П. С. Каст, Кристин Каст
Белязана (21)

Деветнадесета глава

Китката ми все още беше изтръпнала от неочакваната целувка на Ерик (както и от ухапването му) и не бях сигурна дали изобщо съм в състояние да говоря. За щастие в общата стая в общежитието имаше много малко момичета. Те и без това не ми обърнаха голямо внимание, защото гледаха в захлас „Следващият топ модел на Америка“. Бързо се шмугнах в кухнята и оставих Нала на пода, като се надявах, че няма да избяга, докато си направя сандвич. Всъщност тя нямаше подобни намерения. Ходеше след мен и от време на време измяукваше недоволно. Отговарях й със „Знам“ и „Така е“, защото предполагах, че ме упреква за идиотския начин, по който се държах тази вечер. И беше права.

След като си направих сандвич, си взех и един пакет солети, налях си кола, грабнах котката и се качих по стълбите.

— Зоуи! Толкова се притеснявах за теб. Разкажи ми какво стана! — Стиви Рей лежеше с книга в леглото и очевидно ме чакаше да се върна. Пижамата й беше цялата на каубойски шапки, а късата й коса стърчеше на една страна, сякаш беше заспала така. Заклевам се, имаше вид на дванайсетгодишна.

— Ами… — започнах аз весело — изглежда си имаме домашен любимец. — Обърнах се така, че Стиви Рей да види Нала. — Ето, помогни ми, че може да изпусна нещо.

— Великолепна е! — Стиви Рей се доближи и опита да вземе Нала в ръце, но котката така се вкопчи в мен, все едно приятелката ми й мислеше злото. Наложи се Стиви Рей да вземе храната и да я сложи на масата зад мен. — Роклята ти е невероятна!

— Да, трябваше да се преоблека преди ритуала. — Което ми напомни да върна роклята на Афродита. Не бих задържала този „подарък“, въпреки че според Ерик би трябвало. Както и да е. Връщането на роклята ще е добър повод да й „благодаря“, че „забрави“ да ми спомене за кръвта във виното. Гадна кучка.

— И… как беше?

Седнах на леглото и подадох на Нала солетка, с която тя се забавляваше известно време и ме остави на мира. След това отхапах голяма хапка от сандвича. Вярно, че бях ужасно гладна, но всъщност печелех време. Не знаех колко мога да разкажа на Стиви Рей. Цялата работа е кръвта беше прекалено объркваща и прекалено гнусна. Дали щеше да се отврати от мен? Или щеше да се уплаши?

Преглътнах и реших да насоча разговора към по-безопасна тема:

— Ерик Найт ме изпрати дотук.

— Стига, бе! — Тя започна да се подрусва на леглото ентусиазирано. — Разкажи ми всичко.

— Целуна ме — казах и вдигнах многозначително вежда.

— Сигурно се шегуваш! Къде? Кога? Готино ли беше?

— Целуна ръката ми.

Реших да излъжа набързо. Не ми се искаше да разказвам цялата история с кръвта, пулса, китката и ухапването.

— Направи го, когато ми пожела лека нощ. Бяхме точно пред вратата на общежитието. И да, беше страхотно. — Ухилих се доволно отново и отхапах от сандвича.

— Предполагам, че Афродита се е подрискала от яд, като те е видяла да си тръгваш с него.

— Ами всъщност… аз си тръгнах преди него, а той ме настигна. Аз… ъ-ъ-ъ… излязох да се поразходя край стената и там намерих Нала. — Погалих я по главата, а тя затвори очи и започна да мърка. Всъщност ми се струва, че по-скоро тя ме намери. Както и да е, покатерих се на оградата, за да я смъкна от дървото, и няма да повярваш, видях нещо, което много приличаше на призрака на Елизабет, а после се появиха почти бившето ми гадже Хийт и бившата ми най-добра приятелка.

— Какво? Кой? Чакай малко, я по-бавно. Започни с призрака на Елизабет.

