Лора Джо Роуланд
Иредзуми (32)

Глава 32

Утрото донесе по-меко време и южен вятър, който духаше откъм морето. Пухкави бели облаци подобно на стилизирани изображения върху китайски порцелан се носеха в лазурносиньото небе, когато Сано и Хирата поеха по Великия път север-юг — главна артерия в Едо. Търговци разтваряха дървените капаци на магазините си, откривайки хубави мебели, картини, изделия от лакирано дърво и платове. Слуги забърсваха стълбите. Улицата започна да се изпълва с амбулантни търговци, продавачи на чай, селяни, свещеници и самураи на коне. Сано каза:

— Трябва да говорим, Хирата сан.

Хирата усети как сърцето му се свива в мъчителен спазъм.

— Да, сосакан сама — каза той с усилие.

— Фалшивото обвинение срещу господарката Кейшо бе скалъпено от Янагисава — каза Сано, — но вината за провала ни бе изцяло заслуга на сокушицу Ичитеру. Добре че се намеси съпругата ми! Ти отговаряше за разпита на Ичитеру, но не успя да научиш нищо от първия си разговор с нея. Когато те попитах какъв е проблемът, ти избягна отговора. Не се задълбочих, защото ти имах доверие. Сега виждам, че съм сгрешил…

Срам връхлетя Хирата — бе извършил непростим грях, бе измамил доверието на своя господар. Думите на Сано го покрусиха. Изпита желание тозчас да умре.

— Нещо не е наред — продължи Сано — и аз не мога повече да си затварям очите. Защо вярваш на Ичитеру с такава готовност? Нали знаеш, че престъпниците често лъжат. Какво се е случило между теб и нея?

Хирата видя, че Сано е по-скоро разтревожен, отколкото ядосан, и е склонен да го разбере, вместо да го накаже. Съчувствието на господаря му го накара да се почувства още по-зле — би предпочел един здрав бой, отколкото да дава обяснения. С неохота изля цялата история, как Ичитеру го бе прелъстила и измамила. След като приключи с разказа, добави:

— Няма извинение за онова, което се случи. Трябваше да му мисля навремето. Сега опозорих себе си, а вас разочаровах. Ще напусна още днес… — „И ще си намеря някое уединено място, където да извърша сепуку“, прибави той наум.

— Не ставай смешен! — отвърна разтревожен Сано, сякаш прочел мислите му. — Допуснал си сериозна грешка, но тя е първата, откакто си на служба при мен. Няма да те уволня и ти забранявам да напускаш! Наказваш се по-жестоко, отколкото аз бих го сторил. Прощавам ти, направи го и ти. Нямаме време за губене в разсъждения върху миналото. Искам да отидеш до кея Дайкон и да огледаш за улики по убийството на Чойей. После иди на мястото, където е било нападението с кинжал срещу Харуме, може би нещо там ще ни насочи към убиеца.

— Да, сосакан сама — Хирата въздъхна с облекчение. Сано му даваше още един шанс. — Благодаря! — но вината му оставаше. В него се сблъскваха противоположни стремежи. Трябваше да поправи злото, което бе сторил. Ичитеру едва не бе разрушила най-важното в живота му — взаимоотношенията с господаря. Но продължаваше да я желае. И искаше да вярва в невинността й… Хирата си наложи да говори делово: — Знаем, че човекът, наръгал Чойей, е мъж, тъй че Ичитеру е невинна поне за това престъпление. И все пак вероятно тя знае нещо за убийството на Харуме. Моля ви за разрешение да се изправя пред Ичитеру и да измъкна истината от нея.

Вместо да отговори веднага, Сано се взря в далечината, наблюдавайки как една волска кола тежко се движи нагоре по пътя. После каза:

— Нареждам ти да стоиш далеч от Ичитеру. Вече си изгубил своята обективност по отношение на нея, а наказанието за сношение с наложница на шогуна е смърт.

Нова вълна на срам и мъка заля Хирата. Сано вече не му се доверяваше. По-добре никога да не бе срещал Ичитеру! Потребността от реванш го погълна. Стигнаха до едно разклонение на пътя и Сано каза:

— Отивам в Асакуса. Ще се видим по-късно вкъщи! — той тревожно се взря в Хирата. — Добре ли си?

