Крис Удинг
Вещерите от Сарамир (23)

Двадесет и трета глава

Анаис ту Еринима, Кръвна Императрица на Сарамир, стоеше на върха на Императорската цитадела и гледаше към града, прострял се в подножието й. Гъсти облаци дим се издигаха от няколко места по северния бряг на Керин, замърсявайки вечерното небе. Въздухът беше сух и горещ като вътрешността на глинена пещ. Вляво зад нея окото на Нуку, което приличаше на подут портокал, възпламеняваше хоризонта зад величественото туловище на храма на Ока, разположен в центъра на Императорската цитадела. Под алеята, на която беше стъпила Императрицата, се намираше скулптурната градина на Цитаделата — замръзнала гора от изящни форми и конструкции, разположена под открито небе. Тесни бели пътечки лъкатушеха около внимателно поддържаните ливади и пиедестали, върху които се издигаха статуите.

Анаис положи бледите си, елегантни пръсти на невисоката стена, която я предпазваше от главозамайващата височина, и наведе глава. Един императорски страж в синьо-бяла броня, който бе застанал на пост недалеч от нея, се преструваше, че не я забелязва.

Искаше й се да изкрещи, да се хвърли от тази тераса и да рухне долу, срещайки смъртта си. Дали това щеше да бъде достоен край? Дали щеше да бъде възпят в песен или стих? Ако военният поет Ксалис беше все още жив, навярно би написал нещо хубаво, описвайки резкия й, изненадващ край с резките си, изненадващи куплети, с думите си, които сечаха и пронизваха като меч.

Градът се раздираше отвътре. Повечето благородници се бяха изпарили обратно в именията си, където събираха армиите, с които разполагаха, и изчакваха да видят накъде ще задуха вятърът. Дворът се беше разпръснал и това бе направило Чаросплетниците по-важни от всякога; гражданската война щеше да се развихри всеки момент и всеки дом полагаше всички усилия, за да се увери, че ще задържи главата си над водата, когато конфликтът пламнеше. Дълбоко в сърцето си Анаис вярваше, че инициаторът на нещастията, които й се бяха струпали, се намираше в собствената й Цитадела — Вирч. Единствената алтернатива, с която разполагаше, бе сама да се заслепи и осакати, оставайки без Чаросплетник пред своите врагове. Вирч може и да се осмеляваше да действа подмолно, ала не би си позволил открито да не й се подчинява, или да не я известява за получените известия, защото в такъв случай би разкрил картите си и могъществото на Чаросплетниците щеше да бъде изложена на опасност. Ако се докажеше, че Вирч се е намесвал там, където не му е работата, благородниците щяха да поискат възмездие. Но не и преди да са направили всичко възможно, за да убият детето й, помисли си тя с горчивина.

Положението й беше отвратително. Дори и предполагаемите й съюзници от нейния лагер бяха против нея. Защо никой от тях не идваше да я види? Нима годините на добро и разумно управление от нейна страна не означаваха нищо? По духовете, та това беше нейното дете! Единственото й дете, единственото, което някога щеше да има. Лусия бе родена да стане Императрица. Та тя й беше кръвна наследница!

Каква ли обаче щеше да се окаже цената на майчината любов? Колко ли хора щяха да умрат заради обичта й към дъщеря й? Колцина щяха да изгубят живота си, преди хората да разберат, че Лусия не е изрод, че не е нещо, от което трябва да се отвращават, а нещо изключително красиво?

Тази несправедливост не спираше да я измъчва. Справяше се донякъде със ситуацията, преди онзи идиот — командирът на стражата — да съсипе всичко, като арестува Ангър ту Торик. И тъкмо когато възнамеряваше да го пусне и да покаже на хората великодушието на тяхната владетелка, Ангър бе открит мъртъв, размазал собствения си мозък по стената на килията си. По улиците вече беше плъзнала мълвата как той храбро се пожертвал, преди мъченията на Императрицата да го накарат да се откаже от думите си.

И в центъра на тази паяжина стоеше Вирч. Знаеше, че е той. Ала нямаше никакъв начин да го докаже.

— Анаис! — чу се някакъв вик отдолу. Тя се отърси от сантименталния си унес и погледна към скулптурната градина, където Баракс Зан ту Икати я поздравяваше. Жената вдигна ръка за поздрав и слезе при него. Той я посрещна в подножието на стълбите. За един миг се изгледаха неловко; после Зан протегна ръце към нея и я прегърна, а тя, изненадана, отвърна на прегръдката му.

