Топла пролетна вечер полъхва през двата широко отворени прозореца, замрежени с дървени пречки, в стаята на бабини Петканини. През прозорците навън се виждат градините с разцъфтели дървеса, покривите на къщите и зад тях нататък няколко бърда, над които е клюмнало на заход слънцето. — Вътре в стаята е всичко постлано и разтребено както бива пред празник — утре е Гергьовден. Нагоре край прозорците по малкия миндер са наредени нови възглавници, до миндеря отстрана малко долапче, постлано с нова покривка, над долапчето иконостасът, само там кандилото още не е запалено. От другата страна камина, пепелта й в нея сметена, а по-нататък от камината на едната стена се открехват две врати — едната за в одаята, другата за чардака. Край прозорците до камината и иконостаса е разкрачен овчарски накит — две пиринчени паласки, силяхлък, пищови, каракулак-ятаган, рог за барут, чанта като мях и пр.

В стаята няма никого. Отвън в пролетната вечер селото е оживяло. Негде скърцат коля, негде се чува конски тропот, из кошари агнета протягат ясни гласове, а издалеч се донася гласът на хлопатари на стадата, които бавно се смичат към село. Момите също тръгват на извора, раздрънкват се менци, широко се отекват кръшни смехове, сам-там през плетища се провиква някоя: — „Мари ху, още ли не си се накитила!“ — „Чакайте, ей ме ида!“ — отговаря друга — и шум, и разговори от час на час навън все повече се подйемат.

От чардака влиза държелива стара жена, пременена, както е тръгнала за черква, след нея Дойновица, връз трийсет и пет години, препасана с жълта вълнена престилка и с черен ръчаник на глава, и баба Петкана — едра, лична жена, с побеляла вече коса, както е работила по чепак и с вълнена престилка и изцапани от пръст ръце.

Баба Петкана — Заповядайте, сватя. Минете да седнете. Върви ти, Дойновице — ти по̀ знаеш! — Кани сватята. Аз току-що се връщам от бостаня — плевих — гледай как ви посрещам. — Чакай, да си умия бари ръцете.

Баба Петкана се дръпва в одаята, Старата жена сяда на миндеря, а Дойновица срещу нея на стола.

Дойновица — Аз водя гостенката като у дома, стрино Петкано.

Старата жена — Който иди на гости срещу Гергьовден, като не го изпъдят, сватя Петкано…

Баба Петкана (от одаята) — Ще се случи да доде веднъж сватята у дома и да ни свари неразтребено, ненаредено…

Дойновица — Други нека се одумват посемсега за тебе. Ний твойта скопост я знайме.

Баба Петкана (умила ръце, хвърлила вълнена престилка, влиза в одаята с къса подшита салтамарка и изведнъж бърза да затваря прозорците) — Каня ви, пък не виждам на кой ред е всичко тук. Разтворено като в плевник! От отзарана разтребяме, подир някой час и черква ще чука — ний още не сме смогнали. (Затваря и се повръща при гостенките да седне.) Добре дошла, сватя. Дойновице, и ти добре дошла.

Дойновица (със Старата жена като се понадигат малко) — Добре намерила.

Старата жена — Дойдох да те видя, сватя Петкано. Сега като ти доведоха отмяна в къщи, падна ли ти сърце на място.

Баба Петкана — Добре си сторила. Откога не сте идвали у дома.

Старата жена — Припирах из пътя да не закъснея, пък то — пролетно слънце, излъга ми очите. Стигнах, още черква нечукала. Отбих се у Дойновичини, че й викам: завед име у святата Петкана. Както й хвалят по нас снахата — мало и голямо за Стиляновата булка разправя.

Дойновица — Да те заведа. — Тя Стиляновата булка за такива като нас няма твърде да размита, ами бари Стрина да видим.

Баба Петкана — А, как ще би! Чакайте, тя ай сега ще дойде.

Старата жена — Не я зная аз, ама щом надникнах от прага още и познах. Отличало. Подир всичко млада булка е тичала. Двора преметен, градинката разцъфнала — кравена китка, пък в трема онези ми ти тънки первази — останаха ми очите, ти казвам!

Баба Петкана (с видимо усилие да потуля туй, що става в къщата й) — Отличало… Нали млада булка е за туй — да тича!

Дойновица (дразниво) — Тича тя, ама май и срещу Гергьовден Стрина ни среща с изцапани ръце.

Старата жена — Не й дава на Сватята сърце да се стъписа, друга ръка да подкара къщата. Не я ли зная аз! Пък каквато беше се загрижила преди години. — Стилян ходи несретен и денем, и нощем, на никоя мерак не хвърля. Няма кой да поеме работата й, нито да умре, ще има кой да й склопи очите. Ей де през девет села в десето късмет излезе!

Дойновица — Свършили се бяха за Стиляна момите в наше село!

Старата жена — Моми и по вас, и по нас колкото щеш и дето посегнеше, нямаше да го върнат, ама надалеч му теглело сърцето, отдалеч си довел.

Дойновица — Доведе една от изгрев-слънце ли е — от заход: и той надали знае самичък портите й накъде са!

Старата жена — Няма да му съди някой на сърцето. — Нали, сватя Петкано?

Баба Петкана — Какво ще му съдя. Като я е харесал той. На мене снаха — на него жена.

Дойновица — Самичък да си беше отсъдил, че сега да не шушукат из махалата, и на Стрина да имаше кой да се отсрами на странини! Бог да го прости моя мъж, той тъй казваше: овчар не е загалил мома, сгодена да е била, пръстен да не повърне — да му пристане. На този свят по-напет и по-добър от овчаря няма!

