Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Loneliness of the Long Distance Runner, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Алън Силитоу. Самотният бегач на дълго разстояние. Разкази

Второ издание

 

Редактор: Лилия Рачева

Художник: Галя Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Ана Тодорова

 

Националност английска. Издателски номер 746.

Дадена за набор 10.XI.1981 г. Подписана за печат на 15.II.1982 г. Излиза от печат 22.II.1982 г.

Формат 32/84/108. Издателски коли 8,82. Печатни коли 10,50. Условно издателски коли 9,01.

Цена: подвързия 0,88 лв.; брошура 0,62 лв.

Държавно издателство „Отечество“

Държавна печатница „Д. Найденов“, Велико Търново

 

The Loneliness of the Long Distance Runner

Pan books ltd, London 1961


I

Още щом попаднах в Борстал[1], наредиха да стана бегач на дълго разстояние през пресечена местност. Сигурно са ме считали просто роден за това, защото бях дълъг и кльощав не за годините си и все още съм си такъв. Но във всеки случай истина беше, че нямах нищо против — нашият род си пада по бягането, особено бягането от полицията. Винаги съм бил добър бегач — бърз и с широка крачка, но бедата беше там, че колкото и бързо да тичах — а без да се хваля, дигнах голяма скорост, — ченгетата все пак успяха да ме спипат след онзи удар в хлебарницата.

Странно ви е нали, че в Борстал има бегачи на дълго разстояние. Мислите си: „Така им е докривяло в оная помийна яма, че пуснат ли ги веднъж по полята и горите, първото нещо ще е да хукнат колкото им държи по-надалеч“. Грешите и аз ще ви кажа защо. Първо на първо, онези копелета, които ни командват, не са толкова тъпи, колкото изглеждат обикновено, и второ на второ, аз самият не съм толкова тъп, че да избягам при някоя тренировка, защото най-мръсният номер е да те спипат след бягство, а мен такива работи никак не ми допадат. Най-важното в тоя живот е да надхитриш другия и да се възползваш от това, без никой да усети. Признавам — те гледат да ме надхитрят и аз гледам да ги надхитря. И ако „те“ и „ние“ мислехме еднакво, бихме си живели в мир и любов. Но те не са съгласни с нас и ние не сме съгласни с тях — такова е положението и така ще си остане завинаги. Истината е тази, че всеки от нас гледа да надхитри другия и затова много-много не се обичаме. Но те си знаят най-важното — че няма да им избягам. Заселили са се като паяци в паянтовата си крепост, стърчат като гарги, накацали по покрива, и вечно тършуват с поглед — из всяка пътечка, по всяка ливада — като немски генерали, щръкнали от танкова кула. Даже и когато бягам зад гората и не ме виждат, те си знаят, че след час край оная ограда ще заподскача четинестата ми глава и аз ще се явя пред оня тип, който пази на портата. Защото стана ли в пет часа през влажното, мразовито утро, треперейки до мозъка на костите си върху каменния под, докато останалите ще спят поне още час до звънеца, сляза ли крадешком, мина ли по всички коридори и стигна голямата входна врата, стиснал в юмрука си разрешителното за тренировка, аз започвам да се чувствам като първия и последния човек на този свят — и двете едновременно, — дано разбирате какво искам да кажа. Чувствам се като първия човек, защото, кажи-речи, парцал нямам на гърба си — пращат ме по заледените полета само по фланелка и гащета, а дори и първото копеле, пуснато на земята посред зима, е успяло да си направи костюмче от листа или палте от одран птеродактил. А пък аз вкочанясвам, нямам с какво да се стопля, нямам даже залък хляб с парче овча лой, а до закуската има няколко часа, през които трябва да тренирам.

Тренират ме здравата за големите състезания, когато се довлича тълпа херцози и ледита — тези свински, сополиви морди, които не знаят колко прави две и две и щяха да ходят като смахнати, ако си нямаха роби да търчат край тях. Пристигат и речи ни държат. Накратко — само спортът щял да ни изведе на правия път, щяло да ни се изпари желанието да пипаме ключалките на техните магазини или сейфове, да отваряме с фуркетче газомерите им[2]. Като премалеем от тичане и скачане, за награда ни дават парче синя панделка и една чаша — сякаш сме състезателни коне, само че нас не ни глезят като тях, там е работата.

