Исак Паси
Homo ludens ли е човекът? (1)

1

Йохан Хьойзинха започва своето блестящо изследване на играещия човек — homo ludens, без уговорки и предисловия, направо и почти драстично.

Играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“. Но играта е и главен културообразуващ фактор, тя е елемент на всяка култура и е толкова съществена, че прави всяка култура да протича като игра. „Културата в по-ранните й фази се играе. Тя не се ражда от играта като жив плод, който се отделя от тялото на майката, а се развива в играта и като игра.“

Свикналият да борави с традиционни понятия в техния традиционен смисъл не може да не бъде шокиран, и то силно шокиран, от основната идея на Homo ludens. Как така същността на културата или най-малкото един много съществен неин елемент трябва да се търси и открие в играта? Как може и самият човек да се определя като играещ човек, homo ludens?

Не може да се каже, че идеята за изкуството и културата като игра принадлежи на Йохан Хьойзинха или че тя е порождение на XX век. Напротив, тази теория има и солидна, и авторитетна традиция, тя е една от най-щастливите находки на философията и на естетиката през XVIII и XIX век и с пълно право се поставя сред най-значителните теоретически открития на Кант и Шилер.

В Антропология, съчинението от старостта, но с идеи, идващи от лекционните курсове, четени през младостта, Кант, макар и да признава, че въображението „заимства материала за своите образи от чувствата“, го нарича „велик художник, дори вълшебник“. Такива фундаментални сфери на културата като красивото и възвишеното са игра на въображението и разсъдъка, игра на въображението и разума. Извън играта е невъзможна не само естетическата способност за съждение, но и самото изкуство, което в някаква степен се оказва игра на душевните способности. Тази игра според Кант е конструиращ фактор не само в сравнително по-тясната естетическа област, но и в несъмнено по-широката област на културата изобщо. И пак в Антропология, и то тъкмо в раздела За скуката и развлечението, Кант пише: „Един начин за нашето удоволствие е същевременно културата: именно увеличение на способността да изпитваме още по-голямо удоволствие от този вид; също така е с науките и изящните изкуства.“ Хьойзинха отбелязва честата употреба на термина игра от Кант и фигурирането му в твърде различни негови контексти. Връзката между играта, въображението и удоволствието е в най-дълбоката основа на Кантовата философия, естетика, антропология.

Следвайки принципите на Кантовата философия и естетика, Шилер поставя още по-силен акцент върху играта и за него тя е не просто израз на свобода, но и на всичко, което не е нито субективно, нито обективно случайно, което не принуждава нито вътрешно, нито външно, което прави човека завършен и същевременно разкрива неговата двойствена природа. Играта е въплъщение и изражение на човешката природа такава, каквато е: материална и идеална, физическа и духовна, телесна и интелектуална. Играещият се придържа към определени правила, също както ако той би бил част от природата, но едновременно с това той разбира и нейната условност, защото сам принадлежи и на идеалната, духовната, интелектуалната сфера. Двойствената природа на човека се изявява в двойствения характер на играта, който пък, от друга страна, става възможен благодарение на въображението, „приело“ неистинското за истинско. Пак от Шилер идва и идеята за играта като средство за възпитание на общителност, колективност, социалност — най-често играят двама и повече и най-често играта изисква и публика, пред която тя намира една вторична социална реализация. Оттук крайният и синтезиран извод на Шилер, превърнал се в крилата фраза: „Защото, за да го кажем най-после веднъж, човекът играе само там, където е човек в пълното значение на думата, и е изцяло човек само там, където играе.“ И Хьойзинха се позовава на Шилеровите Писма върху естетическото възпитание на човека, откъдето е и тази крилата фраза.

Освен Кант и Шилер — тези традиционни теоретически източници на всяка „нова“ игрова теория, Homo ludens с основание може да постави сред своите предшественици и Ницше, особено младия Ницше, автора на Раждането на трагедията от духа на музиката. Музиката и трагедията, както и танцът са израз и осъществяване на Дионисовото начало (различно и противоположно на Аполоновото начало), сиреч на началото на играта, буйството, вакхическото, Орфическото, оргаистическото, действащото и жизненото като противоположно на аполоновско-съзерцателното, научно-схематизиращото, едностранчиво-интелектуалното. Тук следователно игрово-действащото се свързва пряко с формите на първичната култура и следователно тъкмо дионисовско-игровото се оказва по-силен културотворящ фактор.

