Патрик Тили
Майсторите на желязо (19)

Глава 17

Отмъщението на Клиъруотър срещу Яма-Шита в известен смисъл беше победа без значение. Мин-Орота беше затрупан под развалините, но когато ги разчистиха, видяха, че е жив, само с незначителни наранявания. Истинско чудо. Шигамицу, комендантът на Херън Пул, беше направо смазан.

И това беше добре — ако беше оцелял, Мин-Орота щеше жестоко да го измъчва. Въпреки неговия ранг нямаше да му бъде разрешено сепуку, а щеше да бъде третиран като престъпник, принуден да понесе на обществено място най-големите унижения, които можеха да се измислят.

Дори в смъртта обаче той не можа да избегне отмъстителния гняв на Мин-Орота. Осакатеното му тяло беше обезглавено, а след това разсечено на четири. Парчетата бяха окачени над портата на Херън Пул, а главата му бе набучена на кол до входа и заковаха табела, изобличаваща престъпната му небрежност. На жена му беше заповядано да убие двете си деца, а след това и себе си, и телата им бяха окачени до неговото.

В очите на Мин-Орота вината за случилото се беше изцяло на персонала на Херън Пул. Ако бяха по-бдителни, дългите кучета и техният мютски съучастник не биха могли да организират този безпрецедентен бунт. Той предпочиташе да затвори очи за собственото си участие в цялата тази история и отказваше да приеме и ужасяващата проява на демоничните сили, на която бе станал очевидец.

Всички оцелели от персонала на Херън Пул ренегати, които бяха прекарали деня затворени, и мютите роби, които бяха чистили и готвили, бяха събрани в двора под строга охрана. До тях бяха наредени войниците от парадния отряд — за Мин-Орота те бяха толкова виновни, колкото и другите. Тяхното страхливо поведение беше позволило на извършителите на престъплението да избягат. Оковаха ги във вериги, изкараха ги на пътя с камшици и ги поведоха в колона по един към Бо-сона. Пред тях няколко групи мюти копаеха дупки за колове покрай пътя. Дупките бяха на сто крачки една от друга. Всеки път, когато стигнеше до дупка, колоната спираше и първият — мъж или жена, от редицата трябваше да вземе един кол от колата пред тях и да помогне да се забие, преди да го завържат за него, за да умре в страшни мъки.

А най-садистичното беше, че останалите от колоната трябваше да минават покрай измъчваните жертви и това им отнемаше всякаква илюзия за съдбата им.

Ужасната процесия продължи по целия път до Ба-сатана и когато хората от колоната се свършиха, мютските роби, които работеха в полето край пътя, също бяха вързани да умрат. Последваха ги онези, които бяха копали дупки за коловете.

Когато Мин-Орота пристигна в двореца си, непосредствената му жажда за кръв беше утолена — но пък когато седна да вечеря със семейството си и оцелелите сановници от групата на Яма-Шита, той беше нещастен.

Тялото на приятеля му беше поставено в набързо скован ковчег за пренасяне от Херън Пул до неговия кораб в пристанището, но не беше лесно да се пренебрегнат въпросите, повдигнати от неговата смърт. Макар че Яма-Шита бе този, който беше докарал летящия кон и двамата ездачи в Маса-чуса и бе убедил шогуна да разреши построяването на още, вече беше ясно, че отговорен ще е Кио Мин-Орота.

Това беше несправедливо, но със силен род като този на Яма-Шита справедливостта се определяше от потърпевшите. Те щяха да искат обезщетение: стоки, пари… и може би кръв. Това щеше да е бреме за неговия род, но ако отхвърлеше техните претенции, можеше да стане още по-неприятно.

Мин-Орота беше изправен и пред опасността за възникване на проблем и от друга посока. Генералният консул беше убит при летене с една от машините, за чието производство беше отговорен той. И още по-лошо: бунтът, дължащ се на липсата на подходящ контрол над робите, не беше просто опит за бягство. Имаше убийство на високопоставени лица и благородници. Трибуната беше разрушена — включително ложата, която беше построена за шогуна! Ами ако той присъстваше и беше пострадал… Мин-Орота изхвърли тази мисъл от ума си — беше прекалено ужасна.

Когато се оттегли в покоите си — сега охранявани от три пъти по-голям от обичайния брой самураи, — той видя до леглото си запечатано писмо. Съобщаваха, че в Ба-сатана е пристигнал куриер от кабинета на шамбелана с важно устно съобщение. Писмото подканяше Мин-Орота да приеме куриера незабавно. Срещата трябваше да се проведе в най-голяма тайна, произходът на куриера не трябваше да се разкрива пред никого и никакви адютанти не трябваше да присъстват при предаване на съобщението. Мин-Орота изобщо нямаше представа какво ще му каже куриерът, но и изкушението да разбере беше непреодолимо, и препоръките на Йеясу не можеха да се отхвърлят. След като унищожи писмото, както изискваше инструкцията, той изпрати най-доверения си слуга да доведе куриера по тайните стълби, които водеха до покоите му.