Седя си аз на входа, само по гащета и фланелка, без коричка хляб в стомаха и гледам цветята, които мразът е изписал по земята. Какво си мислите — че това ми стига, за да ревна? Нищо подобно. Нима ще ревна само за това, защото съм се почувствал като първия момък на земята? Та това е сто пъти по-добре, отколкото да те затворят в оная спалня с още триста други. Виж, не е чак толкоз приятно да се почувстваш като последния човек на земята. А това става, щом си представя, че спящите триста момчета са мъртви. Спят те така дълбоко, че аз решавам; тези тиквеници са хвърлили сигурно топа през нощта и аз съм сам-саменичък. Погледна ли навън към храстите и замръзналите вирове, започвам да усещам как все повече и повече се застудява, докато всичко, което мога да обхвана с поглед, се покрие с лед — хиляди мили лед — червените ми ръце, цялата земя досам небето, всяко късче суша и море. Боря се с това чувство, опитвам се да бъда първият човек. Става ми по-леко и напомпам ли се достатъчно, аз се понасям през вратата навън и започвам тренировката.

Намирам се в Есекс. Сигурно този Борстал е добър — така поне ми каза началникът, когато ме преведоха тук от Нотингам. „Желаем да ти вярваме, докато се намираш в това учреждение“ — говореше той, гледайки вестника със своите неработили, бели като лилия ръце, докато аз четях от горе на долу големите букви: „Дейли телеграф“ — „Играеш ли честно с нас, и ние ще играем честно с тебе!“ (Ей богу, кара те да мислиш, че предстои скучен тенисен мач!) — „Изискваме упорита, добросъвестна подготовка, искаме добри спортисти — продължаваше той. — И ако изпълниш тези две условия, бъди убеден, че и ние ще ти помогнем и ще те върнем на обществото като честен човек!“ Щях да се пръсна от смях, особено когато веднага след това сержантът излая на трима ни „Мирно!“ и ние се понесохме като смяна на гвардейски караул. Докато началникът си повтаряше „ние искаме да направиш туй и ние искаме да направиш онуй“, аз се мъчех да видя къде са другите „ние“, колко от тези типове са в стаята. Как не, знам ги, че са хиляди, но доколкото виждах, присъстваше само той. А иначе те наистина са хиляди — плъзнали по цялата разложена от сифилис страна, из магазини, канцеларии, гари, коли, къщи, кръчми — „праведниците“ като тебе и тях, настръхнали да дебнат „грешниците“ като мене и нас и готови да дръннат на ченгетата при първата ни грешна стъпка. Така ще бъде до края на света, честна дума, но и аз не се отказвам от грешните стъпки, няма да се откажа, докато не хвърля топа. Ако „праведниците“ се надяват, че могат да ме възпрат, само си губят времето. Те могат да ме изведат и на разстрел, да ме гръмнат със сто пушки. И това е единственият начин да възпрат мене и милионите други. Откакто съм тук, аз премислих много неща. Те могат да ни шпионират по цял ден, за да гледат вадим ли си хляба, работим ли добре, тренираме ли се, но не могат да проникнат с рентген в душите ни и да открият какво мислим. Задавах си какви ли не въпроси, премислих целия си досегашен живот. Обичам да си мисля. Приятно ми става. Това убива времето и прави Борстал много по-малко страшен, отколкото го представяха момчетата от нашата улица. А най-хубавото е да тренираш на дълго разстояние, защото тогава си мислиш, колкото си щеш, и разбираш нещата по-добре, отколкото в леглото нощем. И освен че се научих да размишлявам, аз ще стана един от най-добрите бегачи в Борстал. Мога да пробягам петте си мили по-добре от всеки, когото познавам.

Щом си внуша, че съм първият човек, пуснат на земята, и рано сутрин, когато и птиците не дръзват да запеят, изскоча светкавично през вратата право върху заскрежената трева, аз започвам да си мисля и това е нещо, което ми допада. Тичам опиянен по моя път, свръщам по пътеки и пътечки, без да съзнавам, че го правя, прескачам ручеи, без да ги забелязвам, крещя „добро утро“ на ранобудния дояч, без да го виждам. Колко е хубаво да бягаш на дълго разстояние, да си на открито сам със себе си, жива душа да няма, да не те ядосват, да не ти нареждат какво да свършиш, как да разбиеш забутания магазин на съседната улица и да нахлуеш в него.

