Р. А. Салваторе
Сребърни реки (5)

4
Завръщане от отвъдното

Насред Града на корабните платна се издигаше една от неговите забележителности — чудновата сграда, която излъчваше могъща магия. Различна от всичко друго в Забравените царства, Домовата кула на мистиците със своите пет върха изглеждаше досущ като каменно дърво. Най-големият връх бе в средата, а останалите четири сякаш израстваха от него, изящно извити като клоните на вековен дъб. Дори и най-наблюдателното око не можеше да види и следа от намесата на човешка ръка. Ясно бе, че величествената кула бе дело на магия, а не на физически труд.

Главният чародей, безспорният господар на Домовата кула, живееше в средната й част, останалите четири кули се заемаха от следващите магьосници в йерархията. Всяка от тях гледаше към една от посоките на света, а магьосникът, който живееше там, носеше отговорност за всичко, което става в онази част на света, накъдето бе обърната кулата му. Така, магьосникът от западната част на Домовата кула непрестанно гледаше към морето и следеше търговците и моряците, които плаваха там и акостираха в пристанището на Лускан.

Разговорът, който се провеждаше в този миг в северната част на магическата постройка, силно би заинтересувал четиримата приятели от Десетте града, ако можеха да го чуят.

— Добра работа свърши, Йердан! — рече Сидни, млада вълшебница от Домовата кула, която въпреки това, вече бе успяла да стане чирак на един от най-могъщите магьосници в гилдията.

Не можеше да се каже, че е красива, но тя и без това не се интересуваше особено от подобни неща — Погълната бе единствено от мисълта как да се сдобие с власт и могъщество. Сега бе на двадесет и пет години и бе прекарала по-голямата част от живота си, стремейки се към една цел — да получи титлата Магьосник. Малцина бяха онези, които, виждайки нейната решителност й увереността й, се съмняваха в способността й да го постигне.

Йердан отговори на похвалата с многозначително кимване — не му бе убягнало пренебрежението, с което бе изречена тя.

— Направих само онова, което ми наредиха — отвържа той с престорена скромност и хвърли бърз поглед към прозореца, до който стоеше дребен, крехък на вид Мъж, наметнат с пъстра мантия и се взираше навън.

— Защо ли са дошли? — прошепна магьосникът на себе си и се обърна към Йердан и Сидни.

Двамата неволно се свиха под погледа му. Той беше Дендибар Шареният, Господар на Северната кула и макар на пръв поглед да изглеждаше слабоват, едно по-внимателно вглеждане разкриваше могъщество много по-голямо от онова, което даваха яките мускули и едрото тяло. Беше известен с това, че цени знанието много повече от човешкия живот и тази му слава винаги стряскаше онези, които се изправяха пред него.

— Казаха ли какво ги води в Лускан?

— Нищо, което да звучи правдоподобно — тихо рече Йердан. — Полуръстът спомена нещо за проучване на пазара, но…

— Не ми се вярва — прекъсна го Дендибар — и този път говореше повече на себе си, отколкото на тях. — Тези четиримата са си наумили нещо много по-голямо от проучване на пазара.

Опитвайки се да запази благоразположението на господаря на Северната кула, Сидни се намеси:

— Къде са сега?

Йердан не посмя да й отвърне както му се щеше, не и пред Дендибар.

— Около пристанището… предполагам — отвърна той и сви рамене.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — просъска младата жена.

— Канеха се да останат в „Кривата сабя“ — обясни Йердан, — но заради побоя се озоваха на улицата.

— Трябваше да ги последваш! — рязко каза Сидни.

— Да тръгнеш сам през нощта из онези квартали е пълна лудост, даже и ако си лускански войник — сопна се Йердан. — А и какво значение има къде са сега. Наредил съм да пазят пристанището и портите. Не могат да напуснат Лускан без да разбера!

— Намери ги веднага! — заповяда Сидни, но Дендибар я накара да замълчи:

— Нека постовете ти останат по местата си! Четиримата не бива да напуснат града без да разбера! Сега си свободен. Ела, когато имаш да ми съобщиш нещо ново.