Баба Петкана — Растат като фиданки сами в гората — ни зла дума ги трови, ни селски разправии жигосват и паметта, и сърцата им чисти.

Дойновица — Къде да се обърнеше Стилян — нямаше да му дадат момиче? Кога слезеше от Пирин онзи момък, стъкнал се, засмял се, като мома. Ама… ще зема сега и аз у тях да го коря — като от малък не му се изправяше врата!

Баба Петкана (неловко) — Без баща расъл. Той пък тъй… Всички еднакви не са.

Дойновица — Още малешина беше! Да дреме през есенните нощи край огъня горе на къшлата и да варди овцете, когато овчарите са слезли на седенки. Пък той не овчари, кехаите с него не можеха да се мерят! Първите му пайове за гиздило ги даде. Подир каквото му се паднеше: половината ще донесе тука на Стрина, половината пак накит да донатъкмява. Я, гледай! (Показва на разкачените по стената овчарски накити.) Каракулака му, пищова, рога, паласките — липсва ли нещо?

Старата жена — Ката година, кога слизаха за Петровден, като им писнеха кавалите през село, и аз излязвах да го видя. По-лани го спрях. — Да кажеш на майка си, му викам, или вода да ти свети, или за уроки да ти върже… Та малко и голямо като го заобиколило, като го зяпнало, да има колай с очи да го изпие!

Баба Петкана (усмихната) — Тъй се родил. — Да си разчеше чембаса, да се запърши — по-личен от него да няма! Той ми каза — викала си му — ще го урочасат.

Дойновица — За уроки ли не му връзва Стрина и магии какви не му вшива в доламата, само да го откъсне от тези пирински юди. — Бог да го прости моя мъж, той тъй викаше: като излезе веднъж човек вън-света, прави го каквото щеше!

Баба Петкана (пресича досадно Дойновица) — Което минало, какво ще го разправяме — ами забави се невястата, да я види Сватята!

Дойновица — Чакай, докато не е дошла, да ти кажа какво пак се разправяли Бойко и овчарите. — Няма людски помежду ни. — Помниш ли, Стрино, по Гергьовден ли беше или май чак по Илинден, по-лани, кога от девет момини градинки ходихме с тебе цвете за чемер да му берем?

Баба Петкана (още по-досадно иска да я спре) — Нищо не помня, Дойчиновице. Остави ги тези сега!

Дойновица (увлечена) — Чакай да ти кажа!

Старата жена — Оставя я. Нека каже.

Дойновица — Като се върнал горе на къшлата Стилян, ни той дигал очи да погледне самодивите, ни пък някоя смеяла да доближи до него. (Към старата жена.) Беше му вшила в дрехите Стрина чемери и магии, беше му надумала. — Две нощи го обикаляли — ни той към тях, ни те към него. На третата, месеца му изгрял, като се показала над скалата там Гюрга, та му посочила стрък здравец. — Хвърлили се и двамата един към друг, прихваща го тя през кръста: от земя в небеса го дигала, от небеса на земя го спущала — цяла нощ! — Докато му се завило и свяст, и ум!

Старата жена — Тц, тц! Гледай. С един стрък.

Дойновица — Дрехите ми тежаха от билки и магии — още по душата ми тежеше, викал той подире на овчарите. По нея само махленски клюки и одумки бяха нашили. Ама горски здравец щом лъхна в гърди ми, и клюки, и разправии се разпиляха по вятъра. Че всичко било с гнили конци зашито.

Баба Петкана (смръщена) — Ами-ами. Викал! Нямат овчарите друга работа, измислят, да му пущат приказки.

Дойновица — Истина ти казвам. Защо ще измислят!

Старата жена — Пък може, сватя Петкано. То здравец — миризлив, зиме и лете кръвен — разтурва и чемери, и магии.

Баба Петкана — Не знам. Какво са се дирили, как са се галили — тяхна работа.

Старата жена — Право-право. Тяхна работа. Мома ли момък ще залъже, момък ли мома — млади са за туй: да се галят, да се лъжат.

Дойновица — А бе то тъй! Ама… Бог да го прости моя мъж, той тъй викаше: защо да е тъй?

Старата жена — Нека те да си живеят и да се имат, нека тя да поеме работата на Сватята и да й се отсрами както подобава, че подир някой време да й сложи в полата едно попано унуче — ако даде господ и женско — да я подновят: хората пак да си приказват каквото щат.

Баба Петкана — И аз тъй съм рекла. Нека те да са добре. Мене да не ме гледат. Аз с едина крак съм вече в трапа. Пък ще ме подновят ли — не щат ли — там божа работа.

Дойновица — То отколе й е вече време да зема да й се дощява киселко, ама гледай я — нищо не личи! Аз, като я срещна, все ще се вторача в нея — лицето й си все тъй бяло и кръвено, изправила се, да не я знам, не мога рече — туй не е мома. Както си я доведе Стилян, тъй си е и досега.

Старата жена — То като му доде времето…

Измежду къщите нататък зачуква черковното клепало за вечерня. Старата жена захваща да се кръсти.

Баба Петкана (избръща очи към иконостаса и после излязва в одаята за огън) — У дома кандилото още не е запалено. Ще забравим и делник, и празник.

Дойновица (намерила сгода, като няма стопанката) — Не си го запали ти сама, че те за кандилото ти ще мислят. Туй им е работата!

Баба Петкана (носи в ръка малка горилка да пали кандилото) — Дали барем има масло? — То с нашия уред от Коледа на Великден вече ще отидем в черква, ами да ни дойде на ума кандилото си срещу празник да запалим.

