Ясна есенна нощ прибулила двата планински хълма, помежду които се е свило селото. У дядови Славови на двора. От едната страна под чардака на къщата се простира широк измазан трем, в дъното на трема се отварят врати, за вътре в къщи. Насреща се тъмней сливакът и окастрените дървета с листници. Двора загражда висок затрънен плет, всред който се дига малкият покрив на пътните врати. Зад плета и вратите се простира селската морава, а зад нея нагоре по двата хълма се виждат разхвърляните къщи на селото. Наоколо вече затихнало, но още във всеки прозорец свети.

Току-що се навечеряли дядови Славови и всички излезли на двора. Дядо Славе цъка с огнивото да си запали лулата; той е вече побелял старец, с рунтави вежди и строго лице, но макар попрегърбен и надвит от години, духом още доста силен. Баба Славовица, негова пора жена, с по-мека и блага приказка, тя държи свещта и свети на дъщеря си, която постила една черга в трема. Цена е осемнайсетгодишно момиче, сега щу се промомява и за тази вечер облечено цяло в нова премяна; през кръста е запасала златен ремък, златна огърлица свети около врата й. Любен, попрекарал вече момък, с подбръснати по страните маджарски бради и кротък нрав, ту влиза, ту излязва от къщи, носи възглавници и помага на сестра си. Стоил и Стамен, отстъпили по-настрана в двора, шушукат нещо помежду си. Стоил е момък тъкмо в силата си, с равна уверена реч, Стамен година-две по-млад от него, сприхав и свадлив, когато говори, вика и всякога като да се кара.

Дядо Славе (от трема към Стоила и Стамена мърмори) — Ай досега на паралята се пулихте един други в очи. Какво се пак потопорихте настрана да шушукате? Не сте се виждали сякаш! Или вий се наядохте, за добитъка не ви е еня.

Стоил (досадливо) — Преди да седнем, им забърках ярма. Не са я изяли още.

Дядо Славе — Плява като им занесеш, да не забравиш да притвориш обора. Тряба биля и чуловете да извадите. Нощем стана вече хладно. (Изведнъж разсърден на синовете си, които продължават да си шушукат.) — Думай им какво щеш. Те сякаш с боб са им затъкнали ушите!

Стоил (още по-досадливо) — Не викай. Ще го притворя. Знам.

Дядо Славе — Вий все знайте. Овцете кой прибра. Подигнали ли вратника да го залостиш или го остави да зее апачик? Ама комшулука оттатък? Като не стана да си обиколя къщата аз самичък… (Отива към пътната врата и я заключва.)

Цена (като чува, че се траква заключалката, подига плахо очи) — Ами че нали…

Стамен (дръпва се и отива да отключи) — Какво заключваш!

Стоил — Рече веднъж и наша Цена да накладе седянка.

Любен — И ний ще затворим на хората вратата си.

Дядо Славе — Седенки ли ще ми кладете? Да събирате махалата, да не ме оставяте да спя. Като е заключено? Има мандало. Аз не искам къщата ми денем да стои отворена, не посред нощ. Мойта къща не е хан. Като си прибера свойто в нея, людски, който ще влезе да хлопа. Да го видя. Вий не поглеждате нищо вътре — отвън дето ще доде, за него мислете. Казах ви воловете, за овцете — (Тръгва да завие зад къщата, но Стоил го преваря и той остава.)

Стоил (пресича го и бързо завива зад къщата) — Не ми вади душата, аз си зная работата!

Стамен (като закрачва след брата си) — Бодем му очите, като ни гледа!

Дядо Славе (без да обръща внимание на приказките им, повръща се в трема) — Ти, Любене, комшулука иди да видиш. — Какво си помъкнал тези възглавници?

Любен (завива към листниците) — Сега.

Дядо Славе (към баба Славовица, по-меко само) — Не стига една рогозка — и черга, че и възглавници.

Цена — Ами че викала съм момичетата. На земята ли ще седнат?

Баба Славовица (към Цена) — То наредихме вече — качи се горе. Малко круши ли ще извадиш, малко орехи ли. Какво да е, да се позалъжат.

Цена се изкачва по стълбите горе на чардака. Дядо Славе с баба Славовица — сами в трема.

Дядо Славе — Те по другите къщи все на черги и възглавници. Ами ай там на тревата на двора… Облякла се, натъкмила се, чак нанизите си й си дала. Е-е-е!

Баба Славовица — Дала съм й ги… От пладня днес е захванала да ручка из раклите. Да ми отваря работа утре цял ден да гъна и нареждам пак!

Дядо Славе — Който ще се жени за нея, той на седенките ще доде да я търси, нали? И синовете ми като са тръгнали и те…

Баба Славовица — Като живеем все, казва се, между хората. Докогато бяха малки, ни стъпвах някъде, нито ми идеше някой. Сега подраснаха, че и момиче — ще се сродяваме със света.

Дядо Славе — От никого не съм видял добро и за пет пари помощ. Не ми тряба никой.

Баба Славовица (загрижено въздъхва) — Мене по не ми тряба. Ами с нашето дърпане никой не смее да ни доближи — ей пуснали се приказки за Цена.

Дядо Славе — Колкото туй — отръки им иди.

Баба Славовица — Марта Билярката напред дохожда. Отвъд от уста в уста вървяло по махалата: — Като не сме пущали наникъде дъщеря си, тя се захласнала подир оногози… Чуй какви приказки!

Дядо Славе — Подир кого?

Баба Славовица — Пущиняка, дето из тилилейски усои се скита. Змея Горянин. Като нощ покрай дома обикалял и нощес го видели, като завил през моравата на зелен кон.

Дядо Славе (раздразнено) — Кой си е развалил устата? Ай сега ще им дам да ме…

Разговора пресича Цена, която слиза от чардака с пълна престилка сушени овошки.

Дядо Славе (разгръща престилката на дъщеря си) — Е, ами за нас? Изнеси всичко на хората днес — утре няма ден в тази къща!

Цена (с видима досада) — Двайсет момичета ще додат. Колко да им сложа.

Дядо Славе — Ти цяло село ли си калесала? Да си ми казала тогава и вола си да им заколя. Да ги нагостиш.

Баба Славовица (за да пресече спора им, към Цена) — Иди ги изсипи в тавите. Те са на стълбата. Не ги ли видя?

Цена се повръща към чардака.