Куриерът дойде малко след полунощ и след размяна на уговорените пароли представи пълномощията си. Лицето му беше като жив череп. Представи се като Фуджи-Вара, но това вероятно не беше истинското му име.

Съобщението на Йеясу беше по същество следното: новината за катастрофалното събитие в Херън Пул стигнала до канцеларията му и била предадена на шогуна. Негово величество бил — както Мин-Орота добре си представяше — дълбоко потресен от сериозната заплаха за неговия живот, избегната по една случайност.

Шогунът бил покрусен също от загубата на зет си, високоуважавания генерален консул Накане То-Шиба. Смъртта му му причинила не само мъка; тя се отразила на неговия авторитет като властелин на Ни-Исан. Беше точно така, както се опасяваше Мин-Орота: едно нападение срещу генералния консул и пратеника Тоширо Хазе-Гава беше нападение върху самия шогунат. Ако той, като владетел, не можел да се справи с престъпните елементи и да осигури лична безопасност и безпрепятствено преминаване на правителствени служители, шогунатът трябвало сам да защити правата си с всички законни средства.

Не беше необходимо куриерът да разяснява какво означава това. Разбира се, на вдовицата на генералния консул трябваше да се изплати компенсация. Смъртта на един чиновник от такъв ранг не излизаше евтино, а понеже неговата жена беше сестра на шогуна, обичайното обезщетение сигурно щеше да се умножи по десет. По-широките последици от инцидента в Херън Пул също можеха да се окажат скъпи. Можеха да се наложат допълнителни данъци, да бъдат отнети търговски лицензи, активите да бъдат конфискувани. Животът на старшите помощници, които бяха включени в проекта, но бяха останали ненаказани, беше под въпрос — а щеше и да има увеличаване на броя на правителствените чиновници и на военните гарнизони — за издръжката на които трябваше да плаща той.

Ако решеше да се възпротиви на тези мерки, можеха да обявят земите му за „владение на отстъпник“. Това даваше на шогуната право на военна окупация. Ако положението се влошеше, можеха да му отнемат и титлата. Неприятна перспектива — особено след като вече беше застрашен от произволни репресии от страна на рода на Яма-Шита.

Фуджи-Вара, човек очевидно опитен в деликатни преговори от този вид, сподели, че господарят му знаел за съмнителната връзка между Мин-Орота и Яма-Шита, довела до смъртта на консула. Шамбеланът искал да помогне на рода на Мин-Орота — в края на краищата те били приятели и съюзници на То-Йота. И двата рода били, макар и по различен начин, застрашени от Яма-Шита. Ако се намерел някакъв начин да действат заедно, за да елиминират или намалят заплахата, той бил сигурен, че Йеясу би могъл да убеди шогуна да е по-снизходителен и да иска само номинално обезщетение за смъртта на генералния консул.

Това беше предложение, което Мин-Орота не можеше да отхвърли.

Мин-Орота се нуждаеше от помощ, но макар че беше притиснат в ъгъла, беше достатъчно проницателен да разбере, че посещението на куриера е само върхът на политическия айсберг. Хитрата стара лисица Йеясу отново беше извъртял номер на всички точно когато враговете му очакваха да бъдат повикани да изслушат тържествената му надгробна реч. Така че Мин-Орота обмисли възможностите и след това увери посетителя си, че той както винаги е готов да служи на шогуна — но какво точно трябва да направи?

И Фуджи-Вара му обясни.

 

 

Трите джонки, които бяха докарали Яма-Шита и хората му до Ба-сатана, още бяха на котва в пристанището и оцелелите — включително онези, които бяха вечеряли с Мин-Орота — бяха прекарали нощта на борда.

Екипажите, които не си бяха позволили да напуснат доковете, се радваха, че са избегнали ужасната смърт, постигнала сънародниците им.

Когато се събудиха, видяха друга голяма джонка, пристигнала през нощта и хвърлила котва в дясната страна на пристанището да развява флагове на династията на Хазе-Гава. След закуска благородниците и капитаните обсъдиха следващия ход. Трябваше ли веднага да вдигнат платна, или трябваше да изчакат, докато по сушата не пристигнат още хора — главно моряци — да попълнят намаления състав?

Новината за смъртта на Яма-Шита беше изпратена с кон до двореца в Сара-куза, но бързото й пристигане не беше гарантирано, тъй като ездачът трябваше да пресече северното владение на То-Йота.

Пощенските гълъби, използвани за пренасяне на строго секретни съобщения до двореца, бяха отнесени с него в Херън Пул. За нещастие земетресението беше преобърнало каретата и кочияшът и гълъбарят бяха намерени със смазани черепи — вероятно от летящи камъни, — а гълъбите бяха излетели от кафезите.

Докато бяха по средата на дебатите, един лодкар донесе съобщение от Мин-Орота. Той беше на кея и искаше разрешение да се качи с четирима шинтоистки свещеници, за да окаже последна почит на своя приятел и съюзник. Двама благородници слязоха на брега, за да го посрещнат и придружат.

