П. С. Каст, Кристин Каст
Измамена (2)

Първа глава

— Нова съученичка. Глей там! — каза Шоуни, като се настани на масата, която сме си заплюли за наша и винаги сядаме на нея по време на обяд или вечеря.

— Ужас, сестра ми, ужас! — Гласът на Ерин прозвуча като ехо.

Двете имаха уникална връзка помежду си и затова ги наричахме Близначките, въпреки че Шоуни бе шоколадова брюнетка от Ямайка, а Ерин — синеока блондинка от Оклахома.

— За щастие е съквартирантка на Сара Фрийбърд — каза Деймиън и посочи с очи към дребното момиче, което показваше на новачката залата за хранене. — Въпреки шока от това, че е попаднала тук, изглежда облечена с доста повече вкус от Сара. Може би ще успее да й повлияе в правилна посока и да я спаси от пропенсията й да носи отвратителни обувки.

— Деймиън, пак ми играеш по нервите с твоите шантави думи.

Той ставаше много по-женствен от обикновено, когато се нацупи (което е нормално, нали е гей).

— Ако лексикалната ти култура беше малко по-широка — каза той, — нямаше да ти се налага да носиш речник, когато разговаряш с мен.

Близначките присвиха очи и се приготвиха да се нахвърлят върху него, но тогава Стиви Рей се намеси. Със своя ужасен провинциален акцент тя обясни значението на думата, все едно отговаря в час:

— Пропенсия означава често изразявано естествено предпочитание. Надяваме се сега да спрете да се джафкате и да започнете да се държите нормално. Знаете, че всеки момент ще започне родителската среща и не е необходимо да се държим като бавноразвиващи се.

— О, по дяволите! Съвсем забравих за родителската среща.

Деймиън изпъшка и заблъска главата си в масата (при това не особено леко).

— Аз също забравих.

И четирите го погледнахме със съчувствие. Неговите родители нямаха нищо против, че е белязан, че може би ще се превърне във вампир или по-лошо — тялото му ще отхвърли Промяната и той ще умре. Но не можеха да преглътнат това, че е гей.

Все пак родителите му нямаха нищо против той да е тук. За разлика от тях майка ми и загубенякът, който ми се явява доведен баща, мразеха абсолютно всичко, свързано с мен.

— Моите старчета няма да дойдат. Миналия месец дойдоха, а сега ще са заети — каза Шоуни.

— Това само потвърждава роднинската ни връзка. И моите старчета няма да дойдат, писаха ми имейл, че ще ходят на круиз до Аляска с леля Алан и чичо Лойд. — Ерин сви рамене със същото безразличие, което демонстрира и Шоуни от това, че няма да види родителите си.

— Деймиън, може би и твоите родители няма да дойдат? — попита с надежда Стиви Рей.

— Няма начин. Този месец имам рожден ден. Ще ми носят подаръци.

— Е, не е толкова зле — подхвърлих аз. — Спомена, че имаш нужда от скицник за рисуване.

— Но те няма да ми донесат това — въздъхна той. — Миналата година си поисках статив. Те ми донесоха палатка и спален чувал, както и абонамент за сп. „Спорт“

— Стига, бе! — възкликнаха в един глас Ерин и Шоуни.

За да смени темата, Деймиън се обърна към мен:

— Твоите родители ще идват за пръв път. Какво очакваш?

— Кошмар. Абсолютен, тотален кошмар.

— Зоуи? — чу се глас до мен. — Доведох новата си съквартирантка, за да се запознаете. Даяна, това е Зоуи Редбърд — лидерката на „Дъщерите на мрака“

Бях доволна, че не се налага да говорим повече за родителите ми, и се усмихнах на двете момичета.

— О, наистина е вярно — изстреля новачката, преди да й кажа дори „здрасти“ Както ставаше обикновено, тя се втренчи в белега ми и се изчерви. — Искам да кажа… ъ-ъ-ъ, съжалявам. Не исках да съм груба или нещо такова — заоправдава се тя.

— Да, вярно е. Полумесецът ми е запълнен и освен това имам татуировка. — Усмихвах се окуражително, защото момичето изглеждаше наистина стреснато и ми се щеше малко да го предразположа. В същото време ми беше безкрайно неприятно непрекъснато да се чувствам като цирково животно на показ.