Дядо Славе — Кои ще додат, дето толкоз се е запънала тази?

Баба Славовица — Моми, момци — на седенки кои се сбират?

Дядо Славе — Аз ще отида да си легна. Кой ще стои при тях. — Тъй мойта дъщеря да я оставя. Все млади хора…

Баба Славовица — Момчетата нали са тука.

Дядо Славе (отива към къщи) — Хм. — Любен да стои да ги наглежда.

Цена пак слиза, свъсена и недоволна.

Цена (към майка си) — Поискала ли съм един път аз нещо сама да направя, да не станете всички върху мене. Да ми го извадите из носа.

Баба Славовица — Хайде сега! Баща и майка, те са затуй.

Цена — Цял ден не стига, дето ти си ми мърморала, сега ами и той.

Баба Славовица — Ний като гълчим, то не е за зло.

Цена — Другите момичета нямат бащи и майки!

Баба Славовица — Не ми трябат другите! За коя са треперали тъй из къщи?

Цена — Струпали сте се над главата ми, ще ми извадите душата.

Баба Славовица — Тъй, защото сме се спрели от всичко, само тебе да гледаме да настаним — затуй ли? Мари, братята ти не посягат да се женят. Ей на — от батювите ти Любенови връстници останал ли е някой?

Цена — Не съм ги вързала.

Баба Славовица — Тебе чакат. На батя ти Любена — що му подумахме лани с баща ти! „То ако има едно добро място в село — вика, — като се сродим с него, Ценка не може вече там да отиде. Трябва на друго. Пък колко са места като за нея тука.“

Цена (с насмешка) — Ще се свършат.

Баба Славовица — На друго село няма да те дам. Една ми си и си най-малка!

Цена — Аз няма да се женя.

Баба Славовица — То като ти доде времето и като ти излезе късметя, до тебе няма да се пита.

Цена (кърши пръсти) — Още не се знай.

Баба Славовица (строго) — Какво? Отсега да не си проумила — на своя глава?

Цена — Ще видим.

Баба Славовица — Братята ти мъже до тавана станаха, още се слушат у нас, ти вчерашна… Хъде, можеш ли изкара някоя. Мисли си подире! — Откога съм те в люлка залюляла, оттогази съм затичала да ти събирам прикя. В горницата два диплуза са натрупани, не мога да ги стигам вече. Имай късмет само! Една кърпа ако видиш!

Цена — Дръж си пък прикята. Аз и без нея.

Баба Славовица (гневно и подозрително) — Какъв ще бъде той този, дето ще те вземе гола — върлина? Или вий в къща няма да влизате?

Цена — Да знаеш. Може и да не влезем.

Баба Славовица (вперя удивена очи) — Ти да не си си турила нещо на ум? Плетеш едни, нищо не ти разбирам.

Цена — Когато потрябва, ще разбереш.

Баба Славовица — Я думай!

Цена (досадно) — Остави ме сега де. Хайде си върви спи.

Баба Славовица — Искам да зная аз какъв бръмбар ти се върти в главата. Дето толкоз съм се блъскала и залягала — де ще отиде моя труд, да ми кажеш.

Цена (спокойно, като гледа настрана) — Аз ще пристана на Змея Горянин. В пещерата да ме заведе.

Баба Славовица (изведнъж сепната, отстъпва от нея и я смярва с очи) — Татул ли й някой даде днес или… Мойта дъщеря! Тя аслъ баба Марта напред… (Приближава се до нея и с тих, комахай умолителен глас.) — Ама как — като ти доде приказка на устата, Ценке, и няма да помислиш биля. Ще я тупнеш, само да ме прирутиш. И сега отде накъде пък Змея.

Цена (хванала слабостта на майка си) — Тъй, само приказка!…

Баба Славовица (почва да я милува) — Мойто момиче — то няма да ми зачерни дните на старини… И на братята си, и на нас старите за гордост ще ни бъде тя… Че аз за децата си съм дала целия си живот и само за тях искам още няколко години да поживея.

Цена (полека се отдръпва от милувките й и дяволито почва да я подпитва) — Какво баба Марта напред?

Баба Славовица (като да й се подмилква) — Баба Марта, Билярката. Не я ли знаеш? Едно време Субаша искаше жива да я изгори, задето смичала в кладенеца си месеца да го дои посред нощ.

Цена — От месеца мляко ли донесе у дома?

Баба Славовица (не иска да й каже) — Пък ти все да видиш. Тя всякакво носи.

Цена — Вода от кумуняка и овчарски босилек не ти ли даде? Като заспя първи сън, да ме полееш. Да не можал до мене да се доближи Змея. Кажи де!

Баба Славовица — Комуняката и овчарски босилек, те и от уроки чуват, и от… (С въздишка, като се замисля.) — Когато вземе да подрастя момичето в една къща и грижите в нея порастят.

Цена (нежно, като се доближава до майка си) — Недей му мисли, ма! Подрасли са ти всичките деца, да си взема вече всеки грижата самичък.

Баба Славовица — Голяма е мойта грижа, Цено. Не се отбила тъй лесно. Момичето не е момче. Всякакво край него се върти и обикаля. То не може да си дигне очите да види всичко право както си е.

Цена — Ха, не ще право погледна! На кого искаш?

Баба Славовица — Сам господ и света Богородица да чуват, а то майка, и братя — в пазва да те скрийме, пак…

Цена — От Змея ли искаш да ме криеш, ма?

Баба Славовица — Ама какво ти е влязъл този пущиняк в устата днес?

Цена — Овчарчета казвали, в тилилейски усои била пещерата му… Там си стоял самичък. Наоколо по рудини му пасели само зелените коне — впрягал ги в кочии, цели от злато…

Баба Славовица — Да ги впряга, да върви. Пръждома му главата.

Цена — Пък в село само нощем, на зелен кон слязвал.

Баба Славовица — Не ми тряба. Не искам да го чувам биля! Как не ще ми кажеш и ти някога свястна приказка. За змейове ще ми…

Цена — Хайде — няма.

Баба Славовица — По седенки вий затуй ли ходите! Да слушате овчарите. Той баща ти право дума. Какво ще чуеш на седенки! — Канила си ги сега — изкарайте тази вечер, и да си знаеш — туй-то. Ти още си малка. Който ще те иска, сам да дойде. Ще го накараме с баща ти да си изуй ай там пред прага обущата, тогаз да влезе. — Дал господ в тази къща: петима зетйове има на привод да доведа.