Отвореният ковчег на Яма-Шита лежеше на катафалка, покрита с бяла коприна. След традиционните траурни церемонии Мин-Орота прекара един час в мълчаливо съзерцание на тялото на своя приятел, след това поиска да говори насаме с най-близките помощници на мъртвия. Само двама от тях бяха на крака. Четирима бяха тежко ранени, един се очакваше да умре още по пътя, а труповете на други седем лежаха в трюма.

Когато се увери, че не могат да ги подслушват, Мин-Орота подхвана темата за „раклата, пълна със скъп копринен плат“, който Яма-Шита бил донесъл за подарък на главните дами в дома на Мин-Орота, но, уви, не живял достатъчно дълго да поднесе подаръка лично. Знаели ли помощниците за намерението на господаря си по този въпрос и ако знаели, къде била раклата?

Мин-Орота имаше късмет, че двамата мъже пред него бяха от четиримата, освен него и мъртвия Яма-Шита, които знаеха точния характер на предмета, скрит под скъпия плат. След размяна на многозначителни погледи по-старшият от двамата отговори. Да, те знаели за подаръка, но тъй като господарят им не бил живял достатъчно, за да го връчи сам, те не можели да го поднесат от негово име. Такова решение можел да вземе само неговият наследник.

Мин-Орота похвали безкрайния им такт и предпазливост, но им обясни, че не са го разбрали. Той не искал да получи онова, което не можело да бъде дадено лично. Онова, което искал да предложи, било раклата и съдържанието й да се пазят грижливо, докато нещата не се решат окончателно. Предлагал това само защото хората му в резиденцията на генералния консул тази сутрин му съобщили някои много обезпокоителни новини: шогунът бил научил за деликатния товар на джонката и бил планирал да пресрещне флотилията при завръщането й под претекст да окаже почит на мъртвеца.

Това откровение накара двамата помощници да се спогледат предпазливо.

Хората на шогуна можели лесно да намерят някакво извинение и да вземат ценното за техния господар съдържание на раклата, продължи Мин-Орота. Ако бъдели изправени пред тази опасност, те винаги можели да се спасят, като кажат, че са я изхвърлили през борда — но нямало ли това да е жалко предателство на желанието на техния мъртъв господар?

Другата възможност била да превозят раклата по суша, но тогава превозвачите също можели да бъдат хванати от То-Йота. Само на него, на Мин-Орота, главния партньор в предприятието, което техният мъртъв господар бил описал като мечти на „предачите и тъкачите“, можела да се повери раклата и нейното съдържание, докато не бъде избран наследник на Яма-Шита.

Думите на Мин-Орота не оставиха у двамата никакво съмнение, че той е напълно запознат с плановете на Яма-Шита. След като се оттеглиха в ъгъла и се посъветваха шепнешком, те се върнаха и коленичиха пред Мин-Орота. Той им направи знак да седнат и да говорят. Двамата се поклониха почтително и седнаха.

Те били благодарни, каза по-старшият, за предупреждението му. Раклата можела да бъде поверена на неговите грижи, но знаел ли той за опасностите, пред които се изправя, като става неин пазител?

Мин-Орота заяви, че е готов да ги приеме. И че Яма-Шита е направил огромна жертва с начинанието си да поведе Ни-Исан в новата ера. Той, Кио Мин-Орота, споделял неговата благородна проникновеност за бъдещето и бил щастлив да рискува собствения си живот, за да помогне то да стане действителност. С това щял да докаже на мъжа, който скоро ще наметне мантията на техния мъртъв господар, че е достоен съюзник. Човек, на когото могат да се доверят най-големите и най-ужасни тайни. Подбраните от Мин-Орота думи ясно показаха, че той разбира истинския характер на начинанието: повторното улавяне на тъмната светлина.

После уговориха времето и мястото: по обяд в усамотената господарска къща в имението далеч от двореца и оживеното пристанище. Разтоварването на раклата посред бял ден нямало да привлече вниманието на стражата, а един чиновник от двореца щял да е наблизо, за да разкара досадните митнически служители.

 

 

В уговорения час една волска кола и четирима носачи тръгнаха към мястото на срещата. Доста пред нея яздеха двамата помощници и четирима други самураи. Далеч назад имаше втора кола с дванадесет войници в цивилни дрехи. Трите групи сменяха скоростта и разстоянието и за случайния наблюдател нямаха нищо общо помежду си — всъщност искаха да създадат точно такова впечатление.

Когато конните самураи изследваха района около господарската къща, за да са сигурни, че няма скрита вражеска засада, двамата им началници заповядаха колата с раклата да влезе в района. Втората кола с преоблечените войници, чиито оръжия бяха скрити под сламата, върху която лежаха, спря на пътя отвън. За всеки минувач те бяха просто група селяни, спрели да се разтъпчат.

Господарската къща — дървена сграда с керемиден покрив, датираща от средата на миналото столетие — беше необитавана и прашна. Двама от офицерите на Мин-Орота, които помощниците на Яма-Шита вече бяха срещали, ги отведоха заедно с раклата при Мин-Орота, след това се оттеглиха заедно с четиримата носачи. Носачите бяха преоблечени войници, взети от общо четиридесетимата оцелели при разгрома в Херън Пул.