Теорията на Хьойзинха може да бъде разбрана по-добре не само във връзка с философската и естетическата традиция на XVIII и XIX век (Кант, Шилер, Ницше), но и с философското и естетическото настояще на XX век, защото и този век предлага нещо в теорията на homo ludens и на културата sub specie ludi — и то не само като жалък епигон на велики предшественици.

Освалд Шпенглер, който рязко разделя културата от цивилизацията и вижда в цивилизацията епоха, през която започва гибелта на културата, представя тази гибел като израждане в спорт и политика. Превръщането на културата в спорт, сиреч в някаква форма на игра, е сигурен признак на упадък, декаданс и е достатъчно основание за най-мрачни настроения и най-песимистични прогнози за бъдещето на културата, на човечеството и на света.

За разлика от Шпенглер Хосе Ортега-и-Гасет не мисли, че културата се изражда в спорт. Ортега търси разликата между спорта и играта, между „спортист“ и „съзерцател“ (или може би „медитатор“), защото истинската игра предполага и истински свободно съзерцание, лишено от страст и пристрастие. Но все пак Ортега изтъква на първо място приликата между спортиста и съзерцателя, защото и двамата търсят целта на своята дейност в самата нея, а не в каквито и да било утилитарни съображения. В своето знаменито програмно естетическо есе Дехуманизацията на изкуството, като има предвид модерното изкуство, Ортега пише: „Новият стил, напротив, изисква да бъде свързан по-отблизо с триумфа на спортовете и игрите. Те са от един и същи род и имат еднакъв произход.“ А след като културата и преди всичко изкуството са предназначени за съзерцание, те — културата и изкуството, са най-напред игрова дейност, сама по себе си доставяща наслада. Изкуството е насочено към истинския съзерцател, както и истинският съзерцател намира своя абсолютен предмет в изкуството. Общуването със съвършените форми на изкуството доставя истинска чиста наслада — истинска, защото е наслада за насладата, и чиста, защото е свободна от всякакви утилитарни примеси. И Ортега свързва активността, творческото начало в човека, с играта и вижда в играта висша форма на свобода, но за него това не е признак на упадък на културата и преход към цивилизация, а, напротив, радост от овладяването на света от свободния човек. Култът към играта у Ортега е толкова силен, че дори и такава могъща — най-могъщата — социална институция като държавата той извежда не просто от духа на спорта, а чрез някои косвени връзки от самия спорт. Произходът на държавата от спорта е заглавието на една от най-ефектните социологически статии на испанския философ.

Хьойзинха, макар и в общото русло на тези игрови теории, тъй или иначе свързващи културата с играта, се различава и от игровия песимизъм на Шпенглер, и от игровия оптимизъм на Ортега. Това личи особено в неговото отношение към спорта, ако все пак трябва да се приеме, че спортът е някаква форма на игра, че неговата публика на свой ред играе с играта, че спортът заема огромно място в модерния век, че отдавна е престанал да бъде само предмет на свободен избор на свободни, а е породил силни институции, символ на една институционализирана и масмедийна епоха, на които след това сам се е подчинил. За Хьойзинха спортът (който е игра) не е признак на упадък на културата (анти-Шпенглер), но спортът като игра нито е висша форма, нито е изобщо форма на истинската култура (анти-Ортега). „Постепенно спортът в съвременното общество се отдалечава от чисто игровата сфера и се превръща в елемент sui generis, който вече не е игра, но още не се е превърнал в напълно сериозна дейност. В съвременното общество спортът заема място извън действителния културен процес, който протича и се развива извън него.“ Според Хьойзинха днешният спорт е игра, профанирана до такава степен, в която в нея старият игров елемент е отмрял. Така, съзнателно или не, Хьойзинха разполага своята теория между лудитския песимизъм на Шпенглер и лудитския оптимизъм на Ортега, за да търси там някъде по средата истинското място на културата sub specie ludi и на човека като homo ludens. Но намира ли ги наистина?