Цена (удивена) — Ама и с мъжа си — пак да ме затворите при вас?

Зад къщата се показват тримата синове на дяда Славе, които се повръщат към трема.

Баба Славовица (тръгва да се прибира) — Питай братята си. Аз не знам. Те да ти кажат. Има ли по-добро за едно момиче у дома си, при своите да остане.

Любен и Стоил вземат по един триножник, сядат и запушват. Стамен и Цена, изправени до двата стълба, стоят прави.

Любен — Забавиха се гостите ти, Ценке.

Цена (пред братята си по-свободна) — На друго място, щом станат от паралята, и тичат, ама у дома…

Стоил — Знаят, дядо им Славе не размита зарад тях.

Цена — Остарели и двамата, залостили се в къщи, искат да се омъжа пак тука, при тях да ме свържат.

Стамен (с подигравка) — Ти си намери вече мъж, омъжи се, ами те те вързаха. Амчи-то!

Цена (обидено) — И като го намеря — до тебе ли ще се допитвам, бре!…

Стамен — Накичила се, прищъпнала се с мамините чапрази, мисли се и тя вече мома. Момците ай тъй един през друг ще се забият за нея. Не види още колко хляб има да яде.

Цена — Ти нали си момък. Гледай себе си.

Любен — Не се наддумвайте де! Мома е Ценка. От четирма ни тя първа под венчило ще отиде. Аз съм й харесал вече момъка. И му казах на седянката и той да дойде.

Стамен — Аз го зная. Дамян.

Стоил — Него ли пък намери?

Любен — Той ваш връстник, аз не го зная, ама гледам, като мома е. И кротък е, и прибран е. И вуйчо им ще им остави що от що.

Стоил — Малко сме гонили двама да изкупяваме кучетата. Да не са толкоз мъдри сега, знайме се. — Имаме една сестра, на него ще я дадем!

Цена — Той пък Стоил за никого не ме дава. — Напред го попитах за Змея, сропа ми се.

Любен — И аз ще ти кажа: да не поменуваш току този Змей, че срамота.

Цена — Какво, като го поменувам?

Стамен (сопнато) — Е, стига де! Като ти кажат един път, разбери от дума!

Цена (малко засрамена, към Стоила) — Кажи каквото знаеш пък за Дамяна.

Стоил — Ти още си малка. Пък и да порастеш, не е то за тебе на момците работите да дириш.

Цена — И тогози, когото мъж ще взема, и него ли да не диря?

Стамен — Мъж ний ще ти намерим.

Цена — Бре! Ти пък ще ми търсиш мъж!

Стоил — Като съм бил и пребил с всички. Зная на всекиго под ноктете. И като ги гледам как се притварят: който се излъже да им хване вяра…

Любен — Ний затуй сме пък трима. Да разузнайме, да видим всекиго: и от всичките да отберем, който ни е…

Цена — Ама аз ще стоя в къщи, тука, вий ще тръгнете и тримата да ми търсите, ха? (Клати глава.) Хо-о-о!

Разговора им пресичат момите, които захлопват на пътните врати.

Една мома (откъм пътните врати вика) — Ценке мари, как се отваряше портата ви?

Цена (припва през двора и отваря вратата) — Дръпнете портата и подигнете мандалото. Не можете да си отворите.

Втора мома — Като не сме идвали у вас други път.

Три моми, пременени, коя с хурка, коя с чорапи, влизат и тръгват към трема. Ценините братя ги посрещат.

Първа мома — Ний ли сме първи?

Цена — Откогато съм ви зачакала…

Втора мома — Викахме: да дойдат други преди нас.

Любен — Вие пък и на седенките взехте ред да дирите. Добре дошли. Минете да седнете.

Момите свенливо пристъпват и присядат на единия край.

Трета мома (към другарките си) — Аз нали ви казвах — да почакаме още малко.

Цена — Какви ставате, момичета. Ще ви се разсърдя. На друго място, като отивате, дирите ли тъй?

Трета мома — На друго място — ама у вас не се ходи то току-тъй!

Във вратата влизат още няколко моми и те се приближават към другите. Цена през всичкото време посреща гостите, а братята й ги канят.

Четвърта мома (още на двора) — Добър ти вечер, Ценке моме, накладе ли си седянката?

Любен (към първите моми в трема) — Сякаш всички чакали, вий да сторите почин. Ей ги вкупом заваляха.

Пета мома (към Цена) — В трема ли ще ни каниш? Гледай, нали е неука. Да си постлала една рогозка ай тука на двора, че да си накладехме и огън. Какво ще се тъпчете под чардака всички.

Цена (дига рамена) — За по-хубаво уж.

Любен — Добре е, добре е и под чардака. Подир някой час ще огрее над върховете месеца — оттука по-хубаво се вижда. — Накладеш огън, отхвръкне някоя искра. Листниците ей ги де са.

Момите минават и сядат. След тях други.

Стоил (към новата купчина моми, които идат) — Най-подир и отвъденченките. Ей ги!

Шеста мома (с другарките си минават и сядат) — То ако питате, ний не сме дип за вашата седянка, ама… Хай, добър ви вечер.

Стоил — Тъй, без отвъденченка седянка захваща ли се!

Стамен — В село нова песен най-напред отвъд се запява.

Трета мома — Ха-ха. И отвъденченки сами си водят момците със себе си.

Цена — Само у дома не рачиха да ги доведат.

Седма мома — Те пък тука, очите им са останали в нашите момци!

Шеста мома — Мари, имаме и на тях да дадем, и на нас да останат.

Общ смях.

Осма мома (към съседката си) — Виж пък Бона. Щом дадохме и захвана.

Седма мома — Право. Амчи за тамазлък ли ще ги държим!

От другия край момите се заливат още по-гласно със смях.

Четвърта мома — Тази пък съвсем през просото.

Любен — Сега проумях и аз защо на всяка седянка отвъденченките чакат.

В мигом затихналата от смях седянка се чуват гласовете на момците — цяла дружина тръгнала насам. Но преди да влязат, спрели се на пътя зад плета и се препират.

Един момък — А бе, като ще вървите, вървете! В болярски къщи аз на седянка не ходя.

Осма мома (засрамена от препирнята на момците) — Тези додоха тук да се препират. Чувай ги!