Кио Мин-Орота седеше на сламена рогозка, поставена в центъра на подиум, издигнат в дъното на стаята. Той ги извика да се приближат и да махнат четирите сламени рогозки, покриващи пода пред него. Самураите махнаха рогозките и видяха скрита врата, която водеше в дълбоко мазе.

Там, обясни Мин-Орота, трябвало да се сложи раклата. След това върху вратата щяло да се сложи дюшеме и раклата щяла да остане там, докато не дойде да я извади наследникът на Яма-Шита. Но първо той искал да види безценния предмет, на който техният господар възлагал толкова големи надежди.

Помощниците го помолиха да повика двамата си офицери, после четиримата мъже измъкнаха топовете копринен плат от раклата и извадиха един голям, тежък предмет, увит в ленено платно. Хората на Мин-Орота излязоха от стаята, а двамата помощници отгърнаха платното. Видя се двигател на „Скайхок“, поставен в дървена рамка. Ламинираното витло бе сложено до него.

Мин-Орота го разгледа отблизо, без да го докосва. Това ли бил странният уред, с който се движели летящите коне на Федерацията и който уж бил унищожен?

Мин-Орота похвали съобразителността на Яма-Шита. Каза, че освен всичките си други качества той бил и майстор на илюзията! Защото нали апаратът бил погълнат от огъня в присъствието на представители на шогуна?

Малко по малко, като признаваше и собственото си съучастничество, Мин-Орота измъкна цялата история — че Хиро Яма-Шита е бил главният двигател в плана за повторно хващане на тъмната светлина.

Двамата помощници не знаеха, че дългото куче, което трябваше да помогне за изпълнение на плана, е избягало. Никой от хората на Яма-Шита не знаеше. И Мин-Орота не им каза. Той обаче имаше друго предложение. Нека пием, каза той, за успеха на плана на вашия господар и в негова памет!

После удари малък гонг и извика офицерите си, които донесоха табла със закуски, наляха саке и поднесоха чаши на тримата.

— За Яма-Шита, господаря на тъмната светлина — вдигна тост Мин-Орота.

— За гибелта на враговете на прогреса! — отговориха в хор двамата.

Тъй като Мин-Орота пиеше от същото шише, двамата самураи не се поколебаха да последват примера му. Ръбовете на порцелановите чаши, които вдигнаха до устните си, обаче бяха покрити със силна безцветна отрова, която почти моментално ги парализира. Бяха в пълно съзнание и разбираха опасното положение, в което се намират, но не можеха да се движат.

Чашите паднаха от пръстите им, а офицерите на Мин-Орота извиха ръцете им зад гърба и ги вързаха. Парализата беше само временна, но беше необходима, за да се попречи на двамата самураи да вдигнат тревога или да се самоубият. Защото те биха го направили, без да се колебаят, пред гледката, която се разкри пред очите им.

Параванът зад подиума се отмести и те видяха младия шогун, седнал между шестима други владетели и техните военачалници. Мин-Орота коленичи да засвидетелства почитта си към Йоритомо. Двамата му офицери последваха примера му, като блъснаха и вързаните самураи да коленичат с тях.

Шамбеланът Йеясу беше организирал това събиране под различни претексти и в условия на безпрецедентна тайна. Като съдии и свидетели с шогуна бяха седнали владетелите на Ко-Ника, Се-Ико и Мицу-Биши, чиито земи лежаха покрай южната граница на владението на Яма-Шита, и техните непосредствени съседи Дай-Хацу, Да-Тсуни и Су-Зуки.

Династията Ко-Ника беше свързана с Яма-Шита; Се-Ико се смятаха за склонни да вземат тяхна страна във всеки сериозен спор с шогуната. Останалите четирима бяха в лагера на То-Йота. По отношение на силите Ко-Ника и Се-Ико превъзхождаха четиримата други, но Йеясу беше направил някои хитри задкулисни споразумения.

Присъдата беше единодушна. Династията на Яма-Шита беше извършила държавна измяна и трябваше да й се потърси сметка. Господарите Ко-Ника, Се-Ико и Мицу-Биши се съгласиха да отидат до Сара-куза да уведомят рода за обвинението и за доказателството, въз основа на което бяха намерени за виновни. Щяха също да вземат и списък на онези, от които щеше да се потърси отговорност. Посочените можеха или да се самоубият, или да просят милост от шогуна.

И в двата случая щяха да умрат. Алтернативата беше военна агресия и евентуално завземане на владението.

Нормално шогунатът не би дръзнал да предприеме такъв ход срещу Яма-Шита, но с Ко-Ника и Се-Ико, решили твърдо да застанат на негова страна, съпротивата срещу исканията му беше невъзможна. Йоритомо беше убеден, че намерените за виновни в съучастничество сами ще отнемат живота си — всеки властващ род трябваше да е готов да направи жертва. Преоблечените като селяни бойци на Яма-Шита бяха изненадани и избити, когато Мин-Орота удари гонга да донесат саке. Нападателите им, също маскирани като селяни, някои с жени и деца, качени на селски коли, бяха спрели да поприказват и да предложат продуктите си за продажба. Когато изведоха двамата парализирани помощници на Яма-Шита, за да ги постигне същата съдба, Йоритомо поздрави Мин-Орота за ролята, която беше изиграл за разкриването на предателството на Яма-Шита. Не се спомена нищо за любезната му подкрепа в любовната история на генералния консул с чуждестранната курва. Тези въпроси можеха да почакат. Слухът за женитбата на втория син на Мин-Орота и една от дъщерите на Яма-Шита щеше тихо да се забрави. По-точно — да умре. Както и въпросната дъщеря и останалите от семейството на Яма-Шита. Родители, жена, синове, дъщери и дори нероденото дете.