Йердан кимна почтително и тръгна към вратата, хвърляйки последен свиреп поглед на съперницата си за покровителството на шарения магьосник. Вярно е, че не беше многообещаващ магьосник като Сидни, а просто обикновен войник, но в Лускан, където истинската власт в действителност бе в ръцете на Домовата кула, един войник можеше само да спечели, ако успеете да си извоюва благоразположението на някой от обитателите й. Командирите на стражата запазваха местата и привилегиите си само с одобрението на Кулата.

— Не можем да ги оставим да ходят където си искат! — рече Сидни в мига, в който вратата се затвори зад гърба на Йердан.

— Засега няма защо да се боим от тях — спокойно отвърна Дендибар. — Дори и ако елфът го носи у себе си, ще му трябват години, докато разбере истинската сила на онова, което притежава. Имай търпение, знам как да науча онова, което ме интересува. Парченцата от мозайката много скоро ще си дойдат на мястото!

— Боли ме като си помисля, че такава огромна сила се намира толкова близо до нас — въздъхна младата жена. — И то в ръцете на някакъв новак!

— Имай търпение — повтори Дендибар.

Сидни запали и останалите свещи в специалната стая и бавно се приближи до мангала, който стоеше на железен триножник близо до магическия кръг, чиито знаци бяха издълбани по пода. Никак не й харесваше, че трябва да напусне мястото веднага щом запали мангала. Всеки миг, прекаран в стаята, която се отваряше съвсем рядко и беше смятана от мнозина за най-добрата стая за викане на духовете на умрелите, бе истинска наслада за младата, амбициозна магьосница. Сидни неведнъж бе молила господаря си да й разреши да остане, докато той извършва заклинанията.

Но Дендибар никога не й го позволяваше, твърдейки, че въпросите, които неминуемо щеше да му задава, ще му попречат да се съсредоточи. А когато човек има работа с отвъдните светове, и най-малката грешка може да се окаже фатална.

Шареният магьосник седна във вътрешността на магическия кръг и кръстоса крака под тялото си. От устните му се разнесе нисък напев — потапяше се в дълбок транс и дори не забелязваше Сидни, която довършваше последните приготовления. Цялото му същество бе обърнато навътре, към самия него, за да се убеди, че наистина е готов за предстоящата среща. Само едно съвсем мъничко късче от ума му все още усещаше какво става около него. Късче, което чакаше един-единствен звук — захлопването на вратата, когато Сидни излезе.

В мига, в който жената напусна стаята, тежките му клепачи се привдигнаха и очите му се насочиха към огъня, който гореше в мангала. Сега вече магьосникът не виждаше нищо друго. Тези пламъци щяха да вдъхнат живот на духа, когото бе призовал, щяха да му дадат осезаема форма, докато Дендибар го задържаше в Материалната равнина.

— Еи весус венераис димин дау — в началото напевът бе бавен и тих, но постепенно ставаше все по-сигурен и бърз.

Древните думи и заклинания излитаха все по-трескаво от устата му, капчици пот (повече от нетърпение, отколкото от притеснение) оросиха челото му. Магията, която вече живееше собствен живот, го увлече в своите глъбини.

Дендибар Шареният изпитваше огромно, несравнимо с нищо друго, удоволствие от това да прекършва волята на обитателите на другите Равнини само с невероятната сила на своя ум. Стаичката, в която седеше сега, бе връхната точка в дългогодишните му усилия, неоспоримо доказателство за това докъде се простира огромното му могъщество.

Днес призоваваше един от любимите си духове. Дух, който го презираше с цялото си същество, но не можеше да се противопостави на волята му. Време бе за кулминацията на заклинанието — изричането на името.

— Моркай! — тихичко го повика Дендибар.

Огънят в мангала припламна за миг.

— Моркай! — изкрещя Дендибар, разкъсвайки нишката, която свързваше духа на Червения с отвъдния свят.

Огънят се изви високо във въздуха, после потъна в мрак. Там, където допреди малко танцуваха пламъци, сега стоеше образът на възрастен мъж.

Тънките устни на пъстрия магьосник се изкривиха в подигравателна усмивка. Каква ирония на съдбата, помисли си той, че точно човекът, когото бе наредил да убият, се бе превърнал в най-важния му източник на информация!