Момъкът (продължава да вика на пътя) — Да не смея ни мома да закача, ни приказката си да чуя. На други седенки или буля й ще излезе, или някоя леля — ще подреме, ще си отиде. Тука се опулили тримата й братя, треперят да не лапна сестра им.

Любен (като се поокашля без нужда) — Тъй ли било! Я гледай.

Други момък (пак на пътя) — Седянка ли е то! Замъждели две гъбясали свещи, окумили се… Ела бе, ний ще накладем тука на поляната седянка, да видят какво бива. Един огън ще разпалим — от кошари овчарите сами ще слязат при нас. Като надуят кавали, да завъртим хорото — нека, която може да търпи, да стои вътре!

Стоил (към седянката) — Носете си много здраве и двама.

Дружината на момците се разделя на пътя. Четирима момци влизат в дядови Славови и се доближават при седянката.

Първи момък — Искам на ергенския си рабош и седянка у дядови Славови да мина. В тази къща още не съм дохождал на седянка и тука да дода.

Шеста мома — Гледай само да не ти изгорят рабоша в тази махала, че на всеки кът май огън има накладен.

Любен — Било тука, било отвъд — ергенски рабош все трябва да се хвърли най-подир в огъня. Заповядайте!

Втори момък — Аз пък тази вечер съм дошъл Ценка да задирям. Казвам си го направо още от вратата.

Момите се разсмиват гласно. Почват се тук-таме шушукания и закачки.

Втора мома — У-у, пък този: пуснали тарля под одър, той на миндеря…

Втори момък — Пазарлъка си правя аз от по-рано. Ако ви отърва. Ако не — да бяга кой накъдето ще. Аз зная, Ценка с мене държи. Мойте сладки и медени никой няма да й ги разправи.

Стамен (показва му да седне) — Е, хъде, превивай си там жонгалите, стига разправя!

Трети момък (клати се и като че не може да се намести добре) — Като не съм научен на седенки върху възглавница да седя…

Четвърта мома — Дайте му един пън, мари. Стига се е местил като на тръне.

Четвърти момък — Вий пък само да се присмивате и шушукате.

Първи момък — Ами-ами. Забили си главите в чорапа, млъкнали — мене на сън взе да ме прибива.

Втори момък — Ценка ни чорап, ни хурка й трябва. Тъй бива на седянка. (Към Цена.) Ела седни де! До мене туй място за тебе чака.

Цена (тръгва към чардака) — Чакай да ви донеса малко сливи по-напред.

Щом Цена се отделя от седянката, след нея тръгва Любен, който я задържа на стълбите.

Любен (шепнешком) — Да не си се полъгала, Ценке! Кое момиче ще отиде само до момък да седне. И знаеш ли го каква мазна Гана е. На колко момичета е завъртял ума. — Той…

Цена (иска да се качи по стълбата) — Бе, бате Любене, подире ми казвай. Тука пред момичетата…

Любен (мъчи се да я задържи) — Аз него го зная. Чакай да ти кажа. Когато бяхме във Влашко, за него викаха…

Цена (плахо припва по стълбата) — Е, няма. Остави ме. — Чакай да снема…

Четвърта мома (шеговито удря по ръката с вретеното седналия до нея първи момък, който се опитва да я закачи) — Там насреща Бона, бре. Какъв си ти таквъзи!

Първи момък — Пък нека е Бона.

Трета мома — Уж де! Не са се нагласили един срещу други да седнат.

Шеста мома — Мари за момци да ви бъде. Да ви ги харижем всичките!

Пета мома — Отвъденченките лесно си харизват гальовниците.

Седма мома — Плет ли ще плетем от тях!

Трети момък (към другарите си) — Тя каква стана, бе? Те тази вечер съвсем ни подбиха.

Първи момък — Ачи не бяхме влезли във вратата и взеха да ни показват огньовете, де да си горим ергенските рабоши.

Любен — Защо ний не останахме с тебе във Влашко. Там са по на цена мъжете.

Първи момък — Ами. — Седнах при Неда, дано от тази махала ни прегледат, ама и тук няма да ни огрей.

Шеста мома — Ба-ба. Що са дни за напред са.

Цена слиза и донася две тави сливи и орехи, които слага на гостите си.

Първи момък — Сега още на Ценка ми е надеждата. Какво ще ни даде. А-а, тя сушени сливи и орехи носела. Аз рекох, ще изнесе ябълки: да доде при мене, само една червена ябълка пред всички да ми даде.

Четвърта мома — Бре, какво си прави самичък устата. Червена ябълка на кого се дава.

Цена (неседнала още и тръгва към листниците, да завие) — И ябълки ли искате? Да ви донеса. Тъкмо сме изкопали трапа в градината, не сме ги още закрили с папрат.

Трети момък — Свата затуй е дошъл. Червена ябълка от тебе да земе!

Едвам Цена достига до листниците и по-скоро я настига Стамен.

Стамен (иска да задържи сестра си) — Къде ще вървиш! Те се разлигавиха пред тебе и ти им хвана вяра. Какъв е, знаеш ли? — Дето с кръчмаря отваря механата и с кръчмаря я затваря. Той ралото сред нивата оставя, да слезе в село за вино! Пропил е…

Цена (с досада го пресича и пръпва зад листниците към градината) — И-и, сега намерихте! Остави ме на мира, бари ти!

Всред смеховете и задевките влиза през пътните врати и се доближава до седянката Дамян, момък Стоилова пора, с бяло открито лице, облечен чисто и стегнато. Той се държи по-настрана от другите момци, със скрита гордост: приказките му и смехът му са премерени и с момите твърде не се задява.

Пета мома (щом забелязва Дамяна, че иде) — Много ще има да си точите зъбите вий за червена ябълка от Ценка, доде е този. Видите ли го — макар да е най-сугарен!

Дамян — Добър вечер.

Любен (на крака кани новия гостенин) — Заповядай, Дамяне. Дал бог добро. Мини да седнеш отгоре.

Дамян — Стой си, бай Любене. Да погледна най-напред седянката прав. (Приближава се до Стоила и сяда.) Аз тука до Стоила ще седна.

Любен — Какво се забави ти тъй? Най-подирен идеш.

Дамян — Ами ослушвах се от дома, да чуя песента на момите. Рекох, пък може и да не са дошли още.

Стоил — Сега ще подкършат те. Тук са най-гласовитите отвъденченки.