Беше жалко, но необходимо. Историята на Ни-Исан изобилстваше със случаи на осиротели деца на убити владетели, които бяха пораснали, бяха станали отмъстителни генерали на цели армии и бяха избили хората, имали неблагоразумието да ги пощадят.

Яма-Шита беше избил всичките си противници, но с изчезването на собствения му род щеше да се появи достоен — и вероятно по-послушен — наследник. Всички големи фамилии, включително То-Йота, имаха силни и слаби родови линии. Те бяха като дърветата; когато един силен клон, който взема по-голяма част от светлината, бъде отсечен, защото засенчва останалите, по-слабите се развиват.

Мерките, взети срещу фамилията Яма-Шита, щяха да са наказателни, но не осакатяващи. Техните търговски дейности бяха неразривно свързани с икономическото благосъстояние на Ни-Исан. Ако бъдеха принудени да платят прекалено висока цена, това щеше да стане източник на постоянно недоволство.

Трябваше да се постигне равновесие. Строгостта трябваше да бъде омекотена с великодушие. Но те повече нямаше да имат монопол върху търговията с мютите. Техните предишни съюзници Ко-Ника отсега нататък щяха да могат да строят кораби с колела и да плуват с тях по западните морета, а Се-Ико щяха да станат агенти за търговията с роби. Яма-Шита все още щяха да ги докарват на брега, но те щяха да бъдат продавани само от Се-Ико. Чрез тези две решаващи сделки, организирани от Йеясу, беше купена тяхната лоялност — а Яма-Шита щяха да платят сметката.

 

 

Корабът, развяващ флаговете на Хазе-Гава, всъщност беше част от бойната флота на шогуна. Беше докарал Йоритомо и шестимата владетели през нощта в района на Ба-сатана. Под командата на Мин-Орота от островния форт, който охраняваше достъпа до външния залив, бе даден залп. Това беше сигнал за другите пет бойни кораба от същата флотилия да влязат в пристанището. Щом те се показаха, корабът свали флаговете на Хазе-Гава и издигна истинските си флагове.

Когато войските на Мин-Орота нахлуха на доковете, на изненаданите капитани на Яма-Шита им стана ясно, че в политическото бъдеще на рода на техния мъртъв господар е настъпила промяна. С шест кораба на То-Йота, запречили единствения изход, шансът да излязат в открито море беше малък. Те имаха две възможности: да загинат в бой или да се предадат.

Започнаха преговори с представителите на То-Йота, Мин-Орота и шестимата други владетели. Капитаните научиха за обвинението в държавна измяна срещу тяхната династия. Техните кораби се конфискуваха. Ако се предадяха до следващия прилив, екипажите им щяха да бъдат пуснати на свобода. Съпротивата беше безсмислена — ако капитаните потопяха корабите си, никой нямаше да се спаси, а всички щяха да се смятат за толкова виновни, колкото и мъртвият им господар.

След час флаговете на династията Яма-Шита бяха свалени и положени почтително върху труповете на тримата капитани и техните старши офицери. Всичко беше постигнато без нито един изстрел.

 

 

Смъртта на Яма-Шита от ръката на тайнствената бяла фигура не беше очаквана от Йеясу, но ако владетелят беше останал жив, резултатът щеше да е същият. Щуките, не кротушките щяха да попаднат в мрежата, поставена с помощта на Кио Мин-Орота.

Разтревожен от собственото си отърваване на косъм, сега той беше готов да работи самоотвержено, за да си върне благоразположението на шогуна. Стигна чак дотам, че докато придружаваше Йоритомо до кораба му, отвори дума за брак между едно от петте си деца и един от многото племенници на шогуна.

Йоритомо се съгласи, че предложението заслужава да се обмисли сериозно, но напомни на Мин-Орота, че все още се очакват неговите предложения за компенсиране на госпожа Мишико за загубата на съпруга й. Прикрита заплаха, отнемаща на Мин-Орота облекчението, което може би иначе би почувствал при вида на издутите платна на напускащия пристанището флот на шогуна.

 

 

Йеясу го беше посъветвал прощалните му думи да са хладни и двусмислени, но пък политическата необходимост налагаше да има такъв брак независимо от личните му чувства. И това го натъжи. Той беше мислил Кио Мин-Орота за силен, макар и да не заслужаваше пълно доверие, но този човек беше безгръбначен и коварен. Може би един внук, който би носил във вените си кръвта на То-Йота, можеше да се окаже замесен от по-добро тесто. Докато пътуваше към палата си в Арон-гирен, Йоритомо размишляваше за интригите на Тоширо, своя най-верен пратеник. Йеясу беше този, който го бе натиснал да даде лиценз на Кио Мин-Орота за построяване на летящи коне. С разкриването на конспирацията между него и Яма-Шита шогунът беше убеден, че злобният стар хитрец накрая е направил сериозна грешка и че това може да се използва за отстраняването му от поста.