За щастие Стиви Рей се намеси, преди мълчанието да е станало неловко.

— Да, Зи има татуировка — спираловидна плетеница, която тръгва от лицето й и продължава чак до раменете. Получи я, когато спаси бившето си гадже от едни ужасни духове на вампири.

— И Сара така ми каза — отвърна Даяна колебливо. — Просто звучеше много невероятно… и аз…

— И ти не повярва, нали? — предположи Деймиън.

— Да, съжалявам… — измрънка тя, като неловко подръпваше пръстите си.

— Е, не се притеснявай — казах аз с искрена усмивка. — На мен също ми звучи невероятно, а бях там.

— И им нарита задниците — допълни Стиви Рей.

Не исках да ги приказва такива. Да, сигурно някой ден ще стана Висша жрица, но не бях шефка на приятелите си.

— Както и да е. Това място може да ти изглежда много странно в началото, но с времето става по-добре — казах на новачката.

— Благодаря — отвърна ми тя с искрена усмивка.

— Аз по-добре да покажа на Даяна къде ще бъде петият й час днес — каза Сара и ме поздрави с типичния вампирски жест на уважение — с юмрук пред сърцето. След което се поклони и си тръгнаха.

— Мразя това — промърморих аз и се концентрирах над салатата си.

— Мисля, че е готино — обади се Стиви Рей.

— Заслужаваш да ти засвидетелстват уважение — каза Деймиън с тона на учител. — Ти си единственият третокурсник, който се е издигнал до лидер на „Дъщерите на мрака“, а също така единственият новак и дори вампир в историята, който има дарба за петте елемента.

— Ще трябва да се примириш с това, Зи — рече Шоуни, докато си хапваше от салатата и жестикулираше с вилицата си.

— Ти си специална — заяви Ерин.

Третокурсници тук наричаме новопостъпилите ученици. Тези, които са втора година, са четвъртокурсници, и т.н. И аз наистина съм единствената третокурсничка, която се е издигнала до лидер на „Дъщерите на мрака“ Голяма съм късметлийка.

— Като си говорим за „Дъщерите на мрака“, измислила ли си какви да са новите условия за членство?

Искаше ми се да извикам ужасено: „Не, аз все още не мога да повярвам, че се забърках в това!“, но само поклатих глава:

— Не, не знам какви да бъдат новите условия. Мисля, че вие трябва да ми помогнете. Имате ли някакви идеи?

Както и предположих, никой не обели нито дума. Тъкмо се канех да им благодаря за мълчанието, когато проехтя гласът на Висшата жрица. В първия момент бях доволна от прекъсването, но после осъзнах какво казва и стомахът ми се сви.

— Уважаеми ученици и преподаватели, моля, насочете се към приемната зала. Започва месечната среща с родителите.

Мамка му.

— Стиви Рей! Стиви Рей, ама да знаеш само колко ми липсваше!

— Мамо! — извика тя и се хвърли в прегръдките на жена, която изглеждаше точно като нея, но с няколко килограма и двайсетина години отгоре.

Ние с Деймиън стояхме в дъното на залата, която започна да се пълни с родители, братя и сестри, учениците от училището и тук-там някой преподавател.

— Ето ги и моите родители. Да приключваме с това. До скоро.

— До скоро — отвърнах му аз и проследих с поглед как се доближи до едни съвсем обикновени хора, които носеха опакован подарък. Майка му го прегърна набързо, а баща му му стисна ръката с подчертана мъжественост. Деймиън изглеждаше пребледнял.

Проправих си път към масата в дъното на залата. Тя беше отрупана със скъпи сирена, месни плата, десерти, кафе, чай и вино. Тук съм вече от цял месец, но все още не мога да свикна, че виното се сервира толкова често. Причината е ясна — училището е създадено по модел на европейския „Дом на нощта“, а в Европа пиенето на вино е нещо съвсем естествено, все едно ние да пием чай или кола. Нищо особено. Другата причина е, че вампирите не могат да се напият. Дори новаците. Могат само леко да се замаят, така че пиенето на вино не е кой знае какъв проблем. (На кръв обаче е.) Така че виното е обичайна гледка тук. Интересно ми е колко родители ще си тръгнат развеселени от него.