Зная, че никога не съм бил толкова свободен, както през тези няколко часа, когато тренирам по пътеката между входните врати и онзи голобрад, тумбест дъб, където пътят свършва и аз завивам. Всичко наоколо е мъртво — но това не е страшно, защото е мъртво, преди да е живяло, не е умряло, след като е било живо. Така го разбирам аз. Знаете ли, в началото често съм вдървен от студ. Изобщо не усещам ръце, крака, тяло — приличам на дух, който не би почувствал земята под нозете си, ако не я съзираше от време на време в мъглата. Ако го описват в писмо до майките си, някои биха казали, че страдат до болка от студа — такива работи аз не пиша, защото зная, че след половин час ще ми стане топло, а когато стигна шосето и край автобусната спирка свия по пътеката между нивята, аз се нагорещявам като тумбеста печка и ставам весел като куче с тенеке на опашката.

Хубав е животът — решавам аз, ако не отстъпваш пред ченгетата и началниците на Борстал и всичките ония „праведници“ с тъпи физиономии. Тап-тап-тап. Туп-туп-туп. Шляп-шляп-шляп — тичат краката ми по твърдата земя. „С-с-с-с-с“ — съскат голите клонки на храстите, когато ги докосна с ръце и крака. Сега съм седемнадесетгодишен и когато ме пуснат от Борстал — ако не избягам и не объркам нещата дотогава, — те ще се опитат да ме тикнат в казармата: А има ли разлика между казармата и това място тук?! Но не могат да ме минат, копелетата му недни. Виждал съм казармите край нашата къща и ако отпред нямаше разни войници с пушки, между техните високи зидове и това място тук разлика нямаше да има. Каква е ползата, че войниците се измъквали от дъжд на вятър, за да си пийнат по една малцова бира? Не излизам ли и аз три пъти седмично, за да тренирам, което е сто пъти по за предпочитане, отколкото да се натряскаш? Когато ми съобщиха, че ще тренирам сам, без надзирател на велосипед, аз просто не повярвах. Твърдят, че заведението е прогресивно и модерно, но аз не се хващам на тези приказки. Чувал съм, че и този Борстал е като всеки друг — разликата е само там, че мога да тичам самостоятелно. Каквото и да казват, Борстал си остава Борстал. Както и да е, в началото захленчих, че е премного да тичам пет мили хем рано, хем на гладно. Но те започнаха да ме увещават, че не е толкова страшно — а пък аз си го знаех през цялото време, — нарекоха ме дори юначага и ме потупаха по гърба, когато се съгласих и заявих, че ще опитам да им спечеля „Борсталската купа със синя лента на кроса за дълго разстояние“ (общоанглийски). И сега, когато началникът обикаля, той ми говори така, както би говорил на собствения си кон (ако притежаваше такъв), който му печели състезанията.

— Наред ли са работите, Смит? — пита той.

— Тъй вярно, сър! — отговарям аз.

Той подръпва сивите си мустаци:

— Как върви тренировката?

— Реших да обикалям пистата и следобед, за да си поддържам формата, сър — казвам му аз.

На опуленото, шкембесто копеле му става приятно от това:

— Добра проява! Знам си, че ще ни спечелиш купата! — казва то.