Той се беше надявал тайно, че Тоширо ще намери доказателство, което да потвърди, че Йеясу е директно замесен в заговор, но сега беше ясно, че не е бил прав. Кио Мин-Орота беше избран, защото шамбеланът знаеше точно какво прави. Той знаеше силните и слабите страни на Мин-Орота и ги беше използвал да го вкара в клопката, та накрая да предаде Яма-Шита. Хитрата стара лисица беше все още така пъргава и умна, както винаги, и Йоритомо можеше да се смята за щастлив, че предаността на Йеясу е непоклатима. Може и да не беше съгласен с методите му, но и двамата имаха една и съща цел — запазването на шогуната То-Йота.

 

 

Пратеникът Тоширо Хазе-Гава не взе участие в съдебното заседание. Всъщност тайната, обграждаща събитието, беше толкова пълна, че той дори не разбра, че шогунът и Йеясу са в Ба-сатана. А когато нещата се разчуха, пратеникът вече пътуваше към Нио-поро с опечалената жена на генералния консул и трите й облети в сълзи деца.

Госпожа Мишико беше изразила желание да се върне в двореца на брат си в Йедо на Арон-гирен и негов дълг беше да придружи каретата й и колата за багаж, която, между другото, караше и ковчега с обезобразеното тяло на починалия й съпруг.

Рано или късно Тоширо трябваше лично да докладва на шогуна за успешния край на поставената му задача. „Мексиканецът“ беше избягал с другите пленници; генералният консул беше загинал по наредения начин. Но той не беше сигурен как да обясни случилото се след намесата на мютката в боя. Беше заминал веднага след като Накане То-Шиба беше паднал на земята, така че не беше видял лично онова, което някои офицери на Мин-Орота твърдяха, че се е случило.

Ако беше вярно, че Клиъруотър е използвала демонични сили, с каквито се славеха магьосниците, това го поставяше в доста деликатно положение. Много по-добре бе да твърди, че земетресението е случайно — а историите за магия са измислица.

 

 

По по-дългия, но значително по-бърз морски път шогунът се завърна в Арон-гирен преди пристигането на пратеника с овдовялата госпожа Мишико. След като тя беше приета частно от шогуна и получи братските му съболезнования, пратеникът беше повикан да докладва за случилото се в Херън Пул.

Тоширо влезе в кабинета на шогуна и се изненада, като видя, че той не е самичък. Йеясу беше с него, очевидно поканен да присъства на срещата. Пратеникът отдаде почит на двамата мъже и внимателно седна, когато му беше разрешено да го направи. За първи път шамбеланът присъстваше на доклад за изпълнение на задача и това беше смущаващо — старецът приличаше на дебнещ паяк. Какво ли предвещаваше това за колегията на пратениците — край на техния привилегирован достъп до шогуна? Беше ли успял Йеясу накрая да надхитри Йоритомо в тяхната добре прикрита борба за контрол на вътрешния двор?

Йоритомо и Йеясу слушаха мълчаливо грижливо редактираната версия на Тоширо за катастрофалния резултат на полетите. Тъй като той не беше сигурен докъде шогунът е споделил с Йеясу тайните си планове, пратеникът не спомена нищо за ролята си в бягството на Брикман и неговите приятели и гибелта на генералния консул. Нито и че Йоритомо беше заповядал и двете.

Когато свърши, старият шамбелан каза:

— Твоята тактичност е много похвална. Но нека те успокоя. Аз знам всичко за централната ти роля в тази работа и по-специално преговорите от името на двора с така наречения „мексиканец“. Истинският Брикман, за разлика от онзи, който по все още неизяснени причини е приел неговата самоличност. Има и друг аспект, който ни очарова. Негово величество и аз бихме искали да знаем какво мислиш за ролята на жената, която… — Йеясу подбра внимателно думите си — беше обект на фаталното обаяние на генералния консул.

Тоширо внезапно почувства, че стои на плаващ пясък, но и преди се беше измъквал от затруднения. Този път обаче нямаше готов отговор.

— Не ви разбирам, господарю.

— Може би аз мога да го обясня. — Йоритомо прелисти документите, които лежаха пред него, и взе три листа. — Това са описания на свидетели на бедствието в Херън Пул… някои от които включват инцидентите, случили се, след като ти си отвел войниците от гарнизона Мара-бара.

Тоширо се поклони.

— Аз вече обясних причините, поради които постъпих така.

— Да… и това решение е умно. Аз съм, между впрочем, изключително доволен от начина, по който си се справил с тази задача. Той се оказа много по-добър, отколкото някой от нас би могъл да се надява.

Йеясу кимна.

— Съгласен съм. Напълно удовлетворителен.

Йоритомо прочете внимателно най-горния лист, след това го остави върху другите в скута си.