Старата жена — Я си гледай работата. Туй да не достига и на тебе, и на снахата ти — че не сте се сетили за кандилото.

Баба Петкана (като хвърля горилката в камината и се доближава пак да седне, замислено) — Знам ли — знам ли, Сватя. Подир тази къща съм тичала цял живот, млада вдовица останах и съм залягала, и съм се бъхтала, и зла дума не оставих да хвърлят връз нея досега. Пък сега — слушай Дойновица, — станали сме за приказ в устата на хората… Ех, тя мойта се свършила. Пак ще кажа: младите като се имат и като се сговарят…

Дойновица (със злобна насмешка) — Те да се сговарят, стрино Петкано, и хората няма да ги приказват Бог да го прости моя мъж, той тъй викаше: то ако няма нищо, хората няма да си трият зъбите. — Ти видя ли ги онзи ден, като подкара агнетата Стилян? Тя му беше набрала цяла китки, пък той не се обърна да я погледне.

Баба Петкана (мръщи се недоволна) — Че ти пък де ги видя?

Дойновица — През плета. Бяха си посрещнали нещо приказка… хем за твойте градински лехи дал не беше… (Към Старата жена.) Стрина си ги садеше с лук и копър тези лехи, пък тя взе с цвете ги засея! — Подкара си агнетата, не я погледна!

Баба Петкана — Не ги знам. Аз помежду им не се бъркам. — То от съседи нищо не може да се укрие!

Дойновица — Как ще се укрият! Аз сучех масури у дома.

Разговора пресича Гюрга Самодива. Кръшна, стройна, препасала шарена престилка, в руси коси затъкнала два-три стръка горски цветя, тя влиза от чардака и носи няколко горски пролетни китки.

Старата жена (радостно разперя ръце срещу нея) — Ей я — ей я! Да я гледат и съседи, и роднини, цяло село край дворите й нека се сбира: от кого ще я е грижа нея, да се крие!

Гюрга Самодива (тръгнала към вратата на одаята, но щом съглежда гостенките и се спира) — Ха, от гости ли ще се крия! Аз не знаях, че сте били тук. Мене гости всякога са драги.

Баба Петкана — Сватята те чака тук. Дошла да те види.

Гюрга Самодива — Пастирите ми набрали от гората цветя, че с тях се забавих. — Да зема една паница от одаята да ги натопя — ай сега ще дода!

Старата жена — Ела-ела да те видя! И чичо ти Костадин днес пак ми поръча…

Гюрга Самодива (бързо влиза в одаята) — Ай сега. Да ги натопя, да не повехнат.

Старата жена — Преди да тръгна, пак ме вика да ми каже: като слезеш, да се отбиеш при нашите. Стиляновата булка ще видиш, хубава ли е.

Баба Петкана — Добре за батя Костадина помена, исках да те питам, пък се заприказвахме. — Той как е?

Старата жена — Все тъй. Както го знаеш. Ни става, ни умира. Натегли се и сестра ми с него.

Баба Петкана — Като умря мъж ми: той да ни заоре нивата, той да ни докара дърва за огъня — пък от Благовец не съм ходила да го видя.

Дойновица (към баба Петкана) — Че и на Стиляна, колко им дума ти! Ей цяла година вече: още не са отишли да го споходят. Бог да го прости моя мъж, като ме доведе, най-напред рече: хайде у чичови Костадинови да му целунем ръка.

Гюрга Самодива се повръща при гостенките, натопила в пръстена купа китките си, които отива и слага на долапчето.

Старата жена — Таквази булка аз харесвам. Отворила лице, засмяла се, като я погледнеш и драго да ти стане!

Гюрга Самодива (която се любува на китките си и все още не може да отдели очи от тях) — Ами тези? Те са сами усмивки! През всеки цвят пролет е отворила очи и се усмихва!

Старата жена — Какво пък толкоз на горско цвете да се радваш?

Гюрга Самодива — Погледнете ги само! И игликите, и гергьовчето, и теменужките — как са привели челца едно до друго!

Старата жена — Че какво да гледам? — Гороцвят! Цъфти и в полето, и в гората… Едно време, като пасяхме овцете, колко сме го брали по могилите да си вием венец.

Гюрга Самодива — Едно време ли?

Старата жена — Деца когато бяхме. Като ден венец виех на царица да се правя. И радвала му съм се! — … Дете на какво се не радва? — Сега вървя през моравата и не го виждам биля.

Гюрга Самодива — Аз искам като дете всякога да им се радвам; царица цял живот…

Старата жена — Не е на ръката ни, невясто. Не те пита. Като те налегнат грижи — и радост угасне, и сърце се сключи.

Гюрга Самодива (учудена) — А-а, да ми угасне радостта, да ми се сключи сърцето? — Глуха и сляпа да тръгна по света!

Баба Петкана — Кога те надвият и тебе години като нас…

Гюрга Самодива (гледа ги някак учудено) — Че има ли грижа световна и човешка мъка, радост над които да не е надвила? (В това време забелязва запаленото в иконостаса кандило, духва го и после изведнъж бързо се дръпва към прозорците.) Ами туй какво е замижало сред бял ден из къщи! На кого ще свети? — Пък и прозорците затворени… Аз се чудя що ми се запуши душата, щом влязох!

Жените неловко се споглеждат.

Дойновица — Тя Стрина затвори прозорците и си запали кандилото.

Старата жена — Ти пък отвори, като ти е запушено.