А пък аз ругая под носа си: „На куков ден!“ Не, няма да им спечеля купата, макар че това изкуфяло копеле възлага всичките си надежди на мене. „Но какво значение имат тези глупашки надежди?“ — питам се аз. Туп-туп-туп, шляп-шляп-шляп — прескачам ручея и навлизам в гората, където е почти тъмно и заледените вейки жулят краката ми. Пет пари не давам за тези надежди! А за началника всичко това значи толкова, колкото за мене да прегледам спортния вестник и да заложа на някоя състезателна кранта, която нито съм виждал, нито съм чувал, нито искам да знам нещо за нея. Ето колко знача за него. И аз нарочно ще загубя това състезание, защото не съм състезателен кон и ще оставя началникът да разбере цялата работа малко преди финиша — ако само не избягам преди състезанията. Бога ми, ще го направя! Аз съм жив човек, имам си мои мисли и мои тайни, и душа прокълната, за които той не подозира и няма никога да заподозре, защото е тъп. Сигурно ще ми се изсмеете, загдето твърдя, че началникът е тъпо копеле — аз, който едва драскам, за него — който може да чете, да пише и да смята като професор. Но казвам самата истина. Той е тъпакът, а не аз, защото мога да прониквам в неговите подобни по-дълбоко, отколкото той в моите събратя. Ясно е значи — и двамата гледаме да се надхитрим, но в края на краищата ще го надхитря аз и ще спечеля, дори и да пукна в дранголника на осемдесет и две години. Ще изживея много по-интересно и трескаво живота си от него. Предполагам, че е прочел хиляди книги, доколкото съм чувал — дори бил написал няколко, но съм сто на сто сигурен, толкова, колкото, че съм тук: моите йероглифи струват един милион пъти повече от неговите драскулки. Не ме е грижа какво мислят другите, такава е истината и не може да се опровергае. Когато разговаряме и аз го гледам право във фелдфебелската морда, тогава разбирам, че аз съм жив, а той — мъртъв. Мъртъв е като пън. Ако пробяга десет ярда, и ще рухне. А пък ако схване малко от това, което става в душата и сърцето ми, пак ще рухне, но от удивление. Но засега мъртвите типове като него командват момчетата като мене и аз съм почти напълно сигурен, че така ще бъде винаги. И все пак, бога ми, предпочитам да остана това, което съм — вечно гонен, вечно разбиващ будките за пакетче цигари или кутийка конфитюр, — вместо да командвам другите и да съм жив труп. А може би, щом добиеш власт над хората, ти непременно умираш? Господи боже, трябваше да пробягам няколкостотин мили, за да стигна до тази мъдрост! Не, бих могъл да я изрека по-рано, така, както и не бих могъл да измъкна от задния си джоб банкнота от милион лири. Но знаете ли, когато премисля, аз се убеждавам, че е точно така, така е било винаги и така ще си остане. И всеки път, когато началникът отвори вратата и каже: „Добро утро, момчета!“, аз се убеждавам още по-дълбоко в това.

Докато тичам и гледам как парата на дъха ми се вие във въздуха, сякаш цялото ми тяло е набодено с десетки димящи пури, аз си припомням отново кратката реч, която ни държа началникът при пристигането ми в Борстал. За честността. „Бъдете честни!“ Една заран толкова много се смях, че закъснях с десет минути от разписанието, за да ми мине болката в слабините. Началникът така се стресна от закъснението, че ме изпрати на лекар, за да ме видят на рентген и да чуят сърцето. „Бъди честен!“ Все едно да ми баеш: „Бъди труп като мене и тогава не ще става нужда да напускаш разкошната кочина, в която живееш, за да отиваш в Борстал или в затвора. Бъди честен, лепни се за някоя тиха професийка с шест лири седмично!“ И през цялата дълга тренировка аз все още не съм разбрал какво искаше да каже началникът с това — започва да ми става ясно, но не ми е по вкуса. Защото след всичко, което премислих тук, разбирам, че това е само прибавка към останалото, което не се отнася до мене — такъв, какъвто съм си. Хората като началника не могат никога да схванат и това — че аз наистина съм честен, винаги съм бил и винаги ще си бъда. Звучи смешно, но е истина, само че аз разбирам честността по моему, а той — посвоему. Считам, че моята честност е единствената истинска честност на света, той пък мисли така за своята. Ето защо в тази проклета крепост с високи зидове и бодлива тел, дявол я знае къде, запират момчета като мен. Но ако имах власт, аз никога нямаше да се трепя и да строя подобно заведение, за да натикам вътре всичките ченгета, началници, мадами, драскачи, офицери, членове на парламента — не, щях да ги изправя пред някоя стена и да ги очистя, както и те са правили преди години с наши момчета, сигурно, без да разбират какво значи да си честен. Всевишният ми е свидетел, че и сега не го разбират и никога няма да го разберат.