Духът на Моркай Червения стоеше пред него горд ги непоколебим, достойно отражение на великия магьосник, който бе приживе. Самият той бе създал тази стая преди години, когато бе Господар на Северната кула. Ала после Дендибар и подлите му поддръжници се бяха съюзили срещу него и като убедиха доверения му ученик да го убие, разчистиха пътя на пъстрия магьосник към така желаното място като господар на кулата.

Това убийство бе дало тласък и на още една, може би много по-важна, поредица от събития. Малко след като прониза учителя си, чиракът Акар Кесел се сдоби с кристалния отломък — могъщ магически предмет, който (така поне си мислеше Дендибар) сега бе преминал в ръцете на Дризт До’Урден. Историите, които бяха достигнали до Лускан от Десетте града, разказваха, че именно Елфът на мрака се бе изправил срещу Акар Кесел и го бе победил.

Дендибар дори и не подозираше, че онова, което така страстно желае, се намира в Грамадата на Келвин, една планина в Долината на мразовития вятър. Там, погребан под стотици тонове лед и скални късове, лежеше кристалният отломък, изгубен в лавината, която бе погубила Кесел. Ала пъстрият магьосник не го знаеше. Знаеше единствено онова, което разказваха пътешествениците, завърнали се от Десетте града — че Акар Кесел, нескопосният чирак на Червения, замалко не бе покорил цялата Долина с помощта на отломъка и че Дризт До’Урден бе последният, който го е видял жив.

Дендибар алчно потриваше ръце, колчем си помислеше какво могъщество ще донесе отломъкът на Повелителя си, ако попадне в ръцете на някой изкусен магьосник.

— Добре дошъл, Моркай Червения! — изсмя се Шареният. — Колко мило от твоя страна да приемеш поканата ми!

— Никога не бих пропуснал възможността да се срещна с теб, убиецо Дендибар — отвърна духът. — Така лесно ще те позная, когато най-сетне те видя да се носиш в Ладията на смъртта в царството на мрака. Тогава отново ще сме равни…

— Млъквай! — заповяда Дендибар.

Въпреки че не би го признал дори пред самия себе си, той изпитваше ужас от мига, когато щеше да му се наложи отново да се изправи срещу могъщия червен магьосник.

— Извиках те тук, защото имам работа за теб — продължи той. — Нямам време да слушам празните ти заплахи.

— Говори тогава! Кажи какво искаш да направя и ме остави да се върна в моя свят! Присъствието ти ме отвращава.

Дендибар изгаряше от яд, но не продължи спора. По време на такива заклинания времето се превръщаше във враг на магьосника. Задържането на един дух от отвъдното в Материалната равнина изцеждаше силите му и всяка изминала секунда го изтощаваше все повече и повече. Най-голямата опасност, която грозеше заклинателя по време на такава магия, бе да задържи призования дух толкова дълго, че да отслабне прекалено и да изгуби властта си над него.

— Един прост отговор е всичко, което ще искам днес от теб, Моркай — рече Дендибар, подбирайки предпазливо думите си.

Моркай усети това и разбра, че Шареният крие нещо.

— Какъв е въпросът?

Дендибар продължи все така предпазливо, обмисляйки всяка своя дума преди да я изрече. Не искаше Червеният да се досети за причината, поради която търси Мрачния елф. Духът със сигурност щеше да я разгласи из Равнините и тогава мнозина от могъщите им обитатели, може би дори и самият Моркай, щяха да се впуснат по следите на отломъка.

— Днес в Лускан пристигнаха четирима пътешественици от Долината на мразовития вятър. С тях има и един Елф на мрака — отвърна Шареният. — Каква работа имат в града? Защо са тук?

Моркай се вгледа в него, мъчейки се да разбере какво се крие зад този въпрос.

— Не е ли по-добре да зададеш този въпрос на градската стража? — отвърна той. — Четиримата не може да не са казали по каква работа идват. Иначе нямаше да ги пуснат в града.

— Само че го задавам на теб! — извика Дендибар, обзет от гняв.