С отварянето на прозорците и шумът на оживялото във ведрата вечер село отново изпълва вътре. Вече слънцето е залязло зад бърдата и с леки багри обагрило две бели облачета, спрени над тях. Момите се връщат със смях и викове от извора, по края на насрещната стряха орляк врабци чуруликат, стадата блеят из село и всичко широко се отеква и слива в стройната вечерна песен на селото.

Гюрга Самодива (присяда на прозореца, обляга лакът и се загледва навън) — Слънцето вече залязло зад бърдата. За сборуване, воля и задевки в село! Ний сме се сврели в къщи — и прозорците сме затворили…

Дойновица — Ами какво да правим!

Гюрга Самодива — Ей момите се прибират от извора… Вечерника гали цъфналите вейки. Пък и врабците, като че и те привършили къщна шетня — вижте ги, изскочили да срещнат стопаните горе на покрива чак! — Прозорец не — сърце си да отвориш тази вечер!

Дойновица — Слънце залязва и моми се смеят като ден. Коя е слободна да сгърне ръце на прозорците да ги гледа!

Гюрга Самодива — Как мало и голямо в село е тъй! Или в работа ще се впрегнат да се бъхтят, или ще седнат да дремят и да се прозяват.

Дойновица — Тъй сме се научили.

Гюрга Самодива — Я се спрете веднъж — вгледайте се, вслушайте се в хубостта, що трепти сама и нанавън… Миг хванете и познайте от ония златни багри на зарата — ей час тлеят на небето и до час ги вече няма…

Жените в недоумение се спогледват. Гюрга Самодива не чува конския тропот долу под прозорците.

Гласът на Бойко (който спира коня си долу на пътя) — Гюрго Самодиво, покажи се да те видя! Чак от връх планина, от Самодивско хорище ида. Много здраве с кола ти нося от всички ти дружки самодиви.

Гюрга Самодива (скоква и радостно през пречките на прозореца към Бойко) — Бряст ли, Бойко? За Гергьовден си дошъл да ни донесеш!

Бойко — Горе, чак от пусто горе тилилейско, от Стиляновата къшла, бряст съм за Гергьовден смъкнал — със зеленина живот и здраве в село да внеса, — на младост във всяка къща да лъхне! — Нека всичко стане да се зарадва.

Гюрга Самодива — Откак се е гора развила, всяко клонче като с ръка ми маха и вика нагоре.

Бойко — Счупи тез пръчки — оттука през прозореца на най-големия клон на тебе да дам. С него от свойта нова премяна гората поздрав ти праща.

Гюрга Самодива (бързо се опитва да протегне ръка през пречките, после тръгва навън) — Чакай, тука пречки. — Клетка жива, както викаш. От чардака да го поема.

Всичкото време жените мълчат и с любопитство гледат Гюрга Самодива. Когато тя излязва, те пак намярват сгода да се сприказват.

Дойновица (като вперя широко отворени очи в баба Петкана. Миг мълчание и след туй с висок глас) Чудя се на тебе, Стрино — и на Стиляна още повече! Как търпите да гледате пред очите си и двама туй? — Овчар ли или кехая — кой отдето се покаже, на вашите порти увисва. С жените жена твойта снаха, с момите мома. Не мига пред никого!

Баба Петкана (навожда засрамена мълчаливо глава).

Старата жена (разсмяна, става да си върви, с нея стават Дойновица и баба Петкана) — Ще сваря аз попа и клисаря на вратата. Загледах се в Стиляновата булка, забравих, бях тръгнала за черква. (На излязване не може да си удържи смеха и захваща да се киска с глас.) Много бях чувала да приказват за нея, ама не бях — ха-ха-ха, не бях я виждала…

Дойновица — Сега видя ли я?

Старата жена (излязва и продължава да се смее) — Хай остани си със здраве, сватя Петкано! Видях я… видях…

Баба Петкана (отива след тях да ги изпраща) — Таквази е нашата… Много здраве, Сватя.

Трите жени излизат. Влиза пак Гюрга Самодива с голям клон бряст в ръка, който отива и изправя в един кът.

Бойко (от коня долу) — Гости ли си ще изпращаш, Гюрго Самодиво?

Гюрга Самодива (изправя се пак до прозореца) — Мойте гости майка ще ги изпрати, почакай!

Бойко — Слушай тогава още! Докато петли пропяха нощес, дрямка ме не хвана да гледам твойте посестрими по златно ливаде китки да кичат и хора да кършат на воля.

Гюрга Самодива — Весели са веселби, Бойко — на кои всяка погнала с — жив смок златорога елена, бърза хоро да завие…

Бойко — Пяха и скачаха и всички тебе се чудиха: как си изтърпяла люта зима в чужда къща! Как си седнала огнище да вардиш…

Гюрга Самодива — Жалба ли са се спрели да жалят по мене мойте посестрими?… Те не знаят — дека ще да знаят! — не е една радост, само радостта по хора и седенки!…

Бойко — От връх планина, от теменужни рудини да слезеш и край едно людско огнище да се свреш!

Гюрга Самодива — Хе, и в людско огнище огън като си стъкнеш самичък, пак и той сърце ти ще стопли. Радостта аз в себе я нося, Бойко!…

Бойко — Ой, немой, Гюрго Самодиво, немой ми така приказва! Не мога аз в къщи млада невяста да затворя, себе да заробя край нея! С добра коня късмет ще гоня по света, най-подир в поле ако кости оставя, нека овчари конят ми доведат, жалба пред него майка по мене да стори… Всичко е вятър на този свят. Огнище угасва, ум променя, село забравя! — Едно сал, зиме и лете, все младо и весело — хорото на мегданя се вие! Ела утре в ливадето — цяло село ще излезе печено агне да яде — двама с тебе хоро да поведем!