Осма мома — Нека подйемат най-напред момите от вашата махала. Ей Ценка — тя да ги поведе.

Цена се повръща, оставя няколко ябълки в тавите и сяда до Стамена. Закачките и смеховете от час на час все по-буйни стават.

Първи момък — По-голяма мома от Ценка няма ли, бе?

Втори момък — Всички все Ценка чакат; все нея зяпат в устата.

Шеста мома — Пък вий двама ще я лапнете!

Трета мома (сбутва другарките си) — Бона завижда!

Седма мома — Аз да съм на Дамяново място. Тъй да се въртят всички около изгората ми…

Дамян (заприказван на друга страна, като чува името си) — А-а, какво казвате?

Четвърта мома — Ти все закъснявай и се заплесвай настрана, че ще видиш…

Осма мома (като се сбутват с шеста и седма мома) — Сега ще ти кажат…

Дамян — Какво има?

Шеста мома заедно със седма мома вместо ответ запяват —

Китчице ле, буйна лобода,

я дай ми нож да се пробода.

Четвърта мома — Слушаш ли, Дамяне? За тебе се пей!

Момите (всички в хор допяват) —

Заради наш’те ергени

не знаят моми да любят.

Първи момък — Дамяне, опичай си ума! Не са те за шега нашите. Аз нали ти казвам: моми да се любят и ергенлък да се прави, не е то лесен занаят на тези години.

Дамян — Да са пък живи и здрави приятели: те са взели занаят на ръка и за мене. Ще ме научат.

Шеста мома (към първия момък, полуглумливо, полуласкаво) — Защо не сте го научили момчето досега, бре? Какви сте вие таквизи?

Първи момък (излеком се надига и тръгва да заобиколи седянката, да отиде и да седне при шеста мома, като между това полуглумливо, полуласкаво се разправят и двамата) — Учим го и го караме все дано го вкараме в пътя, ама и ний като падаме малко неуки.

Шеста мома — Страх ви е да не ви вземе хляба.

Първи момък — Който не си държи хляба, ще му го вземат.

Шеста мома — Я се бягай оттука. Иди по-напред при него по тънко всичко да му разправиш.

Първи момък — Болярско чедо е. Не поема тъй лесно! (Като се присламчва до шестата мома, сяда до нея и незабелязано я отделя зад момите.). Пък с приказки не става то само отдалеч. Като не поседне тъй по-отблизо, да наведе глава… То, какво да го правиш…

Шестата мома и първият момък зашушукват помежду си. Речта поемат другите на седянката.

Четвърти момък — Аз да ви кажа. Припейте го с Ценка, да видите как ще се отвори.

Трети момък — Хайде припявка, хайде армосване — все едно.

Дамян — Много бързате вий, момчета. Не става то тъй.

Трета мома — Той пак захвана да се назлъндисва.

Дамян — Хубава работа. Не е за назлъндисване. Другиго припейте. Малко ли са моми и момци тука.

Трети момък — Исках да ти помогна, Дамяне… Мене пък припейте.

Четвърти момък — Мене, мене.

Седма мома — На всяка седянка все вас ли ще припяваме! Ей ви изгорите!…

Осма мома — Те да пеят. Вий им отпявайте.

Втори момък — Ценке, викни из едно гърло два гласа, да се припейме с тебе. Ти запей, аз ще ти отпея!

Цена — Аз сама. Други не искам да ми отпява.

Четвърта мома — Слушайте да чуйме Ценкината песен. Как сама тя ще се припее.

Цена запява и цялата седянка притихва, заслушана в песента й. След малко над планинските хълмове изгрява закъснялата пълна месечина.

Цена (отначало тихо и после все повече и повече, като да се отдава на песента си):

Жениш ме, мамо, годиш ме,

ала ме, мамо, не питаш:

жени-ща ли се — не ща ли.

Мене ме, мамо, Змей люби.

Втора мома (пресича я, смутена от песента й) — Мари, Ценке, поплака ли пееш? Със Змея се припява.

Цена (продължава увлечена):

Ката ми вечер дохожда

и тая вечер ще дойде.

Змейове с бели атове,

змеици в златни кочии.

Първа мома (всред затихналата седянка) — Пък как го изпя!…

Всички се спотаяват неловко, като че никой не знае отде да подхване реч. Братята на Цена са се навъсили и тримата. Само тя огледва цялата седянка с ясно лице и засмяна.

Цена (след малко мълчание) — Не ви ли харесва мойта песен?

Дамян (насилено усмихнат) — Защо да не ни хареса. Хареса ни. Само че… Какво ще кажеш ти, бай Любене?

Четвърти момък — Като си искала да се припяваш със Змея, да си калесала и него на седянката.

Пета мома — Толкози момци тука, ти чак Змея отиде да дириш.

Цена — Всички странят от него — аз го пък харесвам.

Момите всички се изсмиват гласно. Братята й още по-недоволно се въсят.

Стоил — Да си виждала ти Змея, че да го харесаш?

Цена — По приказка. Както са ми разправяли за него.

Дамян — Какво добро си чула?

Цена (дига рамена) — Ех, харесва ми — тъй.

Любен — Малка е тя нашата мома още, глупава. Не знае кое хе за приказка пред хората, кое не.

Цена — Защо ще крия. Чунким всички не говорят из село, че покрай дома като нощ обикалял Змея Горянин!

Първа мома — Мари не ставай такваз. Гледай я!

Стамен (ядосано) — Ще приказват те из село и той ще обикаля, ама като пипна едного!…

Цена (ядосано към Стамена) — Е, какво пък ти само трещиш. Проглуши ми ушите!

Втори момък — Я го изпъди. Да дода да седна до тебе, че аз да ти разправя за Змея! Нощя към втори петли, когато угаснат всички седенки, като обикалям самичък по друмищата, пресрещали сме се с него и биля един други цигара сме запаляли.

Цена (със силно раздразнено любопитство) — Тъй ли? Ами какво търси след втори петли по друмищата?

Втори момък — Търси да изправят по гърба му някоя кобилица, каквото и аз. Пуста младост, като не се търпи и на двама ни!

Цена — Той млад ли е? Казват, когато полетял на коня си през гората, дъбрави без вятър се закършали…

Четвърти момък — Как ще остарее! И дъбрави като хала ще кърши — срещу силата му никой няма да излезе. Цял ден само себе си гледа: да се нахрани, напои. Какво му е друго работата.