Моркай нарочно се бавеше и шареният магьосник усещаше, че отслабва с всяка изминала минута. Въпреки че бе мъртъв, Моркай бе все така могъщ и сега влагаше цялата си сила, за да се пребори със заклинанието, което го обвързваше с неговия убиец. Дендибар разви един свитък и му го показа.

— Вече имам повече от десет като него — заплашително рече той.

Моркай се сви. Пергаментът разкриваше истинското име на най-дълбоката му същност и той прекрасно го знаеше. Веднъж прочетен, той щеше да смъкне булото, което сега покриваше името му и го защитаваше, и Дендибар щеше да види душата му — гола и беззащитна. Тогава, с помощта на могъщи напеви и заклинания, той можеше да призове истинската сила на пергамента, за да изопачи името му и да разруши равновесието в душата му — мъчение, което пронизваше цялото същество и достигаше до самата същност на жертвата.

— Колко време имам, за да намеря отговора? — попита Моркай.

Дендибар се усмихна на малката си победа, макар че силите му отслабваха все по-бързо.

— Два часа — веднага отвърна той.

Още преди да повика духа на Червения, беше преценил колко време ще му трябва, за да открие онова, което се иска от него, но същевременно да не успее да научи нещо, което не бива да знае.

Моркай разбра какво си мисли Шареният и се засмя. После рязко се обърна и изчезна сред облак дим. Огънят, който бе поддържал духа, докато беше в Материалната равнина, сега отново пламна в мангала в очакване на неговото завръщане.

Напрежението, което притискаше Дендибар, значително отслабна. Въпреки че трябваше да насочи силата си към вратата, която бе отворил между Равнините и да не й позволи да се затвори, шареният магьосник почувства неимоверно облекчение — нямаше го вече могъщото противодействие, което винаги срещаше от страна на Моркай и което бързо изцеждаше силите му. Червеният замалко не бе пречупил волята му по време на срещата им и самият Дендибар бе изумен от силата, която старият магьосник притежаваше дори и след смъртта си. За пореден път той се замисли дали не бе сбъркал, като бе наредил да убият някой толкова могъщ, колкото бе той. Всеки път, когато го призоваваше, Дендибар си мислеше, че рано или късно ще дойде денят за разплата. Разплата на жертвата с убиеца й.

Моркай с лекота откри онова, от което се интересуваше шареният магьосник. Всъщност, духът и без това вече знаеше доста неща за четиримата приятели. Още приживе, докато бе Господар на Северната кула, той живо се интересуваше от Десетте града и макар да бе мъртъв, интересът му към граничните поселища си остана все така силен. Дори и сега той следеше всичко, което се случва в Долината и, както всички останали, които знаеха нещо за Десетте града, бе чувал за четиримата герои.

Интересът на Моркай към света, който бе напуснал, бе нещо често срещано в равнината на духовете. Смъртта променяше стремежите на душите, заменяйки любовта към богатства и власт с неутолима жажда за знания. Някои духове наблюдаваха Царствата в продължение на неизброими векове — просто гледаха как обитателите им живеят и научаваха най-различни неща. Може би им завиждаха за физическите усещания, които те самите никога вече нямаше да изпитат. Каквато и да бе причината обаче, резултатът бе, че знанията, които притежаваше един-единствен дух, често пъти превъзхождаха богатствата на всички книги, написани някога в Царствата.

През двата часа, които Дендибар му бе дал, Моркай успя да научи много неща. Сега бе негов ред да си подбира думите. Заклинанието го принуждаваше да изпълни нарежданията на шарения магьосник, но възнамеряваше да отговаря колкото се може по-неясно и двусмислено.

Очите на Дендибар проблеснаха, когато видя пламъкът в мангала да подхваща магическия си танц за втори път този ден. Нима вече минаха два часа, учуди се той. Почивката му се бе видяла твърде кратка, усещаше, че още не се е възстановил напълно от предишната си среща с Моркай. Ала веднъж започнал заклинанието, вече не можеше да спре танца на огъня. Той зачака, седнал в центъра на кръга, с кръстосани под себе си крака.