Гюрга Самодива — Хайде, кой кого ще надиграе да видим!

Бойко — В зори като го залюшнем — до късни полунощи да се кърши! — Ди-и-и, коньо-вихрогоньо, шиник зоб в обори тебе чака тази вечер!

Чува се препускането на коня по пътя нататък. Гюрга Самодива се смее подире му и няколко пъти махва весело с ръка през пречките. После отстъпва мълчаливо от прозореца, почва да разтребва из къщи и да тананика весел напев.

След малко влиза Пенка, десетина-дванайсет годишно момиче, иде, както е пасло овцете цял ден: с късо, малко поодърпано и изтрито сукманче, обуто в цървулки. Тя е пъргава и весела още като дете.

Пенка (тича със заруменени бузи и още от чардака) — Како Гюрго! Тука ли си? — Батю Стилян още не си ли е дошъл?

Гюрга Самодива (продължава да разтребва) — Няма го, Пенке. Трябва да си доде подир някой час.

Пенка — Ами кога ще си заколите агнето?

Гюрга Самодива — Вий заклахте ли вашето?

Пенка — И го одрахме биля! Кожата му утре на дяда попа ще дадем. Утре е Гергьовден. В зори ще доде баба да ни жили с коприва за здраве и да станем печено агне да ядем.

Гюрга Самодива (която наполовина слуша, наполовин заета с работата си. Мъчи се да помести миндеря надолу към втория прозорец) — Сякаш са го заковали тук! Откак са къща направили, нищо не е мръдвало от мястото си. Не им омръзва да гледат цял живот все едно и също! (Нарежда възглавниците и Пенка се доближава да й помага.) Тебе, Пенке, като те омъжат, в която къща те введе мъж ти, изведнъж нов уред в нея да гудиш. Твой уред. Людска уредба като оставиш, по чужди ум ще те накарат да тръгнеш.

Пенка — А-а, мене най ми е хубава колибата в подгорье. И тази пролет се събрахме пастирите, заградихме си под гората една колиба, щом завали дъжд и се подсланяме под сушина… Покрихме я с бряст и папрат — капка дъжд не капва вътре!

Гюрга Самодива — Тази е пък от всички къщи най-хубава, че няма там от людско огнище в твойто огън да донесат да ти запалят.

Пенка — Ела да те заведа, да я видиш. Като заръмоли дъжда, като зашепнат листите отгоре — (Дигнала пръст да показва нагоре и изведнъж забелязва изправения в къта клон и се впуща към него.) Яли, какъв голям клон бряст сте си изправили! Батю Бойко кехаята ли ви го донесе? Аз бях тръгнала да му искам, пък отбих се по-напред при тебе.

Гюрга Самодива — Хубав ли е? Иди му кажи и на тебе да даде такъвзи, кичест. Той цял товар донесе. — Пък като наберете цвете, да ми донесете — чу ли?

По пътя край къщи се зачува блей на агнета.

Пенка (надникна през прозореца) — Ще ти донеса. — Како Гюрго! Како Гюрко! Бай Стилян си иде! Иде си! Виж.

Гюрга Самодива (надниква през прозореца и се дръпва) — Чакай-чакай! Иде ли си? Аз ще го науча да се сърди и мръщи. (Като дига изправения клон.) Ти не му казвай нищо. Чакай?

Пенка (тичешком излиза) — Ще го уплашиш с клона ли? Няма да му казвам.

Зачуват се по чардака стъпки. Гюрга Самодива се изправя дяволито с клона между двете врати и чака. Вратите откъм чардака се отварят и баба Петкана наднича, като да търси някого.

Гюрга Самодива (без да съгледа кой е) — Да те тупна ли? А? — Сърдиш ли се още?

Баба Петкана (сдържано) — Какво си дигнала тази вършина, невясто? Мене ли из къщи ще гониш?

Гюрга Самодива (щом съглежда свекърва си, оставя бряста на мястото му и навожда глава) — Аз мислех Стилян…

Баба Петкана (влиза, изправя се сред къщи и без да я слуша, сдържано) — Нали аслъ само туй остана! Дигни една вършина, отвори вратата, пък ме погни из къщи…

Гюрга Самодива (с почервеняло лице, хапе устни, не смее да отвърне на свекърва си и само поглежда към вратата на одаята…) — Аз не те видях…

Баба Петкана (щом пак почва, Гюрга Самодива излеком се измъква в одаята. По-строго полу на себе си, полу към одаята) — Белки ще стане някой за мене да се застъпи — син ми си е подвил врата, не смее гък срещу тебе да каже! — Можеш и с вършина да ме погнеш. (Замислено, с въздишка.) Тъй ще си отиде тя мойта! Мъж ми, като ме доведе в тази къща, най-напред в одаите до брашнянката влязох, оттам и за онзи свят ще ме изпроводите. Младините си там не видях и старините си май пак там да доживея.

От чардака влиза, в своя овчарски накит, вакъл млад мъж. Стилян. Разрошил над рамена дълъг къдрав чембас, плъстен калпак сложил, чак над тила си отгоре, наметнал бяла, обшита с червен гайтан долама, под доламата забун, през който са извадени белите широки ръкави на ризата, по краищата също обшити с разни пъстрила. Шалварите му са без крачоли и обшити с цял топ черен гайтан, белите му калцуни с капаци и обшити също с гайтан, а папуците му обточени отпред по ръбовете с червена мешина. През кръст завил широк ален пояс, в ръка носи дълга пушка.

