Теодор Траянов
Пир на призраците

В памет на Алфред де Мюсе

О, дни на красота и вяра,

кога ликът ви побледня,

часът на горест ли удари,

или животът притъмня?

Едно сърце ли в повик звънна

и в свойто ехо се разби,

една душа ли в жал затъна,

за да възкръсне, може би!

 

Къде са пеещите думи,

нали ще се пирува днес,

къде е младото безумие

в шума на пролетния лес?

Трапезата ми ли е бедна

или нектарът — прекипял,

смъртта ли между вас приседна,

с очи на вечната печал!

 

О, участ горка на поета,

в предсмъртна треска да гориш,

и с хор от призраци в сърцето

живот за всички да твориш,

над мъртви спомени наведен,

да шепнеш някому: прости!

И гост на своя пир последен —

да бъдеш най-излишен ти!

 

О, призраци на жалби тежки,

разбирам ви езика ням,

и сричам с трепетни болежки,

молитви, що единствен знам!

Макар у вас — о, зная колко! —

да буди ужас моят зов,

пирувайте със свойта болка

в сърцата, жадни за любов!

 

А сам, изправен като сянка,

ще кърша влюбени ръце,

дочул из някоя шарманка

гласа на своето сърце!

Захласнат, сълзи ще пороня,

не съм аз ни герой, ни бард,

а паж на мъртвата мадона,

изгубил своя трон Стюарт!

 

Когато в час, велик и жалък

смъртта ме бързо понесе,

задръжте като вечен за̀лог

сърцето живо на Мюсе!

На всеки земен пир, където

смъртта неканена седи,

запейте химна на сърцето,

по-жив от вечните звезди!