Огненото кълбо в мангала отново се изви високо и Моркай се появи в стаята. Духът стоеше мълчаливо — нямаше намерение да казва каквото и да било преди Дендибар да го попита. Все още не знаеше всичко за пътешествието на четиримата приятели, но все пак бе успял да научи доста неща и със сигурност повече, отколкото му се щеше да каже на Дендибар. Още не бе прозрял истинската причина за интереса на шарения магьосник към елфа и другарите му, но едно бе сигурно — едва ли си бе наумил нещо добро.

— Каква е целта на посещението? — разгневен от бавенето на Червения, попита Дендибар.

— Самият ти ме призова — лукаво отвърна Моркай. — Не мога да отхвърля зова ти.

— Не ме разигравай! — изръмжа шареният магьосник и като впери яростен поглед в духа, застрашително размаха свитъка с името му.

Обитателите на другите Равнини бяха пословично известни с буквалните си отговори и често вбесяваха онези, които ги бяха призовали, като изкривяваха въпросите им.

Дендибар се изсмя и отстъпи пред простата логика на духа:

— Каква е целта на посещението на четиримата пътешественици от Долината на мразовития вятър в Лускан?

— Няколко са — отвърна Червеният. — Един от тях е тръгнал да търси земята на предците си.

— Елфът на мрака ли? — попита Дендибар, мъчейки се да свърже подозрението, че Дризт се кани да се върне в подземното царство на своя народ, с кристалния отломък.

Може би Мрачните, с помощта на отломъка, щяха да въстанат?

— Елфът на мрака ли търси земята на предците си?

— Не — отговори Моркай, доволен, че Дендибар се бе отклонил от по-важните и опасни неща, които Червеният бе научил.

Времето минаваше, силата, с която шареният магьосник покоряваше волята на духа, все повече отслабваше и Моркай се надяваше да успее да се откъсне от заклинанието преди Дендибар да научи твърде много за Бруенор и спътниците му.

— Дризт До’Урден се е отказал завинаги от родните си земи. Той никога не би се завърнал в недрата на земята, още по-малко пък, водейки най-скъпите си приятели със себе си!

— Кой тогава?

— Един от тях бяга от надвиснала опасност — опита се Моркай да отклони вниманието на Дендибар.

— Кой търси земята на предците си?

Трябваше да се подчини:

— Джуджето, Бруенор Бойния чук. Той търси родните си земи, Митрал Хол, а приятелите му са с него, за да му помогнат да ги открие. Защо толкова се интересуваш от тях? Та те нямат нищо общо с Лускан и не представляват заплаха за Домовата кула.

— Не съм те извикал тук, за да отговарям на въпросите ти! — сопна се Дендибар. — Кажи ми кой бяга? И от какво се бои?

— Виж!

Моркай махна с ръка и в съзнанието на шарения магьосник се появи образът на един конник, който бясно препускаше през тундрата. От устата на коня капеше ляна, но ездачът безмилостно го пришпорваше и черната му наметка се развяваше зад него.

— Полуръстът бяга от този човек — обясни Моркай. — Ала какво иска от него конникът, остава загадка за мен.

Дори и тази оскъдна информация се струваше твърда много на Моркай. Не му се щеше да казва каквото и да било на Дендибар, но все още не можеше да не се подчини на заповедите му. Само че волята на шарения магьосник отслабваше все по-бързо — заклинанието наближаваше своя край.

Дендибар се замисли над онова, което току-що бе научил.

Не бе чул нищо, което да има връзка с кристалния отломък, но поне бе разбрал, че четиримата приятели нямат намерение да остават задълго в Лускан. Освен това май току-що бе открил нов съюзник, още един източник на информация. Черният конник трябва да бе наистина могъщ, щом бе накарал четиримата герои от Долината да избягат пред него.

Дендибар точно обмисляше следващия си ход, когато духът на Моркай — все така упорито съпротивляващ се на неговата воля — го извади от мислите му. Разгневен, той хвърли изпепеляващ поглед на Червения и разви пергамента.

— Все така дързък! — изръмжа той и макар че, ако бе напрегнал цялата си сила, щеше да успее да продължи заклинанието още малко, започна да чете свитъка.