Стилян (влиза морен) — Гюрга няма ли я тука?

Баба Петкана — Излезе. (След малко, сдържано.) Слушай, Стиляне!

Стилян (смръщен) — Какво — има ли нещо пак?

Баба Петкана — Слушай. Искам веднъж да си поприказваме с тебе.

Стилян (сяда на миндеря) — Е, думай. То у дома приказките не се свършват.

Баба Петкана — По-добре ний да приказваме у дома, отколкото да ни одумват по махалата. — Стана ни къщата за смях пред хората. В очите ми ай тъй с глас захванаха да се смеят!…

Стилян — Кои хора? За какво се смеят?

Баба Петкана — Ачи за какво! — Ти като се дърпаш настрана, не надникваш в тази къща — всяко нещо и всекиго на мястото му да гудиш! (Погледва към вратата на одаята, като че иска да я чуй и Гюрга Самодива.) Оставил си една жена, завила си сама юларя: ни от дума зема, ни иска от някого да знае.

Стилян (сопнато) — Аз ще си взема един път главата, няма да ме видите вече! И днес, като продадох агнетата, щях право горе на къшлата да отида. Додея ми вече само разправии да слушам и да разправям. — Малко ли на тръгване разправях!

Баба Петкана — Ти разправя, ама кой те чу?

Стилян — Е, какво да правя, като не ме слушате и двама?

Баба Петкана — Както беше наредила балучките си, дето бяха й ги донесли пастирите, тъй си ги и засади до едно.

Стилян — Да ги сади. Остави я!

Баба Петкана — Как да я оставя? Аз по онези лехи си садя лук и меродия — да е наръки всяко нещо, кога готвя, пък тя с горски треви и буренаци ги изхаби. И Дойновица ни видяла от тях през плета, разправя ми го и с глас се смей.

Стилян — Като се смей, чудо голямо! От Дойновица ще ме е грижа. Да седна за нея да си тровя кръвта и да разправям!

Баба Петкана (като сниша глас да не я чуе Гюрга Самодива в одаята и се доближава до Стиляна) — Не е, бре Стиляне, не е, бре синко. За Дойновица кой ти приказва. — Ама видяла ни разправията, видяла те и тебе като си изкарал агнетата сърдит — защо да ходи да ни разнася из село?

Стилян — Какво ще те разнася?

Баба Петкана — На, пред мене напред да я чуеш, като си отвори устата… Беше се отбила Сватята — чичо ти Костадин й казал да мине да ни види, — тя като захвана! Потънах в земята пред людската жена…

Стилян — Аз защо ще отида да се скрия пак в гората! Там ни клюка дохожда, нито пък разправии да разправям.

Баба Петкана — Едвам свърши Дойновица, влезе невястата. Уж да позаглади одумките й. Пък тя! — Туй кандило какво е засмърдяло? — пфу, духна го; прозорците защо съм затворила? — дан, отвори ги. Хай, след туй пък Бойко кехаята си спря коня под прозореца — и с него: ха-ха-хи-хи. (Натъртено.) Какво си е помислила Сватята и какво на чича ти Костадина ще разправя, като се върне — смятай! Аз не знам.

Стилян — Остави, майко, Гюрга да прави каквото си иска и ти сама си карай както знаеш — Да ви миряса главата в къщи веднъж! Стига толкоз. Какво щяла да мисли еди-коя си и какво ще разправя Дойновица — не искам никого да знам. Никой не ми е в къщи кехая.

Баба Петкана — Не е за кехая. — Хора сме и нали между хора живеем. С какви очи ще погледнеш подире чича си Костадина — дето ти е брал грижата като баща от малък?

Стилян (досадно) — Хай, сега пък за чича Костадина!

Баба Петкана — Не отидохме барим да му целунете ръка веднъж, толкоз пъти ти казах. Че и мене вече ме е срам да отида да го видя — все за вас да ме току пита болния човек!

Стилян — Ти като че на пръсти си ги навила днес. Ще влезя и от прага да ме подбереш с тях. Лехата, прозорците, че кандилото ти — не ти стигнаха те, — отгоре и чичо Костадин доде пак!

Баба Петкана (обидно) — Като е тъй — добре! Нали ти тежи да ме слушаш и викнеш на жена си! (Дръпва се и излязва през вратите на чардака.)

Стилян морен и мрачен, опрял ръце върху сложената на коленете му пушка, стои мълчаливо приседнал на миндеря. През вратата на одаята показва руса глава Гюрга Самодива и дяволито го поглежда.

Гюрга Самодива (през прага още) — Я ме погледни! Не ти ли премина?

Стилян — Къде се криеш из къщи?

Гюрга Самодива — Чакам да ти премине сръднята — няма ли да ми обърнеш гръб като онзи ден?

Стилян — Дотегнаха ми на душата сръдни и разправии.

Гюрга Самодива (влиза в стаята, притваря вратите на одаята и обляга гръб върху тях) — Аз си обрах цветето в градината, най-кръвеното и миризливо цвете, китки да му вия и наричам цял ден, пък той да си изкара агнетата и да не ме погледне!…

Стилян — Остави сега. Ела, седни тука.

Гюрга Самодива — Свъсил вежди, сбръчкал чело — е, помрачня наоколо, ще прогърми, рекох.

Стилян (мъчи се с малко по-строг тон) — Други път да слушаш, кога ти приказват. Да не ме караш да се сърдя!