Сдъвках си хапката и продължих разказа си:

— Беше много странно и зловещо. Седях си на стената и гушках Нала, когато нещо привлече вниманието ми. Погледнах надолу и видях момиче. То се обърна към мен и ме погледна със светещи в червено очи. Сигурна съм, че беше Елизабет.

— Не може да бъде! Изкара ли ти акъла?

— И питаш! Щом ме видя, нададе ужасяващ писък и избяга.

— Аз сигурно щях да се гътна от страх.

— Аз също, но нямах много време, понеже веднага се появиха Хийт и Кайла.

— Какво имаш предвид? Как е възможно да са били там?

— Не, не бяха там. Бяха от другата страна на оградата. Сигурно са ме чули да успокоявам Нала, която напълно изтрещя при вида на призрака, защото дойдоха тичешком.

— И Нала ли го видя?

Кимнах.

— Значи сигурно наистина е имало призрак. — Стиви Рей потръпна.

— Сигурна ли си, че е мъртва? — почти прошепнах аз. — Да не би да е станала някаква грешка и тя все още да обикаля из училището?

Звучеше откачено, но не по-откачено, отколкото да видиш призрак.

Стиви Рей преглътна тежко.

— Мъртва е. Видях я как умира. Целият курс я видя.

Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Разговорът започна да става много зловещ, затова реших да сменя малко темата:

— Е, може и да съм се объркала. Може да е било друго момиче, което просто прилича на нея и има странни очи. Беше тъмно, а и точно тогава Хийт и Кайла се появиха.

— А какво са правили там?

— Хийт каза, че са дошли да ме измъкнат от тук. — Завъртях очи от досада. — Можеш ли да си представиш?

— Те идиоти ли са?

— Явно. О, и забелязах, че Кайла сваля Хийт.

— Кучка!

— Няма майтап. Както и да е. Казах им да си тръгват и да не се връщат повече. Бях много потисната от цялата случка и тогава Ерик ме намери.

— Аууу! Беше ли романтично?

— Да, определено. И ме нарича Зи!

— О, прякорът е много добър знак.

— Точно това си помислих и аз.

— И тогава те изпрати до общежитието?

— Предложи ми да идем някъде да хапнем, но единственото отворено място беше залата е ритуала, а аз не исках да се връщам повече там…

О, мамка му! Това не трябваше да го казвам.

— Гадно ли беше с „Дъщерите на мрака“?

Погледнах Стиви Рей право в детските й очи и разбрах, че не мога да й разкажа за пиенето на кръв. Не и сега.

— Ами, нали видя Неферет? Изглеждаше едновременно красива, секси и вълнуваща. — Стиви Рей кимна. — Афродита правеше почти същите неща, но изглеждаше като абсолютна мръсница.

— Винаги съм знаела, че е противна кучка.

— На мен ли го казваш. Вчера, точно преди Неферет да ме доведе тук, видях как Афродита се опитваше да направи свирка на Ерик.

— Стига, бе! Ама че мръсница. Чакай, чакай. Казваш, че се е опитвала. Как така?

— Ами той й казваше да престане и я буташе назад. Каза й, че не я иска повече.

Стиви Рей се усмихна:

— Надявам се, че това я е накарало да загуби и малкото мозък, с който разполага.

Спомних си колко разпалена и настоятелна беше тя, дори когато той категорично й отказваше.

— В интерес на истината, дори бих я съжалила, ако не беше толкова…

— Ако не беше такава кучка?

— Да, нещо такова имам предвид. Държи се, сякаш има пълното право да бъде гадна колкото си иска, а ние трябва да й се кланяме до земята.

Стиви Рей кимна.

— И приятелките й са същите.

— О, запознах се вече с Трите Гадини.

— Имаш предвид Войнствената, Ужасната и Осата ли?

— Точно тях. Какво ли са си мислели, като са си избирали тези ужасни имена? — казах аз, докато похапвах солети.