— Мамо, трябва да се запознаеш със съквартирантката ми. Сещаш се, че съм ти говорила за нея, нали? Това е Зоуи Редбърд. Зоуи, това е мама.

— Здравейте, госпожо Джонсън, приятно ми е.

— О, Зоуи, толкова ми е приятно и на мен! И, о, боже, татуировката ти е точно толкова красива, колкото Стиви Рей ми я описа! — Тя ме изненада с топла майчинска прегръдка и ми прошепна: — Много ти благодаря, че се грижиш за моята Стиви Рей. Тревожа се за нея.

Потупах я по рамото и отвърнах:

— Няма за какво, госпожо Джонсън, Стиви Рей е най-добрата ми приятелка.

И въпреки че беше напълно нереалистично, ми се прииска и моята майка да ме прегърне така сърдечно и да се тревожи за мен.

— Мамо, донесе ли ми шоколадови сладки? — попита Стиви Рей.

— Да, миличка, нося ти. Но сега се сещам, че ги забравих в колата. Ще дойдеш ли с мен да ги вземем? Този път нося малко повече, да има и за приятелите ти. — Тя ми се усмихна мило. — Ще се радвам да дойдеш с нас, Зоуи.

— Зоуи!

Този глас бе като ледена висулка спрямо топлината в гласа на госпожа Джонсън. Погледнах през рамото й и видях майка ми и Джон да влизат в залата. Стомахът ме присви. Довела го е. Защо по дяволите не може да дойде сама и да се видим на спокойствие поне веднъж, ей така, за разнообразие? Но отговорът ми е ясен. Той никога не би го допуснал. А тя никога не би направила нещо против волята му. Точка. Край на темата. Откакто е омъжена за него, на майка ми не й се налага да се тревожи за пари. Живее в огромна къща, в хубав и тих квартал. Занимава се с благотворителност. Помага в църквата. Но през трите години на нейния „перфектен“ брак напълно загуби себе си.

— Съжалявам, но няма да мога. Родителите ми дойдоха.

— О, миличка, много ще се радвам да видя твоите мама и татко. — И сякаш бяхме на обикновена родителска среща, госпожа Джонсън се обърна, за да види родителите ми.

Със Стиви Рей се спогледахме. Джон пристъпи напред като генерал, канещ се да влезе в решаваща битка.

Изведнъж нещата драстично се промениха, защото най-любимият ми човек пристъпи напред иззад Джон и ми подаде ръка.

— Бабо! — хвърлих се в прегръдките й и усетих прекрасното ухание на лавандула, което винаги я съпътстваше, сякаш носеше частица от лавандуловата си ферма със себе си.

— О, Зоуибърд! Липсваше ми, у-вет-си а-ге-хут-са.

Очите ми се насълзиха при споменаването на индианската дума за дъщеря, която толкова обичах да чувам. За мен тя значеше сигурност, любов и безусловно разбиране. Неща, които не съм усещала в дома си през последните три години. Неща, които, преди да дойда в „Дома на нощта“, можех да получа само от баба.

— Липсваше ми, бабо! Толкова се радвам, че дойде!

— Вие сигурно сте бабата на Зоуи? — усмихна се госпожа Джонсън. — Много се радвам да се запознаем. Имате чудесно момиче.

Баба се усмихна сърдечно и се канеше да отговори, когато Джон я прекъсна с типичния си манталитет на по-висшестоящ:

— Всъщност това е нашето чудесно момиче.

Майка ми най-сетне намери сили да се обади:

— Да, ние сме родителите на Зоуи. Аз съм Линда Хефър. Това е съпругът ми Джон, а това е майка ми Силвия Ред… — В този миг погледът й попадна на мен и тя онемя.

Опитах се да се усмихна, но ми беше адски трудно. Сякаш имах пластмасова маска на лицето си.

— Здравей, мамо.

— За Бога, какво се е случило с белега ти?

Тя произнесе „белег“, сякаш казваше „тумор“ или „педофилия“.