— Онова, което ме озадачава, са описанията… всичките потвърдени от независими очевидци… за действията на жената дълго куче. Прав ли съм да предполагам, че това е същата личност, която е живяла в къщата на езерото?

— Не мога да твърдя това с абсолютна сигурност, господарю. Но ми беше дадено да разбера, че жената, която имате предвид, е носила бяла маска.

— На куртизанка.

— Не съм видял лично, но може би е така.

— Отбягваш въпроса ми — каза Йоритомо. — Блудницата на моя зет е носила бяла маска, когато си я срещнал на връщане от Кари-варан. Тя е била част от групата за бягство и ти си уредил прехвърлянето й в Херън Пул. Мисля, че можем спокойно да приемем, че тя е извършила действията, описани от очевидците, нали?

Шогунът прехвърли листата в скута си и зачете различни редове:

— … разцепи земята с вик… направи така, че от небето да валят камъни… отблъсна стрелите със стена от светлина… уби самураи, като насочи пръстите си към тях… принуди господаря Яма-Шита да се убие като се намушка няколко пъти… като го запази жив и на крака, докато го правеше.

Той събра листата и ги подаде на Йеясу.

— Дори само половината от това да е вярно е ясно, че Яма-Шита е бил изправен пред човек, надарен с изключителна сила. Имаш ли някакво обяснение на случилото се?

— Не, господарю. Хората, с които говорих след това, я нарекоха магьосница. Казаха, че се била обърнала към тъмните сили на земната магия. Но както знаете, в днешно време на такива идеи не се вярва.

— Така е — отговори Йоритомо. — Но ако това не е било магия… как е направено?

— Не мога да кажа, господарю.

Йоритомо го погледна замислено, след това се обърна към Йеясу.

— Не ни ли забавлява Яма-Шита преди няколко години с истории за тревните маймуни и така наречените им магически сили?

— Да — каза Йеясу. — Но той също не вярваше в тях.

Йоритомо се засмя сухо.

— Голяма грешка. — Той отново насочи вниманието си към Тоширо. — Беше естествено той да подценява техните способности, но сега е ясно, че е знаел за тях значително по-малко от онова, което трябва да знае човек на неговия пост и с неговия опит. Например шамбеланът неотдавна откри, че не всички мюти са с деформирани крайници, с пъстра кожа и с израстъци на главите. Някои от тях са почти с гладка кожа… като трекерите. Мислех, че двамата, които „мексиканецът“ беше изпратен да отвлече, са дълги кучета, но не съм бил прав. Те са мюти.

Шогунът вдигна ръце.

— Какво странно съчетание на нещата! От една страна, имаме този „мексиканец“, който претендира, че е дълго куче… но идва тук дегизиран като тревна маймуна… от друга — две тревни маймуни, които претендират, че са дълги кучета.

Тоширо не каза нищо. Беше много нещастен.

— Знаеше ли ти за тази измама? — попита Йеясу; паякът бавно плетеше копринената си мрежа.

Пратеникът се поклони.

— Да, господарю. Накрая открих кой какъв е, но не казах нищо, защото…

— Мислил си, че това може да ме смути — подсказа Йоритомо.

— Не, господарю… защото това не променяше общата ситуация. Господарят Яма-Шита беше участник в конспирацията заедно с господаря Мин-Орота да уловят тъмната светлина и заплахата от нападение от Федерацията, ако тези роби не бъдат върнати, все още висеше над нас.

— А моят скъп зет е лягал с тревна маймуна. Но ти си искал да пощадиш чувствата ми и честта на сестра ми, като не си ми казвал истината…

— Наистина имах предвид това, господарю.

— Благодаря ти. И това несъмнено е една от причините, поради която госпожа Мишико те уважава толкова много.

Тоширо отново не каза нищо.

Йоритомо се обърна към шамбелана.

— Имам да обсъдя с този пратеник, който ни оказа такава ценна услуга, нещо лично. Ако няма други въпроси, които искаш да поставиш…

Тоширо коленичи и опря чело в пода, когато шамбеланът се сбогува официално с шогуна и мълчаливо напусна кабинета. Единственият шум беше от затварянето на плъзгащата се врата.

Останаха само петте безизразни лица на телохранителите. Неспособни да говорят или да разбират и дума бейсик, те бяха като част от мебелировката. С други думи — двамата с шогуна бяха самички.

Йоритомо направи знак на пратеника пак да седне.

Тоширо постави длани върху коленете си и изправи гръб. Денят можеше да завърши или добре, или зле. Той щеше да посрещне онова, което го очакваше, по същия спокоен начин.

Шогунът го изгледа продължително и замислено. В последвалата въздишка се долови нотка на съжаление.

— Разбирам защо си действал така. Ако бях на твое място… вероятно бих постъпил по същия начин. Но залогът е голям. Ти знаеш какви бяха моите цели, когато се отървах от боклука, който служеше тайно на Йеясу, и създадох нова група — с директен достъп до мен. Но ще ти кажа следното. Връзката, която съществува между шогуна и неговите пратеници, се основава на абсолютна вяра. Вие сте моите очи и уши. Но всеки прави грешки. Очите ни понякога не виждат така ясно, както трябва, но когато истинската природа на един обект стане очевидна, окото моментално коригира погрешната информация, която е изпратило в ума. По добре известни ти причини ти не направи това.