— Каквото си мислят и цялата й групичка. Че са нещо повече от останалите и че са недосегаеми, защото противната Афродита е следващата Висша жрица.

Прибързано изрекох първото, което ми дойде наум:

— Не мисля, че Никс би го допуснала.

— Какво имаш предвид? Те вече са връзкарки, освен това Афродита е лидер на „Дъщерите на мрака“ от момента, в който дарбата й стана известна.

— А каква е дарбата й?

— Има видения, които предсказват бъдещи трагедии.

— Смяташ ли, че понякога си ги измисля?

— О, не. Тя е изключително стриктна. Но аз си мисля — а Деймиън и близначките са съгласни с мен, че тя споделя само виденията, които е получила в присъствието на други хора, на хора извън нейната групичка.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че тя вижда в бъдещето ужасни неща, но вместо да ги разкаже на някого, за да ги предотврати, тя си трае?

— Да. Миналата седмица получи видение по време на обяда и групичката кучки около нея я обгради. Тръгнаха да я извеждат от залата, но Деймиън налетя право на тях, защото закъсняваше за обяд, и ги разбута, за да мине. Ако не беше той, никой нямаше да научи, че Афродита е имала видение. И хората в един самолет щяха да загинат.

Задавих се със солетата. Докато кашлях, успях да изфъфля:

— Самолет с хора?! Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Деймиън разбрал, че Афродита има видение, и извикал Неферет. Афродита нямало как да не й разкаже видението си, което представлявало самолет, който избухва веднага след излитането си. Видението й било толкова ясно, че тя успяла да опише летището и да види номера на самолета. След тази информация Неферет се свързала с летището в Денвър. Те повторили техническата проверка на самолета и открили повреда, която неминуемо щяла да доведе до избухване по време на излитане. Но аз познавам Афродита много добре и ми е ясно, че тя нямаше да каже и думичка, ако не я бяха хванали. Разбира се, тя изтърси пред всички грандиозната лъжа, че приятелките й всъщност я водели при Неферет. Пълни тъпотии.

Започнах да казвам, че не ми се вярва дори Афродита и нейните кучки да допуснат смъртта на стотици хора, но после си спомних какви отвратителни неща наприказваха тази вечер. „Човешките мъже са гадове. И до един трябва да умрат.“ Стана ми ясно, че това не са били просто думи.

— А защо Афродита не е излъгала Неферет? Например да й каже друго летище или друг номер на самолета?

— Не е възможно да излъжеш вампир, особено ако ти задава директен въпрос. И нека не забравяме, че Афродита иска да стане Висша жрица повече от всичко. Ако Неферет разбере каква е всъщност, шансовете й драстично ще намалеят.

— Афродита просто няма как да стане Висша жрица. Прекалено е себична и изпълнена е омраза. Както и приятелките й.

— Така е, но Неферет не е на съвсем същото мнение. Освен това беше неин ментор.

Примигах шокирано.

— Сигурно се шегуваш! И не е забелязала какво лайно е тя? — Това просто не можеше да е вярно. Неферет е малко по-умна.

Стиви Рей вдигна рамене.

— Покрай Неферет тя се държи по друг начин.

— Но все пак…

— И има много силна дарба, което недвусмислено означава, че Никс има специални планове за нея.

— Или по-скоро, че е демон от ада и черпи силите си от Тъмната страна. Ехо, никой ли не е гледал „Междузвездни войни“? Трудно беше да повярваш, че Анакин Скайуокър ще се поддаде на Тъмната страна, а виж какво стана после.

— Зоуи, това са пълни измислици.

— Все пак мисля, че има някаква логика.

— Тогава опитай да говориш с Неферет.

Замислих се за това, докато дъвчех сандвича си. Може би наистина ще го направя. Неферет изглежда твърде умна, за да се хване на игричките на Афродита. Тя сигурно се досеща за някои от нещата, които правят кучките. Може би просто трябва някой да й каже директно.