Трети момък — Казват, лете, когато зазреят нивите, ката ден на разсъмване ги обикалял, обирал най-едрите зърна. От тях си месил хляб и хлябът му бил бял като мляко. Пък по гроздобер, преди още да са влезли хората в лозята, той от лоза на лоза обирал най-едрите зърна; имал вино в кърпа да се носи.

Цена — Ами защо се е скрил в пещерата?

Втори момък — Защото му е крив света.

Цена — Какво прави там самичък по цял ден? Не му ли се стяга душата, като се е отделил от хората?

Втори момък — За какво му са хората. Припичал се и се излежавал там на слънце пред пещерата си и кроял само каква поразия ще направи.

Дамян — Змей — самичък той е цяла поразия, ами.

Цена — Чакайте. Който знае нещо, да разправи за него!

Трета мома — Божке, каква си, Ценке. Мене ме е страх само като му поменат името, ти си седнала да разпитваш за него.

Цена (изкривява глава) — То като се рече веднъж за някого… Зная аз… Змей бил. И него майка не е ли родила!…

Трети момък — Бе той като се облещи веднъж в темнотата, три дни ще бягаш, ами…

Цена — Ха, какво ще ми стори?

В това време зад плета на моравата светва огън. Момите вперят плахо очи нататък.

Първа мома (сепната) — Какво зашумоля, какво светна нататък?

Втора мома — Ха, приказваха. Да не би?

Стамен (скача и се хвърля към плета) — Аз ще му кажа… Да има само късмет!… (Вижда огъня и се извръща от плета, по-спокойно.) Онези наклали седянката си…

Втори момък (намерил сгода, докато се повърне Стамен, прехвърля се и сяда на мястото му до Цена) — Той да върви да гони Змея, пък аз тук ще се наместя до Ценка. Отблизо да я вардя. На мене тя има вяра. (Мъчи се да я отдели зад момите.) Какво те знаят другите, какво ще ти кажат. Аз и Змея…

Стамен (се повръща и вторият момък, недорекъл още реч, той го сблъсква сърдито да стане) — Хъде-хъде, не се въвирай, където не те викат! Върви си на мястото.

Втори момък (не иска да стане) — Аз забих кол вече, не се дигам…

Стамен (още по-сърдито) — Хайде, че не ми носи много от таквиз… Чуваш ли?

Цялата седянка удивена замлъква и ги загледва.

Втори момък — Ще се дигна, ама няма вече да седна. Казвам ти! Ще отида ай там на моравата при онез.

Стамен (крясва) — А-а, ще ми накривиш! Ще заплача за тебе!

Втори момък (става и си тръгва) — Останете си тогава със здраве.

Стамен — Много ти здраве!

Първи момък (става и повлича крака след другаря си да си върви) — Като е било тъй и аз ще си отида. Право казваха напред онези. Не ни е работа тука. Със здраве.

Стамен — Праждосвай се и ти. Не съм ви калесвал, ще ви гледам хатъра.

Любен (пресича го да го спре) — Ама, Стамене, и ти…

Стамен (още по-високо крясва) — Какво? Като са гости, роб ли ще им стана? Ще оставя сестра си да я дърпат пред мене. Щели да си отидат! Прав му е пътя на всекиго.

Момците отиват на моравата. Оттам се чуват смях и викове. Цялата седянка е млъкнала неловко. Къщните врати се отварят и облегнат върху тях, показва глава дядо Славе.

Дядо Славе (мрачен, още както е спал, и строго) — Ще осъмвате ли? Попяхте, посборувахте — че стига де! Нали сте моми!… Като дърти пияници тряба и крамола да дигнете, тогази да се разпилейте от механата. И ний сме хора най-подир! Няма зарад вас да си оставим съня и нощта. (Изглежда сурово всички, после се дръпва навътре и затваря вратите.)

Сякаш вряла вода попаря седянката, засрамени, момите са навели глави, всички мълчат.

Четвърти момък (става и изведнъж всички настават след него. Сред общото мълчание) — Хайде, момичета.

Любен (засрамен, смънква под нос) — Разбрахте се всички. Той нашия баща…

Момите купом тръгват из вратата и без някоя да дигне глава, без да продума, излязват. Щом другите около огъня на моравата ги чуват, разсмиват се гласно и се развикват. След малко нататък засвирва овчарски кавал и се завъртява хорото, засвирва овчарски кавал и се завъртява хорото.

Унижена и посрамена, Цена не отива да изпроводи другарките си. Тя става и се обляга о единия стълб под чардака, в трема. Братята й изпращат гостите. Между това, докато те се бавят нещо край вратите и гледат хорото, Дамян се повръща към Цена.

Дамян (уж като по-свой, иска да я утеши и посъветва) — Няма нищо. Той дядо Славе стар човек. Тези са научени. И те за у вас ли са!…

Цена (мъчи се да си сдържи яда) — У дома не е никого да поканя! Ний не сме за хора.

Дамян — По-други хора сме и вий, и ний. Виж тези, щом излязоха, и си завъртяха хорото. Там зарад тях — на моравата.

Цена — Олекна им. Тук на всички беше се запушила душата. И смеха им, и приказките им, всичко сякаш насила. Кой можа да се отпусне у дома!

Дамян — Амчи като виждат, не им е тука мястото. Те си знаят своята.

Цена — За какво живеят, знаят.

Дамян — Защо? И ний ще гледаме пък нашата.

Цена — Радост, песни и хора — само зарад тях са.

Дамян — Не можем ний да тръгнем като тях, я!…

Цена — Аз ще тръгна. Защо да не тръгна?

Дамян (дига рамена) — Не знам. Те сами на своя глава всичко си карат. По хората младуват, по извор и по седенки се харесват; ни до майка се допитал, ни до баща, погледнеш, без поп, без кръстник някоя вечер момъка току заведе момата в къщи…

Цена — Ба, ще се запрат като мене тук — да чакам ти да се допиташ до цялата си рода, че да ми проводиш сгледници.

Дамян (като да се сбърква изведнъж от прямотата й, иска да се оправя) — Ама аз съвсем не исках туй да кажа. Отварял ли съм приказка за такова нещо?

Цена — Е, де! И когато сама на право ти го кажа, ти се объркваш.