Гюрга Самодива (като се завъртява весело сред къщи и изведнъж се хвърля към него и го гали!) — Ой-ой, хем още като че не му е преминало на моя овчар!

Стилян (меко) — Карате ме понякога отвън кожата си да излязвам!

Гюрга Самодива (отстъпва малко и го изглежда дяволито отстрана) — Де, един път да те видя да излезеш пък от кожата си навън! Не да се свиваш все в нея.

Стилян — Затуй ли не искаш да ме знаеш за нищо?… Аз ще си запаша силяха пак, малко ме държи! Ще си изляза с овцете в гората и ще си бъда какъвто съм си бил.

Гюрга Самодива (доближава се по-скоро до овчаря и почва ту чембаса му да закача, ту да се гали около него) — Немой, овчарьо, немой! За пусто горье при мене жалиш!

Стилян — Като смъкна на Бистрица стадото на водопой, един път като мине през чубрични и здравични рудини — цяла гора с ведър мирис ще размирише! Там съм аз порасъл и нататък ми тегли сърце!

Гюрга Самодива — Росно цвете съм ти разсадила днес! Навред пред къщи. Минзухари като разцъфнат догодина. Из тревата ще изпъстрят звънчета! Най-напред звънливият смях на пролетта в нашия двор ще се чуй.

Стилян — В двора и из тревата сади каквото искаш. Няма защо да ходиш по лехите, дето майка ми си сади лук и меродия…

Гюрга Самодива — Нали за тебе! На гороцвет пред къщи да лъхти. Като пред къшлата! С мирисът си духът ти да разведрят.

Стилян — Да се сърдите и да се карате с майка ми.

Гюрга Самодива — Аз не се карам! Ни майка зла приказка ми е казала, ти като я видя иде към нас — развика се самичък!

Стилян — Пред майка си аз не мога да оставя думата ми на две да стане. Аз съм мъж в тази къща най-подир! Няма да се стъписам, за смях пред очите й да стана… Проумей ме веднъж. Да рече майка ми — уж и той си довел жена…

Гюрга Самодива (учудена, като че не може да го проумей) — Мъжова сила пред майка да покажеш! Тъй ли било тук по вас?… Пред майка да се не посрамиш… Викаш да ме плашиш.

Стилян — Между мен и теб то друго. Не разбираш ли? Кога сме двама — колкото искаш…

Гюрга Самодива — Скоро ти се теб умаря сърце от милувки и от смях.

Стилян — Е, не е то цял живот в смях и милуване само…

Гюрга Самодива (махва с ръка) — Живот ли е живота без смях и милувка! Един по друг да не жадуваме, да се радваме един на друг.

Стилян — За всичко с време и всяко нещо на мястото си. Остави. Седни тук.

Гюрга Самодива (продължава да си играе) — Време за милуване ката час! Всяко място, дето се двама срещнем!

Стилян (морен, сили се да не се прозине) — Стани като мене в тъмни зори и цял ден на пазаря все да продаваш агнета…

Гюрга Самодива — Кръст от работа у теб се не прекърша! На Гюрга Самодива ти надви, овчарьо мой! От връх пирински хорища си я смъкнал — да те гали и милува!

Стилян (като оставя пушка настрана и сяга да прехване Гюрга Самодива, която се дръпва дяволито) — В галене и грижи край къщи и младост повяхва, и сила мъжка омеква.

Гюрга Самодива — Ами с мотика в земята ли? — По ти е драго да закопайш сила и младост — или в галене и милувки с мене?

Стилян — Колко работа още до вечеря ме чака!

Гюрга Самодива — Утре е весел празник — почакай… Сега ще се покаже вечерница, ще глъхнат шетни и разговори. Час млади да се галят и милуват. (Прихваща го за главата и почва да си играе с къдриците на чембаса му.) Със сини очи да те стрелям, с тънки пръсти чембаса ти да реша!…

Стилян — Остави. Няма да има с какво да срещнем празника — уж овчарски ден за курбани е утре.

Гюрга Самодива (хваща го за ръка и го тегли да стане) — Хайде тогази! Бялото агне курбан на мене да го сториш.

Стилян (неловко и като че не му се става) — Бялото агне — то отиде най-напред отзарана.

Гюрга Самодива (отстъпва учудено от него) — Бялото агне, дето му бях вързала клонче на врата?

Стилян — На попа го продадох!

Гюрга Самодива (дърпа се) — Нали аз го бях отделила за нас!

Стилян — Ний ги храним, няма да сегнем да отберем най-хубавото. — То все ще остане и ний едно да си заколим.

Гюрга Самодива — Най-хубавите хората, пък ний — метиля!

Стилян (става, увърта се около нея и като че я моли) — Ама недей става сега такваз!

Гюрга Самодива — Затуй ги багним и им се радваме цяла зима.

Стилян — Багним ги и им се радваме, защото ни е стока. Кой стопанин не се радва…

Гюрга Самодива (върви из къщи и недоволна) — Радвай и отгледвай за хората. — Най-хубавото!…

Стилян — Ти как си мислиш! — Ела да питаме когото щеш.

Гюрга Самодива — Не ми трябва мене нищо да мисля — ни да питам някого!

Стилян — Хм, гледай сега. Когато бях горе на Пирин и аз тъй държах.

Гюрга Самодива — Пък като слезе тука, обърна ти се и сърце, и ум!