— Зоуи спаси живота на един млад мъж и получи божествена дарба за петте елемента. В знак на признание Никс я беляза с няколко необичайни за новак символа — разнесе се мелодичният глас на Неферет. Жрицата протегна ръка директно към Джон. Неферет, като повечето възрастни вампири, беше зашеметяващо красива. Дългата й кестенява коса падаше на перфектни къдрици по раменете й, а големите й очи с форма на бадем имаха цвят на планински мъх. Тя пристъпваше толкова грациозно и самоуверено, че беше очевидно, че не е човек. Кожата й беше така невероятно гладка, сякаш излъчваше вътрешна светлина. Днес носеше син копринен костюм и сребърни спираловидни обици, които символизираха пътя на Никс (не че родителите знаеха това). Сребърна бродерия на богинята с вдигнати ръце, каквато имаха всички преподаватели, украсяваше тоалета й. — Господин Хефър, аз съм Неферет, Висша жрица в „Дома на нощта“ Може би ще ви е по-лесно, ако мислите за мен като за директор на училището. Благодаря ви, че присъствате на месечната ни среща между ученици и родители.

Според мен той съвсем машинално пое протегнатата й ръка. Сигурна съм, че щеше да откаже, ако не го беше изненадала така. Тя стисна ръката му набързо и се обърна към майка ми:

— Госпожо Хефър, изключително ми е приятно да се запозная с майката на Зоуи. Имаме голям късмет, че тя се присъедини към нас в „Дома на нощта“

— Ами аз… ъъъ, благодаря — изтърси майка ми, напълно обезоръжена от красотата и чара на Неферет.

Когато поздрави баба ми, усмивката й стана много по-широка и искрена. Направи ми впечатление, че си размениха специфичния вампирски поздрав с хващане на предмишницата.

— Силвия Редбърд, срещите ни винаги са удоволствие за мен.

— Неферет, аз също много се радвам да се видим и съм ти благодарна, че спазваш обещанието си да се грижиш за внучката ми.

— Това обещание не ми е в тежест. Зоуи е изключително и специално момиче. — Неферет се усмихна и на мен. А това е съквартирантката й — Стиви Рей. Двете са наистина неразделни и дори котката на Зоуи смята така.

— Да, така е. Тя дори седя в скута ми снощи, докато гледахме телевизия — засмя се Стиви Рей. — А Нала не харесва никого, освен Зоуи.

— Котка? Не помня някой от нас да е давал на Зоуи разрешение да си вземе котка — обади се Джон, от което ми се догади.

— Не сте ни разбрали добре, господин Хефър. В „Дома на нощта“ котките се разхождат необезпокоявани. Освен това сами избират собствениците си, а не обратното. Зоуи не се нуждае от разрешение, след като Нала я е избрала — обясни Неферет спокойно.

Джон изсумтя раздразнено, но за щастие никой не му обърна внимание. Невероятен задник!

— Може да се подкрепите, ако имате желание — предложи Неферет и посочи масата с грациозен жест.

— Божичко, това ми напомня за сладките, които забравих в колата. Двете със Стиви Рей тъкмо отивахме натам. Радвам се, че се запознахме.

С бърза прегръдка за мен и махване към останалите Стиви Рей и майка й ме оставиха сама, въпреки че ми се искаше да бъда навсякъде другаде, но не и тук.

Хванах здраво баба за ръка и тръгнахме към масата. Мислех си колко по-лесно би било всичко, ако само тя беше дошла да ме види. Хвърлих бегъл поглед на майка си. Тя дори не гледаше към мен.

„Защо въобще дойде?! — идваше ми да й изкрещя. — Защо се престори, че ти пука за мен и ти липсвам, след като е толкова очевидно, че не е така?“

— Вино, Силвия? Господин и госпожа Хефър?

— Да, моля. Червено — усмихна се баба.

— Ние не пием алкохол — процеди с неприязън Джон.

С нечовешки усилия се въздържах от хаплив коментар. Не пиел? Готова съм да заложа и последните си спестявания, че в момента в хладилника му има стек с бира. А и мама пиеше червено вино като баба. Даже видях как й хвърли завистлив поглед, когато отпи от прекрасното вино, поднесено от Неферет. Ама не, те не пиели алкохол. Поне не и публично. Лицемери!

— Значи казвате, че Зоуи е получила татуировката си заради някакво специално деяние? — обади се баба и стисна ръката ми. — Тя ми спомена, че е станала лидер на „Дъщерите на мрака“, но не разбрах как точно се е случило.