Дамян (озъртайки се към братята й, с понижен глас) — Ний тука помежду си ли ще го уговаряме. Тъй не стават те тези работи. Чева не сме…

Цена — Нека бъде твойта. Да се знай, че аз първа съм ти казала за сгледници и сватба. На мене ми е все едно. Само знай: туй, дето си го турил на ума си, да го извадиш. Няма да бъде!

Дамян (наканен да си върви, със смях и подмилкване иска да заглади). — Ха-ха, ти сега си иди легни. Ами че ти още си малка. Има време. То всичко ще се нареди и уговори. Като си отспиш утре, ще видиш как ще ти премине. Ха-ха, лека нощ. Остани си със здраве…

Дамян току-що отминава и Любен, и Стоил се повръщат към Цена, която, навела глава, тъй си стои, опряна о стълба.

Любен — От първи сън ли го събудихме или нещо се размисли, да го хвана яд…

Стоил (със сдържан гняв) — Показахме се хубаво! Да ни видят хората колко струваме. (Към Цена.) Ти не знаеш ли баща ни какъв е! Защо събираш момичетата, да те само срами пред тях?

Цена (решително се отвръща от братята си. С едва сдържани сълзи, гневно). — Не ми тряба мене вече никого да знам в тази къща. Аз ще се махна оттука!

Любен (кротко) — Хайде, хайде сега…

Цена — Утре ще се разчуй из село. Как ще се покажа! Те и тъй момите страняха от мене.

Стоил — Туй да ти е обица на ухото. Да помниш други път!

Цена — Какво съм крива? Вий на всяка стъпка вървите подире ми и не ми давате да си поема дъх.

Стоил — Колкото затуй. Не викай. Ний вървим подире ти, защото ти не знаеш ни какво приказваш, нито къде стъпваш и на какво можеш да налетиш. Какви бяха тези приказки за Змея тази вечер? Не те ли е срам?

Цена — Не ме е срам. На каквото налетя! Вий ме оставете! Да го видя сама. Аз нямам ли очи?

Любен — Ама ний за твое добро, Ценке…

Цена (не ще и да слуша) — Оставете ме. Не искам, не искам аз вече нищо от вас!

Стоил — Ще те оставя за змейове да ми бълнуваш и разпитваш. Я хайде върви спи!

Цена — Спете!

Любен (на влизане в къщи, като се извръща към моравата) — Тези пък докога ще хепат! Хайде, Ценке. Да затвори Стамен вратата. Прибирайте се!

Любен и Стоил влизат в къщи. Стамен притваря вратата и се повръща при сестра си.

Стамен — Е, какво сега?

Цена (към него още по-рязка и груба). — Върви спи и ти!

Стамен — Чудо голямо! Можеш ли се разплака като малко дете!

Цена (едва си сдържа сълзите). — От тебе излезе всичко — махвай се оттука! Ти не си ми брат. Не искам да ми продумваш вече.

Стамен — Хо-хо! Един нехранимайко дошъл да си криви устата пред тебе, ти искаш… Скоро ли ти тряба? Прилика ли ти е той? Ще те вземе ли? Какво е тръгнал като пале наоколо ти!

Цена (сърдито) — Няма вий да се вмесвате в моите работи. Разбирате ли? Когото ще взема, до него аз сама ще си проправя път.

Стамен — И за Змея не искаш ли да те оставим? Сама да си проправиш път чак до тилилейски усои.

Цена — То не е твоя работа. Ако ми харесва той, в тилилейски усои ще отида. Хайде, махвай се!

Стамен (полу на себе си) — Пъй — на какво се прави! Ще те оставя. Върви в тилилейски усои, където щеш…

Стамен влиза в къщи. Цена остава сама. В същото време кавалът издига и прикърша. Със смехове и шум момите се разотиват. Мигом настава тишина, пълната месечина се затуля зад облак и в мрачината се чуват няколко самотни хълцания на Цена, която плаче сама.

След малко месецът изплува зад облака. От мрачината иззад листниците се показва Змея, снажен и силен мъж, със загоряло лице, ниско под брадата му се мяркат редки зелени влакна брада. Той е в облекло тук-там с люспи, които на лунните лъчи пъстреят и сияят около снагата му. Върви предпазливо, огледва се и за всичко говори с цинична усмивка.

Змея пристъпва две-три стъпки и се спира сред двора. Цена, разплакана, навела глава и не го вижда.

Змея (полу на себе си, като се дърпа) — Тази нощ и плета прескочих, озовах се чак вътре, ама. Как викаше онази вещица: ще ти светят нейде маслото… (Към Цена с насмешка.) Плачеш ли? Защо плачеш? Гальовника си ли чакаше тази вечер — не доде? Аз пък дойдох. На мене се порадвай! — Или от седянка си тръгнахте — той с друго либе отиде? А? Същите думи да му каже, същите клетви да му стори… Ти остана сама. Плачеш! Която не си е свивала полите, по сватбата й ще я разплачат още повече. Ха-ха-ха! Всичко зная аз в село как става…

Цена (сепва се, поглежда го плахо и изведнъж навежда пак глава) — Ти Змея ли си?

Змея (поклаща глава) — Горянина. Чувала ли си за мене? Де не ще чуеш. И малки, и големи нали все с мене плашат. Подигни си главата. Да те видя — хубава ли си. Или и ти си някоя изпражена от слънцето жумерка, да те не погледна!

Цена (едва си подига главата, засрамена) — Какво ще ме гледаш.

Змея — Ха, тъй. На хубост ми каца окото като оса на мед. — И ти ме погледни! Тъй ли съм страшен, както разправят за мене? Харесваш ли ме? На коня да ме видиш, още по ще ти харесам! Ха, дохождаш ли с мене? Аз няма да те търся. Горе при мене няма свекърва да ти гледа под зъбите, няма дружки да ти се смеят. Туй съм аз, както ме видиш! — Ката сутрин с праснак и ягоди ще те храня, докато сама на ягодка ми замязаш. — Хи-хи-хи, виж и аз дърт пръч как приказвам. По ли ми приляга от вашите момци, а?

Цена — Не ги зная момците. Аз не обичам таквиз.

Змея — И мене съвсем не ми идат отръки. Тъкмо уйдисваме си. — Идваш ли да те зема?

Цена (плахо и любопитно) — Къде ще ме водиш?

