха весело и той се усмихна, с което показа здравите си бели зъби.

— Ще извадя жилото със стерилизиран инструмент, ще поставя лед на ужиленото място, после алкохол и най-накрая — отвара от лайка. — Той се наведе напред и наклони глава. — А ти какво лечение предлагаш, доктор Малоун?

Тя въздъхна, замислена.

— Ако съм в гората, първо ще откъсна няколко листа, ще ги намажа с растителна смола и ще разтрия мястото, за да облекча болката. А после ще сложа малко студена кал. — Тя подпря брадичка на кокалчетата на дланта си. — А ако пациентът е в колибата, ще накълцам лук на дребно, ще разтрия мястото с ябълков оцет и ще положа кашата от лук.

Адам се изправи и с чашата кафе в ръка започна да се разхожда из колибата. Изпълваше изцяло дрехите на Езра — раменете му бяха широки, гръдният кош — мощен, коремът — мускулест и прибран, бедрата — жилави и стройни, бричовете прилепваха плътно по дългите му крака. Бляскавата му черна коса, квадратната решителна брадичка, силната воля, която чертите му издаваха, бяха толкова привлекателни, че Мисти непрекъснато забравяше колко мъка й беше причинил със забележките си за медицината. Устните на Адам пак се извиха в усмивка.

— Предполагам, че и това ще помогне, ако миризмата на лук и ябълков оцет не задуши пациента.

Тя вирна брадичка малко по-високо.

— Е, добре, ти си великият доктор от Сейнт Луис — големия град. — Тя щракна с пръсти. — Но какво ще правиш, ако пациентът се оплаче от брадавици? Какъв е лекът срещу тях?

Адам отново седна на мястото си, очите му се усмихваха.

— Ще ги намажа със салицилова киселина и ще ги превържа много здраво. — Той вдигна учудено едната си вежда. — А ти? — попита я съвсем спокойно.

Тя се облегна и разтвори пръсти.

— Е, ще ги мажа три пъти дневно със сок от глухарче. И ще ги премахна със сок от смокини. — Когато Адам изсумтя презрително, тя се наведе към него и каза. — На какво се смееш. Виждала съм как действа това лекарство много пъти. — Чувствата на Мисти бяха съвсем объркани. Спомни си какво удоволствие беше изпитала вчера следобед, когато Адам беше решил да остане, а сега беше изпълнена с яд и възмущение, защото той се присмиваше на лекарствата й.

— А какво ще правиш, ако сокът от смокини не помогне? — попита я той.

— Ще използвам лекарството на мисълта.

— Лекарството на мисълта — повтори той, без да се опитва да прикрие изненадата си.

Тя се изправи, скръсти ръце под гърдите си и започна да обикаля масата.

— Да. Един път, когато сокът от смокини не помогна, аз преброих брадавиците, завързах по един възел за всяка брадавица на едно въже и двете с момичето заровихме въжето. Аз му казах, че всъщност заравяме брадавиците. И, наистина, когато после отидох да го видя, брадавиците бяха изчезнали.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Това може да е съвпадение.

— Предполагам, че може и да е, но мисълта е най-мощното от всички лекарства. — Тя въздъхна мечтателно. — А тук, около тези стари хълмове, има много магически сили. Те дори се усещат във въздуха. — Когато погледът му, издаващ съмнение, се кръстоса с нейния, тя отметна коса и каза: — Баща ти също ли е лекар?

Адам пак огледа лицето й, което издаваше любопитство, остави чашата си настрани с нарочно бавно движение. Чувстваше се странно отпуснат и щастлив в нейно присъствие. Наистина, както беше казала, тя успя да излекува главоболието му с отвара от някакви билки и днес, като се изключат няколкото пристъпа на световъртеж, той се чувстваше много по-силен.

— Не, баща ми Джон… — тъкмо щеше да каже Девънпорт, когато се сети и навреме смени името — Джон Хепълуайт, е собственик на железопътните линии в Мисури и Северен Арканзас.

Лицето на Мисти се оживи от вълнение.

— Железниците в Мисури и Северен Арканзас? — Тя подсвирна тихичко. — Той ги притежава!

Адам бавно кимна.

— Ти каза ли на хората в резервата Юрика кой си всъщност?

— Не… Това не ми се видя важно.

Тя премигна няколко пъти.

— Все още не мога да си представя как баща ти може да притежава цял железопътен транспорт. Той сигурно е много богат и има много власт!

Адам се облегна и погали брадичката си с ръка.

— Да, предполагам, че е така.

— И как става така, че един човек притежава всичко това? — попита Мисти, изпълнена с възхищение.

— Дядо ми е започнал бизнеса — отговори Адам, като че ли това се подразбираше. — Нали си спомняш, казах ти, че той е дошъл от планините Озарк.

— Да, спомням си.

— Когато старецът отишъл да живее в Сейнт Луис, той проявил достатъчно разум да закупи евтините тогава железници. И когато баща ми станал пълнолетен, наследил огромно богатство.

— Значи дядо ти е умрял и е оставил всичко на баща ти?

— Не съвсем. — Адам въздъхна тежко. — Езекийл и баща ми непрекъснато се караха заради добрите маниери и парите. Виждаш ли, старецът не можа да възприеме напълно градските маниери и Джон се срамуваше от него. Джон също така непрекъснато го молеше да му прехвърли контрола над парите. Баща ми купи къща палат на улица „Гарнк“. Заяви, че иска да стане част от висшето общество.

Адам се изненада, когато се усети, че разказва семейните си тайни на Мисти, но тя умееше така да предразположи събеседника си, че думите му сами да излязат от устата. Тя му се усмихна.

— Още не си ми казал какво е станало с дядо ти.