Идеше ми да потъна в земята. Само ако можеше майка ми и Джон да не научават как се е случило всичко! Например това, че бившата лидерка на „Дъщерите на мрака“ призова духовете на няколко ужасно кръвожадни вампира в нощта на Хелоуин (в „Дома на нощта“ този празник се нарича Самхайн, по името на келтския празник, на който границата между световете на хората и на духовете става изключително тънка). После загуби контрол над тях точно когато бившето ми гадже Хийт се домъкна, за да ме търси. Искрено ми се ще и никой изобщо да не споменава, че той дойде да ме търси, защото бях пила от кръвта му и така бях създала хипнотична връзка с него, като между вампир и жертва. А когато Афродита загуби контрол над духовете, те бяха на път да погълнат Хийт. Буквално. Още по-лошо — май имаха намерение да направят същото и с всички нас. Включително и с готиния Ерик Найт, който (не мога да повярвам!) ми е почти гадже, понеже излизахме няколко пъти през последния месец. Както и да е, тогава трябваше да направя нещо, затова набързо с Деймиън, Стиви Рей и Близначките направихме кръг, аз призовах на помощ петте елемента въздух, огън, земя, вода и дух. С тяхна помощ успях да прогоня духовете и да ги върна там, откъдето са дошли. Като се справих с тази задача, получих и татуировките си — нежни сапфирени форми, ограждащи лицето ми като дантела, нещо нечувано за новак. Получих и рунически символи, украсяващи раменете ми, каквито нито новак, нито възрастен вампир някога е имал. Тогава Афродита беше изобличена като некадърен лидер и аз заех нейното място. Да не забравяме, че освен това се подготвям за Висша жрица на богинята на вампирите, древната персонификация на Нощта — Никс.

Нито едно от тези обяснения няма да се приеме добре от прекалено религиозните ми и строги родители.

— Ами всъщност имаше малък инцидент. Смелостта и разсъдливостта на Зоуи помогнаха никой да не пострада и в същото време тя прояви дарбата си да призовава и използва енергията на петте елемента. — Усмивката на Неферет беше толкова честна, че ме изпълни с радост. — Татуировките са само външен израз на услугата, която тя извърши в името на богинята…

— Това, което изрекохте, е светотатство! — рязко я прекъсна Джон, а гласът му прозвуча едновременно снизходително и ядосано. — Обричате на опасност безсмъртната й душа!

Неферет го прикова със зеления си поглед. Не изглеждаше ядосана, напротив. Изглеждаше развеселена.

— Вие сигурно сте един от Старейшините на Вярващите?

Той си пое дълбоко въздух:

— Да, точно така. Старейшина съм.

— Тогава нека ясно да се разберем, господин Хефър. Аз не бих дошла в дома ви, нито в църквата ви, за да омаловажавам вашите вярвания, въпреки че силно се разграничавам от тях. Разбира се, не очаквам от вас да почитате това, което почитаме ние. В интерес на истината, не бих направила и най-бегъл опит да ви обърна към нашите вярвания, дори да имах подобен дълг към богинята си. Единственото, което искам от вас, е да ми отвърнете със същото уважение, което аз вече ви засвидетелствах. Когато сте на моя територия, уважавайте моите вярвания.

Джон присви очи, изпълнени с презрение. Видях как устните му треперят, докато търси подходящ отговор.

— Вашият начин на живот е греховен — обади се злобно най-сетне.

— И това го казва човек, който почита бог, заклеймяващ удоволствието, бог, отредил на жените роля на слуги и крави за разплод, въпреки че именно те са гръбнакът на вашата църква, и който постига властта си, всявайки страх и вина. — Неферет се засмя леко, но в този смях нямаше веселие. От неизказаното предупреждение в него настръхнах. — Ако сте толкова загрижен да съдите другите, може би е редно да прочистите най-напред своя собствен дом.

Джон буквално почервеня и отвори уста, за да започне обичайната си проповед за силата на своята вяра и за това колко правилни са неговите убеждения и колко погрешни са чуждите. Но Неферет го прекъсна. Тя дори не повиши тон, но гласът й бе изпълнен със силата на една Висша жрица и аз потръпнах от страх, въпреки че гневът й не беше насочен към мен.

— Имате два избора. Да идвате в „Дома на нощта“ като гости в дните за посещения, което значи да се съобразявате с всички порядки и да оставите възмущението си за себе си. Или да напуснете и да не се връщате повече. Никога. Решавайте.