— А някой досега не се ли е опитвал да каже на Неферет за Афродита?

— Аз поне не съм чувала.

— А защо не?

На Стиви Рей й стана малко неудобно.

— Изглежда ми като някаква клюкарска история. Какво бихме могли да й кажем? Струва ни се, че Афродита може би крие виденията си и единственото доказателство, с което разполагаме, е фактът, че е гадна кучка. — Тя поклати глава. — Не, просто не виждам как Неферет взема на сериозно подобно нещо. Но дори да предположим, че ни повярва, какво би могла да направи? Няма как да изрита Афродита училището, където да си изкашля вътрешностите до смърт. Пак ще си остане тук в училище и пак ще е заобиколена от кучките си и всички онези момчета, които са готови да направят за нея каквото пожелае, само за да ги докосне с гадните си пръсти. Смятам, че просто не си струва.

Стиви Рей имаше право, но това просто не ми харесваше. Никак, ама никак не ми харесваше.

Нещата могат да се променят, ако някои по-силен новак заеме мястото на Афродита като лидер на „Дъщерите на мрака“

Подскочих гузно и се опитах да го прикрия, като отпих голяма глътка кола. Какви си ги мислех? Аз не бях жадна за власт. Не исках да ставам Висша жрица, нито да се изправям в схватка срещу Афродита и половината училище (при това по-красивата половина). Просто искам да намеря мястото си в този нов живот. Място, което да чувствам като свой дом. Място, на което ще принадлежа и ще бъда като всички останали.

Тогава си спомних колко осезаемо почувствах призоваването на елементите по време на двата ритуала и колко трудно ми беше да се заставя да остана в кръга, вместо да се присъединя към Афродита в призоваването.

— Стиви Рей, когато бяха призовани елементите, ти почувства ли нещо по-различно? — попитах внезапно.

— Какво имаш предвид?

— Ами например, когато призоваха огъня, усети ли да ти става горещо?

— Не. Искам да кажа, че наистина ми е много приятна тази част с призоваването и когато Неферет изрича молитвата, усещам силен прилив на енергия да преминава през целия кръг, но това е всичко.

— Значи никога не си усещала вятър, когато призовават въздуха, или миризма на дъжд за водата? Или пък трева под краката си за земята?

— Няма начин. Само Висша жрица със специална дарба за елементите би могла. — Тя млъкна рязко. — Да не би да ми казваш, че ти си усетила всички тези неща?

— Може би — промълвих засрамено.

— Може би!? Зоуи, имаш ли представа какво може да означава това?

Поклатих глава.

— Тъкмо миналия път по социология учихме за най-могъщата Висша жрица в историята. Не е имало жрица с дарба за всичките четири елемента от векове насам.

— Пет.

— Пет! Почувствала си нещо и за духа, така ли?

— Да, така мисля.

— Зоуи! Това е поразително. Не мисля, че изобщо е имало Висша жрица, която да е имала такава дарба. — Тя посочи белега ми. — Заради него е. Той показва, че си различна и ти наистина си такава.

— Стиви Рей, нали това ще си остане между нас засега? Искам да кажа, не споменавай дори на Деймиън и близначките. Искам просто… просто да си подредя мислите малко. Струва ми се, че всичко се случва прекалено бързо.

— Но, Зоуи…

— А може и да греша — прекъснах я набързо. — Ами ако просто съм била превъзбудена или нервна, понеже никога преди това не съм била на ритуал? Представяш ли си колко неудобно ще се получи, ако разглася на всички: „Хей, аз съм единственият новак в историята, който има дарба за всичките пет елемента!“, а накрая се окаже, че е било нерви?

— Не знам. Все още смятам, че трябва да кажеш на някого.

— Да, тогава Афродита й нейната тълпа ще се пръснат кеф, ако се окаже, че си въобразявам разни неща.

Стиви Рей пребледня.