Стилян (доближава се най-сетне до нея, хваща я за ръката и почва да я тегли да се върнат на миндеря) — Слушай, Гюрго. Ти не знаеш. И мен ми е додеял този ред, ама — ела да ти кажа. То не е тука както ний с тебе си знаем. Хе, по хорищата там на воля…

Гюрга Самодива (сякаш без сърце се влачи подире му) — И тука, и там — каквото ще да бъде — навред искам да си бъда аз, каквато съм си!

Стилян (сяда пак на мястото си и слага Гюрга Самодива на коляно) — Кога момък несвършен съм бил, мене са познавали и в пригорье, и в подолье, чак в поле широко… Кехая ли или овчарин, кой с мене е излязвал мегдан да дели!

Гюрга Самодива (безучастна към ласките му) — Пък сега, задгърбиха те всички. Бойко яхнал коня днес — да видиш — зеленина и младост от планината носи.

Стилян — Бойко ли пред мене сила и воля ще показва!… Нека си яха коня, денем и нощем ветрове да гони. Ако не съм се на коне наяхал, ако не съм се на ветри нагонил… Сит съм вече и на слава, и на приказки из село. (По-страстно я привлича към себе си, но тя стои още равнодушна.) Като имам теб при себе, ой Гюрго, що ми е пред други да се показвам, що ми е друго да мисля?

Гюрга Самодива — Да беше мислил за мене и мойта радост, нямаше да…

Стилян — Само не мръщи си бяло лице, не сбирай вежди — недей да ми потъмнява света наоколо…

През открехнатите врати на чардака се показва баба Петкана. Стилян и Гюрга Самодива я не виждат. Баба Петкана застава на прага, кръстосва на гърди ръце и вперя строг поглед в младите.

Гюрга Самодива (току-що почва отново да се отдава на милувките му) — Галене и милувки, сега да ме залъгваш с тях…

Баба Петкана (раздразнена, пресича Гюрга Самодива, влиза, но се мъчи да говори сдържано) — Задето ми направи туй лице пред Сватята и пред Дойновица! (Към Стиляна.) Зел си я на коляно, Стиляне — затуй ли да я милваш?

Изведнъж Гюрга Самодива скача от коляното на мъжа си, завърта се край прозорците, като че търси да си намери работа, и после се изправя настрана до долапчето. Стилян отместя сложената до него пушка и сякаш се мъчи да седне още по-удобно на миндеря.

Стилян (не забелязва гнева на майка си и като че не недочул думите й — да обърне разговора на друга страна, малко неловко) — А-а… Бях се уморил из пътя…

Баба Петкана — В къщата ми, пред очите ми! — Аз ризата си от врата раздрах да ти плача от нея!

Стилян (вперя очи в баба Петкана) — Ама ти? — Ще се караш ли?

Баба Петкана (продължава още по-раздразнена) — Кажи ми! Аз човек ли съм в тази къща? Майка ли съм? — На главата ми ли ще я качиш, че като шарено перо си я загалил?

Стилян (надига се от мястото си и без да отделя очи от майка си) — Кой мъж не гали невястата си! Какво си се запънала? Що ти е тебе, ний като се галим?

Баба Петкана — Тя за нищо не иска да ме знай, пък милувки и галене!

Гюрга Самодива (която се е облегнала на долапчето, изправила едина си крак, играе си и гледа шития си чехъл. Усмихната погледва мъжа си и малко настрана, сякаш учудена) — Ха, то и на милувки да не завиждат тук!

Стилян (поджегнат и от думите на невястата си, към баба Петкана сърдито) — Не е твоя работа — да се вмесваш ти!

Баба Петкана (поглежда към Гюрга Самодива и цяла трепереща от завист, продължава към Стиляна) — Чуваш ли я! И пред тебе — на смях да ме зема! — Завиждала съм? — Аз ли завиждам?… Дето съм те родила и отгледала — да доведеш една людска, тя да заповядва в къщата! В мойта къща да се разполагат людските хора, пък аз…

Гюрга Самодива погледва изпод вежди мъжа си и мълчаливо се усмихва отстрана.

Стилян (все повече му се набира гняв на душата, навожда мрачно глава и сърдито) — Причерня ми пред очите! Не ща вече ни тебе, ни къщата ти!

Баба Петкана (още по-гневно се хвърля към Стиляна) — Като ти е причерняло, като не можеш да ме гледаш — аз никого не вържа в тази къща! Прав ти пътя — върви, където искаш!

Стилян (виква гневно) — Тебе устата ти приказват, ушите ти не слушат! — Не ме карай!…

Баба Петкана — С вик ли ще ме плашиш! Аз зная какво приказвам! — Мене ми преля вече от тези… Няма само аз да преглъщам всичко…

Стилян (не може вече да се владее) — Ти ще си затвориш ли устата, ще млъкнеш или?…

Баба Петкана (упорито застанала насреща му) — Няма да ги затворя! Мене баща ти ме е довел в тази къща. Той не ми е виквал…

Стилян (настръхнал) — Млъквай, ти казвам!

Баба Петкана (без да се спира) — Ти пред нея… за нея — в мойта къща ще ми затъкваш устата!

Стилян (забравил се от яд, пристъпва към баба Петкана и дигва към нея ръка.) — Не ме карай да побеснявам!

Гюрга Самодива (изненадана, с широко отворени очи, хвърля се към Стиляна и го хваща за ръката) — Стиляне? — На майка си!

Баба Петкана стои като втрещена на мястото си и после миг писва с глас.

Към следващата част или към съдържанието

Петко Тодоров Самодива (2)

Метаданни

Данни

Драми

Събрани съчинения

Информация

История

Сваляне / Връзки

Действие първо

Петко Тодоров
Самодива (2)