Последната дума отекна в ума ми с такава сила, че ми се прииска да се свия в миша дупка. Забелязах, че майка ми се е втренчила в Неферет с широко отворени очи, а лицето й е пребледняло като сняг. За разлика от нея Джон беше почервенял, а очите му бяха присвити в тънки процепчета.

— Линда! — изсъска той. — Да тръгваме!

После погледна към мен с такова отвращение, че неволно отстъпих крачка назад. И преди знаех, че не ме харесва, но досега не си давах сметка колко точно.

— Това място е точно каквото заслужаваш. С майка ти повече няма да се върнем. Оставаш тук сама.

Той се обърна и с решителна крачка се запъти към вратата. Майка ми за миг се поколеба и тогава си помислих, че сигурно ще ми каже нещо мило. Например, че съжалява, задето той се държи така, че й липсвам, че ще дойде пак да ме види, независимо какво казва Джон…

— Зоуи, не мога да повярвам в какво си се забъркала. — Тя поклати глава и както обикновено последва Джон, напускайки стаята.

— Миличка, толкова съжалявам! — Баба ме прегърна и ми зашепна успокоително. Аз ще се върна, малката ми птичка. Обещавам. Толкова се гордея с теб! — Тя ме потупа по рамото и се засмя през сълзи. — И твоите индиански предци се гордеят с теб. Чувствам го. Ти си докосната от богинята и имаш верни приятели. После погледна към Неферет и добави: — Имаш и мъдри учители. Някой ден може би ще се научиш как да простиш на майка си. Дотогава помни, че ти си дъщерята на моето сърце, у-вет-си а-ге-хут-са. Тя ме целуна. — Сега и аз трябва да тръгвам. Докарах колата ти дотук, ако ти потрябва за нещо. Налага се да се прибера с майка ти и Джон. И не забравяй, Зоуи, обичам те.

Тя ми подаде ключовете за колата.

— Аз също те обичам, бабо! — Прегърнах я и си поех дълбоко въздух, сякаш исках да вдишам толкова много от лавандуловия аромат, че да ми стигне до следващата ни среща след месец.

— Довиждане, миличка. Обаждай ми се, ако имаш възможност. — Тя ме целуна отново и си тръгна.

Гледах я как се отдалечава и не си давах сметка, че плача, докато не усетих сълзите да се стичат по бузите ми. Дори бях забравила, че Неферет е зад мен и се стреснах, когато ми подаде носна кърпичка.

— Съжалявам за всичко това, Зоуи — промълви тихо тя.

— А аз не — отвърнах и избързах носа си, преди да я погледна.

— Не исках да отпращам и майка ти.

— Не си я отпратила ти. Тя сама избра да последва Джон, както прави през последните три години. Усетих, че сълзите ми отново напират, но се постарах да ги преглътна и продължих: — Тя беше различна преди. Знам, че е глупаво, но продължавам да очаквам от нея да стане пак предишната ми майка. Само дето никога не се случва. Сякаш той е убил майка ми и е сложил в тялото й някаква непозната.

Неферет сложи ръка на рамото ми.

— Хареса ми това, което каза баба ти. Може би някой ден ще можеш да простиш на майка си.

Погледнах към вратата, през която тримата току-що бяха излезли.

— Този ден няма да е скоро.

Неферет ме потупа съчувствено по рамото.

Загледах се в нея. Бях толкова доволна, че е с мен в този момент и за милионен път ми се прииска тя да ми беше майка. Тогава си спомних какво ми разказа преди месец. Че майка й е починала, когато е била още малко момиче, а баща й я изнасилвал, докато един ден белязването й я спасило.

— Ти някога прости ли на баща си?

Неферет ме погледна изненадано и примигна няколко пъти, сякаш се домогва до спомен, който й е много далечен.

— Не, никога не му простих. Но когато мисля за това, сякаш мисля за нечий чужд живот. Нещата, които той ми направи, ги направи на едно човешко дете, а не на Висшата жрица и вампир. А от гледната точка на една Висша жрица и вампир той е просто един човек и като всеки човек, ми е напълно безразличен.

Думите й звучаха силно и уверено, но като се вгледах в дълбините на красивите й зелени очи, видях да проблясва стара болка, определено не съвсем забравена, и се зачудих доколко е честна със себе си.