Изкарах почти осемнадесет месеца в Борстал, без да помисля за бягство. Да ви разказвам подробно как беше там, няма да мога, защото не съм силен по описанията — какво е зданието или колко столчета и решетъчни прозорци има тази стая. Няма да мога и да ви се оплача много-много, защото — нека ви кажа истината — в Борстал съвсем не съм страдал. Точно така отговаряше и едно приятелче, когато го питаха тежка ли е службата във войската: „Съвсем не. Хранеха ме, даваха ми дрехи, някой друг шилинг — получавах сто пъти повече от преди, когато се претрепвах от работа. Обикновено не ме караха да работя, най-много да ме изпратят два пъти седмично в бюрото за раздаване помощ на безработните.“ Значи горе-долу и аз казвам същото. В това отношение Борстал не ме е обиждал и понеже не мога да се оплача, няма и защо да ви описвам как ни хранеха, къде спяхме или как се отнасяха към нас. Но Борстал ме оскърбява по друг начин. Не, не че той ме кара да се сърдя — аз съм си сърдит от рождение. В Борстал разбрах с какво се опитват да ни заплашват. Те си имат разни начини — и каторга, и в края на краищата — въже. Излиза примерно така — пипвам за гушата някого и му смъквам сакото, но мигом отхвръквам, защото той светкавично измъква нож, за да ме прободе като шопар, ако приближа. Като този нож е и самият Борстал, и затворът, и бесилката. Но видял веднъж ножа, ти започваш да се учиш на невъоръжена самоотбрана. Няма накъде — трябва да се научиш, защото в ръцете си никога няма да имаш нож като техния, макар че самоотбраната без нож е празна работа. Но все пак е защита — втурваш се към човека, бил той с нож или без нож, и гледаш да го спипаш едновременно за китката на едната и лакътя на другата ръка и да извиваш назад, докато пусне ножа.

Разбирате сега, че изпращайки ме в Борстал, те ме заплашиха с нож и тогава аз узнах нещо, което не знаех преди: че между мене и тях се води война. Разбира се, бях чувал достатъчно за това, защото аз самият съм бил в поправителен дом, а пък и момчетата са ми разказвали сума работи за техните братя, прибрани в Борстал, но сега всичко ми се струва детска игра — гоненица, закачки с котенца, тупаница с боксьорски ръкавици, езда на пони.

Понеже ми показаха ножа, аз вече даже и да не открадна нищо до края на живота си, ще разпознавам своите врагове и ще зная какво значи война. Да хвърлят, колкото си щат, атомни бомби; съвсем не ме засяга — за мене това не е война и войнишки шинел няма да навличам. Друга война водя аз, нищо че я мислят за детска игра. Тяхната война е всъщност самоубийство, а тези, които тръгват да воюват и биват убити, трябва да се затварят за опит за самоубийство. Защото момчетата, които бързат да се явят доброволци или се оставят да ги мобилизират, усещат нещата точно така. Зная го, защото и аз често съм си мислел колко добре ще е да се убия сам. Струваше ми се, че ще е най-лесно, ако се моля за една кръвопролитна война — ще се явя доброволец и ще ме убият. Мина ми обаче, когато разбрах, че вече се намирам в положение на война, че съм бил роден по време на война и съм расъл под бойните тръби на „древни воини“ — едни повели атаката в Дортмуур, други останали полуживи край Линкълн, трети подмамени от Борсталската ничия земя — това отеква по-гръмливо от швабските бомби. Войните на правителството не са мои войни, аз нямам нищо общо с тях — засяга ме само моята собствена война. Спомням си, когато бях на четиринадесет години, излязох веднаж на разходка извън града с трима мои братовчеди. И тримата бяха мои връстници, и тримата се пръснаха по разни Борстали, а после по разни полкове, от които избягаха набързо, а сетне попаднаха в разни дранголници и доколкото зная, все още си са там. Но да си дойдем на думата — тогава бяхме още хлапетии и ни се прииска да се измъкнем в гората, ей така, за разнообразие, да се чупим от шосетата, които през лятото вонят на сгорещен катран. Прескачахме огради и вървяхме косо през полята — по пътя свихме няколко зелени ябълки; продължихме, докато на миля пред нас се мярна гората. По улица „Миньорска“ чухме, че зад една ограда разговаря с колежански гласове някаква тайфа. Покатерихме се по оградата и надникнахме през къпините — гледаме: лапат си пикника, а той истинско угощение — кошници, бутилки, салфетки. Бяха седмина момци и девици, изпратени от маметата и татковците на следобедна разходка. Пропълзяхме през оградата по корем като крокодили и ги заобиколихме, сетне се нахвърлихме върху им, разпиляхме огъня, разпръснахме ги и задигнахме цялото ядене, след това хукнахме през черешовите градини, та право в гората, а по петите ни някакъв чичко, който минавал, когато сме обискирвали пикника им. Успяхме да се измъкнем и си устроихме царски банкет, защото бяхме премалели от глад и бързахме да заръфаме тънките сандвичи с шунка и марули и сметановите сладки.