Тоширо наведе глава. Протестът беше безполезен.

— Сигурен съм, че можеш да оцениш трудното положение, в което ме постави това. Ако не мога да се уповавам на информацията, която очите и ушите изпращат на мозъка ми, аз не мога повече да се чувствам сигурен. Светът изведнъж става опасно място… пълно със странни звуци и промъкващи се сенки.

— Господарю, няма човек в тази страна, от когото да се страхувате. Моята лоялност и преданост на вашата личност и вашия дом остават непроменени. Аз следователно не мога да направя друго, освен да призная, че съм скрил истината от вас. Чрез моето невежество за методите на Плейнфолк аз допуснах да бъда излъган. А като не казах нищо, задълбочих първоначалната си грешка. В този смисъл аз съм двойно виновен. Станах жертва на фалшива гордост. — Тоширо се поколеба за момент, после добави: — Не исках да изглеждам глупав в очите ви.

— На един глупак може да се прости, но не и на човек, който не оправдава оказаното му доверие.

В този момент Тоширо разбра, че с него е свършено.

— Господарю, направих всичко по силите си, за да осигуря постигането на целите ви.

— Всичко и повече — отвърна Йоритомо. — Но скри от мен важна информация. Погледни на това от моя гледна точка. Отсега нататък никога не мога да съм сигурен, нали?

Тоширо гледаше в пода.

— От друга страна, има някой… чиято дума съм готов да приема напълно… който ти вярва абсолютно. Дори с цената на живота си.

Тоширо вдигна очи и погледна Йоритомо в очите.

— Моята сестра, госпожа Мишико… чийто неприятен мъж ти услужливо премахна. Всъщност мисля, че тази идея беше твоя.

Пратеникът гледаше шогуна спокойно. Поклоните нямаше да променят положението.

— Бях изненадан да науча, че няколко от хората на Йеясу са работили по този случай. И, изглежда, са пресекли пътя ти повече от веднъж…

Тоширо чакаше да получи следващия удар.

— Не знам доколко това е истина, но той твърди, че сестра ми е била твой главен информатор по отношение действията на съпруга си извън дома. В частност за неговите връзки с жената дълго куче. Или тревната маймуна, както изглежда.

Когато не последва никакъв отговор, Йоритомо продължи:

— Тя ми каза, че иска да се омъжи за теб. — Той повдигна вежди — може би с надежда да предизвика отговор.

Тоширо отново не каза нищо.

— Знам точно какво си мислиш и съм съгласен — каза Йоритомо. — Много прибързано от нейна страна. Но ти знаеш какви са жените. Моля… не ме разбирай погрешно. Ти произхождаш от добър род. Не е необходимо да изброявам качествата ти. От момента, в който ти се присъедини към групата на пратениците, те смятам за член на нашето семейство. И сега моята сестра иска да направи това официално.

— Го-господарю — изпелтечи Тоширо. — Аз… аз никога не съм се надявал, че…

Йоритомо му махна да замълчи.

— Скъпи ми приятелю, не мога да се сетя за никой друг, когото бих предпочел да имам за зет. Наистина е така. Аз мога да си затворя очите за това объркване с мютите. Но поради твоята гордост ти си извършил още по-голяма глупост. — Шогунът отвори един малък лакиран шкаф зад себе си, извади грижливо сгънат лист хартия и го хвърли на рогозката между тях.

— Ако не беше изпратил това писмо…

Тоширо го позна от начина, по който беше сгънато, и по водния знак на хартията. Беше писмото, написано до командира на южната област на владението на Се-Ико, с което той го информираше за местонахождението на лагера на ронините и как може да влезе. Писмото, за което беше платил на един дребен търговец, та да го пусне вместо него в Ари-дина.

Гърлото му се сви и той прошепна прегракнало:

— Аз убих също Нобуро Нака-Джима и двамата му другари.

— Йеясу ми каза. — Йоритомо поклати уморено глава. — Защо? Какво на земята накара теб от всички хора да направиш такова нещо?

Тоширо въздъхна.

— Един сериозен недостатък в характера ми. Не мога да понасям да греша. — Той наведе глава. Имаше и други причини, но сега не беше необходимо да ги засяга.

— Ти, естествено, разбираш, че това е особено скандално престъпление… заради което трябва да бъдеш одран, след това изтърбушен и накрая сварен жив, нали?

— Да, господарю.

— Но ти направи нещо още по-лошо. Ти ме вкара насила в ръцете на корумпирани, безнравствени хора. А това е непростимо. Но поради чувствата, които някога имах към теб, и заради сестра ми ще ти спестя унизителната смърт, която заслужаваш. Надявам се да не покажеш никаква слабост утре сутринта.

Тоширо падна напред да целуне рогозката в знак на унизителна благодарност. Устните му докоснаха фаталното писмо.

Когато се изправи, Йоритомо попита:

— Кой ще присъства?

— Капитан Камакура.

— А, да… капитанът с петте красиви дъщери…