— На какво дължа тази неоправдана привързаност? — промърмори тя.

— Видът ви подсказва, че имате нужда от нещо такова, Анаис.

Той се отдръпна от нея и тя му се усмихна уморено.

— Толкова ли си личи?

— Само за този, който ви познава така добре като мен — отвърна Зан.

Анаис кимна благодарствено с глава.

— Елате с мен — рече тя, хвана го за ръката и го поведе по една от пътечките в градината.

Скулптурите в Императорската цитадела датираха от много отдавна — още от времето преди Сарамир да стане империя — а бяха събрани тук от безпогрешните инстинкти на втория Кръвен Император — Торус ту Винаксис. Единствено щастливата случайност го бе накарала да избере Аксками за място, където да съхрани съкровищата си, тъй като първата столица — Гобинда — беше погълната от катаклизъм малко след края на царуването му и много неща бяха безвъзвратно изгубени. Той бе отговорен за създаването на повечето колекции от произведения на изкуството в настоящата столица; твърде чувствителен и творчески настроен, за да бъде добър управник, както разказва историята, тронът му бил узурпиран от изчезналия сега род Чо. Анаис смяташе някои от скулптурите за успокояващи, други — за интересни, а трети — за вдъхновяващи. Тя нямаше душа на творец, ала точно поради тази причина — както обичаше да си напомня — бе толкова добра Императрица.

— Нещата не отиват на добре, Зан — каза Анаис, докато минаха покрай една заплетена неразбория, изработена от имитация на слонова кост. — Гражданите стават неконтролируеми. Разтеглила съм императорските стражи до краен предел, за да покрият всички невралгични точки на града, и въпреки това присъствието на хората ми сякаш само засилва напрежението. Всеки потушен бунт води до появата на два по-малки. Бедняшкият квартал гори. Проклетата сбирщина от последователи на Ангър ту Торик предизвиква нечувани щети по улиците на града ми. — Очите й помръкнаха. — Нещата не отиват на добре — каза отново.

— Тогава онова, което ще ти кажа, едва ли ще подобри настроението ви, Анаис — рече Зан, потривайки брадатата си буза с кокалчетата на ръката си.

— Вече зная — отвърна му тя. — Родът Керестин е потеглил на запад с войските си. Движи се към Аксками.

— А знаете ли, че Баракс Сонмага и силите на рода Амача идват от юг, за да ги пресрещнат?

Анаис го погледна, а в очите й проблесна тревога.

— За да се присъединят към Керестин?

— Съмнявам се — поклати глава Зан. — Липсва им достатъчно разум, за да направят това. Предполагам, че Сонмага възнамерява да попречи на Керестин да влезе в града.

— Поне докато не влезе той — намръщи се Императрицата.

— Точно така — каза мрачно Зан. За известно време и двамата останаха мълчаливи, докато се разхождаха по криволичещите алеи около скулптурите, а стъпките им скърцаха по дребния чакъл.

— Кажете го, Зан — настоя най-накрая Анаис. — Идването ви тук е продиктувано от нещо по-важно от доставянето на някакво си известие.

Зан не я погледна, докато тя говореше, вперил поглед в някаква въображаема точка на известно разстояние пред него.

— Дойдох тук да ви помоля да преразгледате решението си да запазите трона.

— Намеквате, че трябва да абдикирам? — гласът на Императрицата изведнъж стана твърд като камък.

— Вземете Лусия с вас — рече Бараксът, а тонът му беше равен и лишен от каквито и да е емоции. — Оставете престола на онези, които толкова много го желаят. Изберете живота на детето си пред могъществото на рода си. Можете да живеете в мир и благополучие до края на дните си и Лусия ще бъде в безопасност. Положението ви се влошава непрекъснато, Императрице, и вие много добре знаете какво ще се случи, ако родът Амача или родът Керестин превземат Аксками със сила.

Анаис бе вбесена, но мълчеше.

— Тогава аз ще го кажа, щом вие не искате — продължи Бараксът. — Вас може и да ви оставят жива. Лусия обаче ще бъде екзекутирана. Не могат да си позволят съществуването й да представлява заплаха за властта им, а и хората ще искат смъртта й.