 

А пък аз всеки миг от живота си се чувствам така, както сигурно са се чувствали онези глупаци, преди да ги разпердушиним. Но на тях никога не им е минавало през ума, че станалото може да им се случи, както и началникът на този Борстал, който дрънка за честност и за разни празни работи, никога нищичко не разбира. Аз разбрах веднъж завинаги обаче, че тежкият ботуш заплашва да смаже всеки приятен пикник, който — хлапашки, не винаги праведно — бих си устроил. Признавам, че понякога съм бил готов да разкажа всичко това на началника и да го предупредя, но когато го опознах, си промених решението. Или сам да си го установи, или да го опита като мене на собствената си гърбина. Не съм коравосърдечен (помагал съм навремето на неколцина приятелчета с пара, цигарки, лъгал съм заради тях, укривал съм ги у нас, когато са бягали), но по дяволите, ако рискувам да вляза в карцера заради началника — съветите ми той не заслужава. А своята доброта зная за кого да пазя. Началникът няма да има никаква полза от моите съвети — ще се обърка повече, отколкото, ако не знае нищо, макар че — както ми се струва — точно това е и моето желание. Но сега-засега аз оставям нещата на техния ход — и това научих през последните години (добре е, че за тези неща си мисля спокойно — иначе нямаше да смогна да ги записвам с огризания молив, който стискам в лапата си, и щях да зарежа всичко това още преди три седмици).

Когато прехвърля половината от моя маршрут (зная къде е, защото оттам започвам да печеля време, спускайки се по стръмния, покрит с храсти бряг, по наклонената пътека), аз виждам, че след хапещия мраз на зазоряването по голите вейки на бука и явора започва да тече на гъсти капки слънчевата светлина. Наоколо все още няма жива душа, не се чува друг звук освен цвиленето на някое пъстро жребче от конюшнята на невидим котедж[3] — и тогава ми идват най-разумните и най-безумните мисли. Началникът сигурно би получил удар, ако ме видеше как летя надолу край брега — мога и врат, и крак да счупя, но няма да го допусна, защото това е единственият риск, който поемам, и единственото дълбоко вълнение, което изпитвам — така, политнал точно като ония птеродактили от „Изгубения свят“, който слушах веднъж по радиото, политнал като скопен петел — изподраскан, готов да се пребие. Това е най-чудният миг, защото, докато летя надолу, главата ми е празна — без мисъл, без слово, без образ. Аз съм опразнен, съвсем без съдържание, както преди да се родя, но няма да се пребия, зная го, защото нещо непонятно, дълбоко в мене, не иска да умра или да се нараня зле. Глупаво е да се размисляш така, защото се объркваш, но въпреки това — мина ли мястото, където се преполовява пътят, аз все пак затъвам в мислене. Тренировката на дълго разстояние рано заран ме кара да мисля, че всяко бягане е като живота — вярно, някакъв мъничък живот, но и той със своето страдание, щастие и всякакви случайности както истинския живот. Спомням си как след много тренировки аз реших, че не е много трудно да откриеш как ще завърши животът ти, щом е започнал добре. Но както обикновено и тук сбърках — най-напред ме спипаха ченгетата, после ме подведе моята собствена луда глава — никога не мога да повярвам, че ще успея безнаказано да мина между капките — все някога, рано или късно, ми слагат крак, дори и тогава, когато, без да разбера, съм прехвърлил много от препятствията. Като хвърля поглед назад, ми се струва, че тогава старите дървета са закривали лица с клони и тайно са си подмигвали, а пък аз съм бръмчал надолу по пътя и нищичко не съм виждал.

Бележки

[1] Борстал — поправителен дом за малолетни престъпници. Б.пр.

[2] Газомер — апарат, който отчита количеството газ, изразходвано за осветление и отопление. Б.пр.

[3] Котедж — малка извънградска къща. Б.пр.