— Човече, адски си права. Би било наистина много гадно. Няма да казвам нищо, докато не си готова. Обещавам.

Реакцията й ми напомни да я питам нещо, което отдавна се канех:

— А какво толкова ти е направила Афродита?

Стиви Рей погледна надолу, стисна ръце и присви рамене, сякаш внезапно е почувствала силен студ.

— Покани ме на ритуал. Тук бях отскоро, може би от месец. Бях въодушевена, че групичката на важните клечки ме канят. — Тя поклати глава, без да ме поглежда. — Беше глупаво от моя страна, но все още не познавах никого особено добре и си помислих, че те могат да ми бъдат приятели. Така че отидох. Но те не искаха да бъда една от тях. Искаха да съм… кръвен донор за техния ритуал. Даже ме наричаха „хладилник“, все едно не ставам за нищо друго, освен да им съхранявам кръв. Разплакаха ме и когато не се съгласих, ми се присмяха и ме изритаха навън. Така срещнах Деймиън, Ерин и Шоуни. Те се разхождаха там и ме видяха да излизам тичешком от залата. Настигнаха ме и ми казаха да не се притеснявам за това. Оттогава са ми приятели. — Най-сетне погледна към мен. — Съжалявам. Щях да ти кажа за това по-рано, но знаех, че няма да се опитат да направят същото с теб. Ти си прекалено силна, а Афродита е твърде заинтригувана от белега ти. Освен това си достатъчно красива, за да бъдеш една от тях.

— Хей, ти също си красива! — Прилоша ми при мисълта за Стиви Рей, която можеше да е на мястото на Елиът… при мисълта да пия от кръвта й.

— Не, аз просто съм симпатична, но не съм като тях.

— Аз също не съм като тях! — извиках и стреснах Нала, която подремваше блажено.

— Знам, че не си. Нямах това предвид. Просто исках да кажа, че ми е ясно защо те поканиха. Те искат да се присъединиш към тях, а не да те използват по този начин.

— Напротив — те успяха да ме измамят, а се постараха и да ме изплашат. Но защо? Чакай! Сещам се какво са целели. Ерик каза, че когато за пръв път е опитал кръв, му се е сторило отвратително и е побягнал, повръщайки. Аз съм тук само от два дни. Искали са да направят нещо, с което да ме отвратят от своите ритуали и да ме накарат да се страхувам от тях.

Изобщо не са искали да ставам част от „Дъщерите на мрака“, но също така не биха казали на Неферет, че не ме искат. Вместо това са се постарали аз да откажа да се присъединя към тях. Поради някаква сбъркана причина грубиянката Афродита иска да ме държи настрана от „Дъщерите на мрака“. Грубиянството винаги страшно ме е нервирало, така че ми стана ясно какво трябва да направя.

О, мамка му! Трябваше да се присъединя към „Дъщерите на мрака“.

— Зоуи, нали не ми се сърдиш? — попита Стиви Рей тихо.

— Разбира се, че не. Била си права. Афродита нямаше намерение да ме кара да давам кръв. — Напъхах в устата си последната хапка от сандвича и смених набързо темата: — Хей, наистина съм като пребита. Можеш ли да ми помогнеш да намерим котешка тоалетна за Нала, за да мога малко да подремна.

Стиви Рей стана с въодушевление и измъкна голяма чанта, от която извади котешка тоалетна, купички за храна и вода, котешка храна (с витамини и минерали за подхранване на козината) и пакет с пълнеж за тоалетната.

— Как разбра, че ще ми трябва?

— Не съм. Намерих го пред вратата, когато се прибирах от вечеря. — Тя бръкна отново в чантата и извади от там свитък, завързан е красива кожена панделка, по която проблясваха малки сребърни капси. — Ето, за теб е.

Отворих го и вътре имаше само един ред.

Скайлар ми каза, че тя ще дойде.

Беше подписано с една-единствена буква: Н.