— Затова да абдикирам, така ли? — изфуча жената. — Те пак ще се доберат до нея, Зан. Тя ще продължи да бъде заплаха за тях, дори и аз да се откажа от трона. Повечето хора мразят Различните, ала има и такива, които не разсъждават по този начин. Лусия ще се превърне в знаме за тяхното недоволство, в икона, която ще ги поведе на бунт. Независимо дали Амача или Керестин завземат властта, независимо дали аз абдикирам, или не, те ще убият Лусия. Ще изпратят платени убийци. Тя е твърде опасна, за да бъде оставена жива, не разбирате ли това? Единственият начин да запазя живота на дъщеря си е да си остана Императрица и да ги победя!

Изведнъж си даде сметка, че се бе развикала. Зан постави ръце на раменете й, ала тя го отблъсна.

— Не ме докосвайте, Зан! Вече нямате никакво право да се държите така!

— Така ли? — попита с горчивина Бараксът. — Да, чух, че отново споделяте леглото си с вашия непрокопсан съпруг. Спомням си, когато вие…

— Това не е ваша работа! — изсъска му Императрицата, а бледата й кожа поруменя.

Зан вдигна помирително длани.

— Простете ми — каза той. — Бях се самозабравил. Да не спорим повече — много по-важни неща са заложени на карта сега.

Анаис изгледа подозрително очите му за следа от някаква насмешка, ала видя, че е откровен. Отдъхна си. Когато Зан сметна, че събеседничката му отново е в състояние да слуша, продължи:

— Ако позицията ви е непреклонна, тогава нека поне вашите съюзници ви помогнат. Можете да получите две хиляди войници до два дни, и десет пъти повече само след една седмица. С тях веднага ще потушите бунтовете, гражданите ви ще бъдат в безопасност, а след като тази армия веднъж влезе в столицата, ще бъдем непревземаеми. При това положение Амача или Керестин едва ли ще посмеят да ни нападнат.

— Зан — угрижено каза Императрицата, — вярвам ви. Обаче много добре знаете, че не мога да позволя на подобна войска да влезе в Аксками. Твърде много семейства са въвлечени, има твърде много политически неизвестни.

— До мен стигна мълвата, че Баракс Мос от рода Батик ви е предложил войските си и вие сте приели.

— Май шпионите ви не са много кадърни, Зан — каза му Анаис без никаква злоба. — Мос ми предложи войските си, ала аз още не съм му дала съгласието си. Това обаче е друга тема. Моята защита е в негов интерес — той иска да защити както сина си, така и внучката си. Ако родът Амача или родът Керестин завземат Аксками, Дурун ще бъде убит също като мен.

— Освен това Мос е главата на единствената друга фамилия, която е достатъчно силна, за да вземе властта — напомни й Зан.

— Синът му вече е на трона — натърти жената. — През всичките тези години аз не анулирах женитбата си, въпреки очевидните ни несъответствия с Дурун. Той няма никакви основания да смята, че ще го направя сега.

— Вярвате ли, че ще успеете да удържите Аксками срещу враговете си, когато всички граждани са против вас?

— Хората ще се научат да приемат Лусия — каза Анаис. — Или аз ще ги накарам да се научат. Сега са просто като непослушни малки деца, които трябва да бъдат наказани. Ще се погрижа да бъдат усмирени.

Завиха зад един ъгъл към дългата сянка на едно надигащо се енигматично нещо, което можеше да бъде както каменна кобра, така и преплетени мъж и жена. Вечерното слънце грееше през пролуките в скулптурата, а лъчите му едва забележимо поаленяваха с приближаването на здрача. Зан изобщо не погледна въпросното произведение на изкуството. Повървяха известно време в знойната горещина на сарамирското лято, преди Анаис да проговори отново:

— Дължа ви извинения — каза тя.

Зан беше изненадан.

— За какво?

— За това, че бях доста самонадеяна. Бях толкова заета с това да спечеля на своя страна опонентите си, че не помислих за един от най-верните си съюзници. От седмици показвах Лусия на благородните семейства, опитвайки се да разсея митовете, които се носеха около нея; вие ме подкрепяхте от самото начало, а аз нито веднъж досега не ви поканих да видите каузата, за която се борите.

Зан наклони глава. Тя знаеше също толкова добре като него защо беше на нейна страна.

— Права сте, разбира се. Никога не съм я виждал. За мен ще бъде чест да се срещна с нея сега.

* * *

Престолонаследничката Лусия бе приключила с уроците си за деня, ето защо бе отишла в градините на покрива, за да се наслади на последните лъчи на залязващото слънце. Заелис бе останал при нея. Тя харесваше високия белобрад учител. Той се отнасяше изключително добре с нея, а дълбокият му кадифен глас й действаше успокояващо. Момиченцето знаеше — по онзи уникален начин, по който разбираше нещата — че дълбоко в сърцето си той иска най-доброто за нея. Освен това се наслаждаваше и на свободата, която имаше, докато беше с него — той бе единственият човек, пред когото разкриваше дарбите си с пълна сила.

