Теодор Траянов
Последният прометеид

В памет на Михаил Юревич Лермонтов

Кавказ, Кавказ, другар небесен,

и тая нощ безсънен бдиш,

и тихо, в прежни дни унесен,

молитва горестна мълвиш,

и тежък спомен те разяжда

за оня редък, звезден миг,

когато геният се ражда

с лика на бъдещ мъченик!

 

Над твойте снежни океани,

над Ка̀збек, стръмен и мъглив,

духът на вечното изгнание

витае горд и мълчалив.

Съдбата ли го тук затвори,

или небето прокълна,

с земята нищо не говори,

и от звездите — ни с една.

 

В какъв ли спомен неспокоен,

в какъв ли сън незабравим,

сам Прометей, вековен воин,

възпира своя син любим:

„Не тръгвай с мойта бранна лира,

витязе, гибелно лъчист,

сърце, което не умира,

живее в мрачна летопис!“

 

Не казва ли уста смълчана,

и погледът с любов пропит,

че верен на света остана

последният Прометеид!

Той, смел потомък непокорен,

от небесата къс отпра,

и с огъня им животворен

най-тъмните сърца съгря!

 

От всички тайни небосклони

той махна божия печат,

и пред скръбта на милиони

доплува корабът слънчат.

Уви! Човекът малодушен

остана в самоволен плен,

и с у плах, в свойта кръв заслушан,

проклина огъня свещен!

 

И в оня ден, светът когато

предаде юноша-поет,

титан невидим спря земята

и взе трупа, от кръста снет.

А ти, Кавказ, другар небесен,

над скъпа памет тъжен бдиш,

и тихо, в вечността унесен,

безсмъртни стихове мълвиш!