Змея — Хе, ти само тръгни с мен. Да видиш! Ще те заведа, дето никоя от дружките ти не е стъпвала, нито пък ти някога ще стъпиш. Там, дето и насън не си сънила. Края на света ще видиш. Най-напред пред тебе слънце ще огрява и най-подир зад тебе ще залязва. По три дни можеш гладна да стоиш, няма да умреш от глад. Нашироко да живееш, отвисоко да гледаш.

Цена — Ти смееш ли се или се подиграваш с мене?

Змея — Защо да се подигравам! Не е за смях.

Цена — АЗ съм сита на таквиз.

Змея — Тръгни подире ми, сама да видиш. Няма кой да ме хвали само. Останал съм самичък и не зная откъде по-напред да захвана. Мене къщата ми е къща, на връх планина чак… Ха, дохождаш ли?

Цена — За какво ти съм?

Змея — Какво пита? То съвсем…

Цена — Аз нищо не зная, нищо не мога.

Змея — Ти само склони. Аз всичко ще ти кажа.

Цена (с видимо усилие над себе си, пресича го) — Добре. Заведи ме в твойта къща.

Змея (опуля очи и се стъписва, без да може да повярва на думите й. После като че се догажда, усмихва се злобно) — О-хо-о, този път Марта Билярката пък тебе ли проводи? Намерила стръв за въдицата си, дъртата вещица! Като ден дето ми се мъкне в пещерата за билки да подпитва и да ми разправя селските клюки… Стръв насреща й да не устоиш!… Колко стръка кумуняк ти даде да ме запоиш и колко тинтява да ми измъкнеш душата? Хи-хи-хи, вещицата проклета! Оброк тя сякаш е сторила, кожата ми да одере. От люспите ми кремъци за диканята си да направи. С плъхове на запустялото си огнище билки да ми върше! Ха-ха-ха!

Цена (сама не разбира добре за какво й говори) — Аз Марта Билярката не съм виждала. Ела.

Змея — Ела!… И рече. Да дода, а?

Цена — Аз сама те викам. Ела.

Змея (още не смее да се доближи) — Ела! — Само тази дума в живота си не бях чувал. А защо те е страх да си дигнеш очите да ме погледнеш, а?

Цена (с дигната глава) — Не ме е страх. Ей ме!

Змея — Я, ръцете ти. Какво държиш?

Цена (дига и показва ръцете си) — Нищо нямам.

Змея (бързо се доближава до нея, хваща я за ръцете и я огледва). — Имай само късмет да ме мамиш! Да си прикътала от билките на онази нейде. С огън ще те облея цяла.

Цена (кротко и плахо) — Нямам нищо. Нали ти казах. Аз искам да ме заведеш там, дето никой не е стъпвал. Пред мене слънцето първо да изгрява, зад мене да залязва. Там, дето напред рече… В приказките дето се разправя…

Змея (гледа изпитателно в очите й, после ласкаво засмян) — Взе ми ума… Какво щях да кажа. Ами майка ти, баща ти, като станат утре да видят, че те няма?

Цена (дръпва се обидено) — И ти ли за майка и баща!… Аз не те мислех… Тогази остави ме! Защо си дошъл? Бягай се.

Змея (ласкаво, иска да заглади) — Сърди се… Хайде… Мене ми се плете езика. Не зная какво щях да ти кажа. Чака. Ти ще додеш? При мене? Моя да станеш? Там да те заведа, на връх планината…

Цена — Ако не се подбиваш с мене. Ама ти… Аз виждам!

Змея — Подбив настрана. Хайде! Ще те изведа, утре цяла в роса ще те окъпя! По самодивски поляни… Мене вече устата ми приказват, ушите ми не слушат. — Какво щях да ти кажа. И цветя ще береш, китки ще кичим двама. За нищо грижа няма да имаш… С думи не мога ти изказа. Аз в целия си живот толкози думи не съм казвал. Ела, сама да видиш. Да видиш колко е хубава гората… Нощем как притихва и как се събуждат върхарите на дървесата на разсъмване… От мойта пещера да видиш, че надалеч се гледа. По небето нощем има толкози много звезди… Никога тук в живота си няма да видиш тия кервани звезди.

Цена (подава му плахо ръката си, но с другата се хваща още по-силно за стълба, като че се бои) — Води ме при звездите. Където щеш… Макар първи път да те виждам. Ще дода подире ти. Ако ще би… Ще дода!

Змея — Коня ми е хвъркат. Чака отвън. Метна ли му се, като вихър ще свий. Никой няма да ни види. Подковите му са чисто сребро, водно злато — клинците му. Ти се не плаши само. Кучета ще лавнат, село ще хукне, ти затвори очи — от нищо да не те е страх. Месеца няма половин път да е стигнал, аз ще те занеса у дома.

Цена — Не ме е страх!

Змея (дръпва я за ръката) — Противиш се? Недей мисли. Аз за нищо не мисля.

Цена (едва пристъпила насила три стъпки, мъчи се да спре и поглежда назад) — Ами аз щях… Дали ще?… Те отидоха да спят… Тъй изведнъж.

Змея (преграбча я и дига на ръце) — Хванах те аз вече! Никой не ти тряба! С мен!

Цена (безсилно се бие да се откопчи от ръцете му. Просълзена) — Пусни ме. Ще дойда. Да ти кажа само…

Змея (завива зад листниците с нея) — Ако ще би цял свят… Никой не може те отне от ръцете ми!

Чува се Змея как прескача плета и полетява на коня си като вихър. Изведнъж лавват силно кучета, разкукуригват се петли — обща тревога наоколо.

Из къщи изскачат Стоил и Стамен, разтревожени, огледват се и хукват един към вратата, други към градината.

Стамен — Какво без време петли пропяха?

Стоил — Де е Цена?

Баба Славовица, както е спала, гологлава, боса и по долна дреха изскача навън с гърне в ръка. След нея Любен.

Любен — Аз им казах и на двамата да се приберат.

Баба Славовица (плачливо, като се озърта) — Цено, Це… Ценке… (Към Любена.) — Сварила бях билье…

Любен (не дослушва майка си и тръгва към моравата) — Чакай да видим.

Далеко край село излавват още веднъж кучета и замлъкват. Баба Славовица припада на един триножник в трема и в тишината заплаква сама.

Към следващата част или към съдържанието

Петко Тодоров Змейова сватба (2)

Метаданни

Данни

Драми

Събрани съчинения

Информация

История

Сваляне / Връзки

Действие първо

Петко Тодоров
Змейова сватба (2)