— Един ден Езекийл ни изненада всичките. Взе голяма част от богатството и просто изчезна.

— Просто изчезна?

— Да… без да каже нито дума, без да остави съобщение. — Адам все още изпитваше болка, когато си спомняше за това. — Предполагам, че просто се беше уморил непрекъснато да спори с Джон. Езекийл беше човек на духа и малко чудак. Не даваше и пукната пара за удобствата, можеше да бъде щастлив и в колиба също толкова, колкото и в къща палат. Преди няколко години получих неподписано писмо от планините Озарк, в което се казваше, че Езекийл е умрял и вече е погребан. Джон започна да прави разследвания, но никой не знаеше нищо нито за Езекийл, нито за парите. Той се тревожи за парите, които дядо взе със себе си, но аз се тревожа повече за дядо.

Седеше, притихнал, все още изпълнен с мъка, че не е успял да каже „сбогом“ на дядо си. Мисти се изправи, в очите й имаше сълзи, тя изпитваше съчувствие.

— Дядо ти е означавал много за теб, нали?

— Да, така е — отговори Адам. — Той ме научи да се бия и да стрелям още когато бях малко момче. Вечер ми разказваше прекрасни планински легенди. — Веждите му се сключиха. — Джон винаги беше много зает и нямаше време за мен — добави той неловко.

Мисти отново седна и подпря лакът на масата.

— Е, хайде, продължавай. Разкажи ми за брат си.

— Уорън е с пет години по-млад от мен — отговори Адам. — Предполага се, че той ще помага на Джон в бизнеса, но сега му е нещо като слуга. — Той забеляза, че дланта му се е свила в юмрук. — Изпълнява безмълвно всичките нареждания на Джон.

— Може би баща ти се опитва просто да му помогне — предположи Мисти. Много искаше да прояви любезност.

Адам забеляза невинното изражение на лицето й.

— Да, и той винаги така казва. Дори сега мога да чуя думите му. „Не виждате ли, че се опитвам да ви помогна? Имам амбиции и по отношение на себе си, и по отношение на синовете си!“

Той се изправи, прокара длан през косата си и отново закрачи из колибата.

— За нещастие, неговите амбиции по отношение на мен включват съпруга от висшето общество, истинска дама, някоя с безупречна кръв.

— Звучи така, като че ли той вече ти е избрал момичето — каза Мисти, като следваше движенията му с поглед.

Адам се спря, колкото да я погледне.

— Да. Името й е Присила Линдзи.

Мисти като че ли беше озадачена.

— Е, но щом мис Присила Линдзи не отговаря на твоите изисквания, можеш да си намериш друго момиче в Сейнт Луис, сигурна съм. Чувала съм, че там живеят много красиви жени. — Тя се изправи и хвана облегалката на стола. — А ти какво търсиш в жените, ако не е тайна?

Адам разкриваше сърцето си пред нея, като не преставаше да се пита защо го прави, на какъв импулс се подчинява.

— Искам за съпруга жена, която да обичам, жена, която да уважавам, жена, която да има и други интереси в живота, освен модата и безсмислените балове.

Тя му се усмихна лукаво.

— Обзалагам се, че това твое пътуване има нещо общо с желанието на баща ти да те ожени.

Адам разтри замислено тила си.

— Да, Джон упражняваше натиск върху мен. Искаше да се сгодя за Присила. Преди няколко дни открих, че е пуснал клюка сред своите приятели, че двамата ще се оженим тази зима — каза той на един дъх, като изговаряше думите с презрение:

Мисти впи в него поглед. Устните й бяха разтворени от почуда.

— И аз реших да предприема пътуването, за да отсъствам известно време. И без това трябваше да се отърва от висшето общество на Сейнт Луис. — На устните му разцъфна усмивка. — Като изоставя Присила сред сезона на празниците, ще сложа край на приказките, че ще се оженим тази зима.

— А не можеше ли просто да кажеш на всички, че нямаш намерение да се ожениш за нея?

Адам поклати глава.

— Не е така просто. Напуснах града, защото ми дойде до гуша от момичета като Присила Линдзи и техните майки, които се опитват да хванат мъжа в капана на брака. И защото ми омръзна да слушам увещанията на Джон да зарежа практиката си.

Очите й потъмняха от изненада.

— Да изоставиш практиката си? И защо, за Бога, би трябвало да правиш това? Лекарската професия е нещо чудесно.

— Съгласен съм. За мен медицината е всичко. Винаги съм мечтал да бъда главен лекар в болница, но моите желания и амбиции нямат никакво значение за Джон. — В гласа му се долавяше ожесточение. — За него моята професия има значение само дотолкова, доколкото от нея могат да се спечелят пари. Виждаш ли, той се страхува, че Уорън няма да е достатъчно силен да се заеме с управлението на железниците след неговата смърт, и иска и мен да впрегне в бизнеса.

— Баща ти като че ли е прекалено властен — каза Мисти, като се засмя приглушено.

Адам издиша шумно.

— Да. Понякога прилича на вманиачен. Никога не проява разбиране.

Мисти се доближи до него. На лицето й бавно се появяваше усмивка.

— Няма нищо чудно в това, че не искаш да изпратиш писмо до близките си в Сейнт Луис. Дошъл си в планините, за да избягаш… да отпуснеш сърцето си. Много хора постъпват така и много хора са намерили спокойствие тук. — Лицето й омекна. — Днес следобед можеш да й помогнеш да прибера меда от хралупата, а после ще идем до един от минералните извори. Свежият въздух ще ти се отрази добре.

Адам си спомни думите на Мисти, че планините са изпълнени с магия. Може би щеше да намери тук спокойствие и щастие поне за известно време.