Моркай потръпна, въпреки че съвсем съзнателно бе предизвикал шарения магьосник. Примиряваше се с мъчението, защото то неизменно означаваше край на разпита. Доволен бе, че Дендибар не го накара да му разкрие едно друго събитие, нещо, което ставаше далеч от Лускан, в равнината, простираща се отвъд Десетте града.

Докато заклинанията на шарения магьосник пронизваха глъбините на душата му, Моркай насочи съзнанието си далеч от малката стаичка, в която се намираше сега. Пред очите му отново изникна образът на търговския керван, който само преди един ден бе напуснал Бремен, най-близкия от Десетте града. Видя и смелата млада жена, която пътуваше с търговците. Мисълта, че тя (поне засега) бе успяла да се измъкне от злокобното внимание на Дендибар, го караше да забравя мъченията.

Не че Моркай бе чак толкова човеколюбив, никога не го бяха обвинявали в излишък от доброта. Но нищо не можеше да му достави по-голяма радост от това да попречи по всеки начин, за който можеше да се сети, на негодника, който бе причинил смъртта му.

* * *

Кестенявите къдрици на Кати-Бри се полюшваха около главата й. Седнала в първата каруца от търговския керван, който бе напуснал Десетте града преди ден, тя отиваше към Лускан. Без да обръща внимание на хапещия вятър, Кати-Бри не откъсваше поглед от пътя пред себе си и търсеше някакъв знак, който да й подскаже, че убиецът е минал оттам. Беше съобщила на Касиус за Ентрери и знаеше, че той ще каже на джуджетата. Зачуди се дали не прави грешка като се измъква с търговския керван, преди те да успеят да организират свое собствено преследване на убиеца.

Ала те не знаеха с кого си имат работа. Само тя бе видяла на какво е способен Ентрери и знаеше, че ако джуджетата тръгнат след него и го нападнат открито, ще бъдат заслепени от жаждата си за разплата с убиеца на Фендер и Гроло. Мнозина от тях щяха да паднат от ръката му.

Може и да бе егоистично от нейна страна, но Кати-Бри бе твърдо решена, че разправата с убиеца е нейна работа. Той я бе ужасил, беше я накарал да забрави дългите години на обучение и дисциплина и я бе превърнал в малко, уплашено дете. Ала тя вече не беше момиче. Кати-Бри бе жена и чувстваше, че трябва да направи нещо срещу това унижение, ако не иска белезите от него да я преследват до смъртта й и вечно да я спъват по пътя й в живота.

Щеше да отиде в Лускан, да намери приятелите си и да ги предупреди за опасността, която бе надвиснала над тях. Заедно, те щяха да се погрижат за Артемис Ентрери.

— Напредваме доста бързо — увери я водачът на кервана, който виждаше нейното нетърпение и й съчувстваше.

Кати-Бри дори не го погледна — очите й все така не се откъсваха от далечния хоризонт.

— Сърцето ми подсказва, че не е достатъчно бързо — промълви тя.

Мъжът я погледна любопитно, но вече я познаваше достатъчно добре и не каза нищо. Още от самото начало Кати-Бри съвсем ясно бе дала да се разбере, че отива в Лускан по лична работа. И понеже беше осиновената дъщеря на Бруенор Бойния чук, пък и за самата нея се говореше, че е отличен боец, търговците се радваха, че ще пътува с тях и уважаваха желанието й да запази в тайна причините, които я бяха накарали да тръгне на път. Освен това, както красноречиво бе обяснил един от тях преди да потеглят:

— Пред перспективата да се взирам в задницата на някой вол в продължение на почти триста мили, мисълта, че това момиче ще седи сред нас, може само да ме радва!

Търговците дори тръгнаха по-рано, отколкото бяха възнамерявали, за да й направят услуга.

— Не се безпокой, Кати-Бри — увери я водачът, — ще те откараме там!

Момичето отметна косата от лицето си и се загледа в слънцето, което се скриваше зад хоризонта, към който отиваше и тя.

— Ала дали няма да бъде твърде късно? — промълви без да очаква отговор.

Знаеше, че вятърът ще удави шепота й в мига, в който думите се откъснат от устата й.