Те седяха на една от пейките в живописна беседка, обградена от рошави екзотични дървета. Ярки плодове висяха на цветни гроздове сред наситеното зелено на листата. Насекоми цвърчаха от стотиците си скривалища, като от време на време пробръмчаваха покрай тях в бръснещ полет. Навсякъде около тях бяха накацали гарвани — те се бяха научили да приемат Заелис, а той бе свикнал с присъствието им и вече не го изнервяха както едно време. Птиците бяха развили силно закрилническо отношение към момиченцето — те възприемаха Лусия като заблудило се птиченце, движени от родителски инстинкти, които не бяха в състояние да проумеят.

— Разтревожена ли си, Лусия? — попита Заелис.

Тя кимна. Учителят й можеше да долавя настроенията й дори когато те едва-едва си проличаваха под замечтания израз, който перманентно бе изписан на лицето й.

— Заради това, което се случва в града?

Тя кимна отново. Никой не й беше казал нищо — учителите и стражите бяха инструктирани да си държат устата затворена по въпросите, касаещи външния свят, след избухването на Дурун пред детето — ала Лусия пак разбираше какво се случва. Как можеш да запазиш нещо такова в тайна от дете, което разговаря с птиците? Заелис бе пренебрегнал тази заповед и й разказваше какво се случва, без да подозира, че жената от сънищата вече бе информирала Престолонаследничката за повечето неща.

— Аз съм виновна — промълви тя. — Всичко това започна заради мен.

— Знам, че е така — отговори й Заелис в обичайния стил, използван за обръщения към деца, били те и престолонаследнички, — но ние чакахме началото на тези събития от доста дълго време.

Лусия го погледна.

— Ще продължиш да се грижиш за мен, нали?

— Разбира се.

— Ами майка ми?

Заелис се поколеба. Нямаше никакъв смисъл да я лъже; тя можеше да надзърне директно в душата му.

— Ще се опитаме — каза. — Обаче тя не вижда нещата по същия начин като нас.

— Кои са тези „нас“?

— Знаеш кои сме ние.

— Никога не съм те чувала да говориш за това.

— Не е било необходимо.

Лусия се замисли над това.

— Мислиш ли, че съм зла? — попита след известно време.

— Мисля, че появата ти беше неизбежна — отвърна учителят.

Тя сякаш разбра; ала кой можеше да каже какво ставаше в главата й?

— Мама идва — измърмори момиченцето и в същия момент всички гарвани разпериха криле, черните им пера заплющяха във въздуха и те се понесоха в червеното небе.

Само след миг Императрицата се показа пред момиченцето и неговия учител, вървяща заедно със Зан по облицована с плочки алея покрай редица тънки дръвчета. Тя веднага погледна към отлитащите птици, ала лицето й си остана спокойно. Заелис се изправи на крака, а Лусия последва примера му.

— Баракс Зан ту Икати, позволете ми да ви представя дъщеря си Лусия — каза Императрицата.

Ала нито Бараксът, нито детето обърнаха някакво внимание на думите й. И двамата се взираха един в друг с нещо като изумление, изписано на лицата им. Анаис и Заелис размениха озадачени погледи, когато ситуацията стана малко неловка. Тогава от очите на Лусия бликнаха сълзи и тя се хвърли към Баракса, прегърна го през кръста и зарови лице в корема му.

— Лусия! — възкликна майка й.

Зан погали русите кичури на момиченцето, а в очите му се четеше странно изражение — смесица от смущение и потрес. Престолонаследничката внезапно се отдръпна назад, изгледа го през сълзи, след което, без да спира да ридае, се обърна и хукна, изчезвайки сред пищната зеленина на градината.

И тримата стояха като онемели за известно време, преди Императрицата да съумее да проговори.

— Зан, приеми най-искрените ми извинения. Тя никога досега…

— Всичко е наред, Анаис — продума Бараксът, а гласът му звучеше далечен и кух. — Всичко е наред. Мисля, че сега трябва да си ходя; навярно я разстроих.

Без да я изчака, благородникът се обърна и закрачи бавно към изхода на градината. Императрицата тръгна след него, оставяйки Заелис сам. Той се отпусна отново на пейката.

— Виж ти — промърмори на себе си и някаква странна усмивка изкриви лицето му.