— Да, сосакан сама — отвърна Хирата и проследи с поглед как Сано се отдалечава. Но далеч не беше добре и нямаше да бъде, докато не спечелеше отново доверието на своя господар. Яздейки към кея Дайкон, реши, че единственият начин да го стори е, като разкрие доказателствата, които в края на краищата ще посочат убиеца на Харуме.

Няколко часа напрегнат оглед на мястото, където бе убит Чойей, разпръснаха надеждите на Хирата за спасение. Стаите в съседните къщи принадлежаха на незадомени мъже — докери и общи работници, — които вероятно бяха отсъствали по време на убийството. Никой не бе забелязал вероятния извършител, защото предишния ден из квартала се бяха разхождали много мъже с наметала и качулки заради студеното време. До пладне Хирата бе уморен, обезкуражен и гладен. Над един ред витрини нагоре от кея видя табела, рекламираща прясна змиорка. Отби се, за да се подкрепи.

В предната част малкото помещение бе пълно с клиенти, насядали на пода и стиснали в ръце пръчици за ориз. Хирата се настани и си поръча ядене. Когато съдържателят — едър мъж с липсващи до кокалчетата пръсти на двете ръце, му донесе поръчаното блюдо — парчета печена на грил змиорка с кисел патладжан върху ориз и каничка с чай, Хирата се представи:

— Разследвам убийството на един търговец недалеч от тук. Да си чул нещо?

Мъжът избърса потното си чело с ръкав и кимна:

— Много лоши неща се случват в днешно време, но когато стане с твой познат, направо онемяваш…

Хирата наостри уши заинтригуван.

— Ти си го познавал?

— Не много добре — призна съдържателят. — Не беше кой знае колко приказлив. Но често се хранеше тук. Имахме си уговорка — той ми продаваше с намаление, а аз приемах съобщения от клиентите му. Обикаляше из целия град, но всички знаеха, че могат да го намерят тук… — съдържателят хвърли поглед към герба на Токугава върху одеждите на Хирата и попита: — А защо висш държавен служител като вас се интересува от възрастен амбулантен търговец?

— От него е била купена отровата, убила наложницата на шогуна — отвърна Хирата.

— О-хо… Чакайте… Аз не знам нищо за никаква отрова — съдържателят вдигна ръце отбранително. — Старецът продаваше само разни лекове. Моля ви, не искам неприятности…

— Не се притеснявай — успокои го Хирата. — Не следя теб. Просто ми е нужна помощта ти. Вчера тук да е идвал мъж с наметало и качулка да търси търговеца?

— Не. Не се сещам някой да е питал за него вчера.

Хирата изсумтя разочаровано.

— А Чойей имаше ли жени между клиентите си?

— О, да, много, даже и богати дами. Купуваха си илачи за разни женски болести…

— А имаше ли една висока, много красива и елегантна, около трийсетте, с големи гърди и много украшения в косите?

— Може и да е имало, ама не напоследък… — нетърпелив да се разграничи от престъплението, съдържателят добави: — От доста време никой не е оставял съобщение за стареца.

Млад келнер с пъпчиво лице, който минаваше покрай тях с поднос храна, се намеси:

— Освен онзи самурай, който дойде точно когато привършвахме със сервирането на сутрешните ястия.

— Какъв самурай? — възкликнаха едновременно Хирата и собственикът.

Келнерът сервира купичките с ориз и змиорка и се върна.

— Онзи, когото видях на уличката, когато излязох да изхвърля боклука. Той ме заплаши, че ще ме промуши с нагината, ако не му помогна да намери търговеца. Тогава му казах къде живее старецът. И той бързо си тръгна — келнерът изглеждаше стъписан. — Ама това убиецът ли е бил? Изглежда, съм се отървал на косъм.

— Как изглеждаше? — попита Хирата.

— По-възрастен от вас. Грозен — келнерът изнесе напред долната си челюст и се навъси, имитирайки непознатия. — Беше брадясал, а дрехите му, макар и като на човек с положение, бяха мърляви, все едно бе спал на открито.

Хирата се въодушеви. Описанието на мъжа и на оръжието му съвпадаше с вида на пазача Кушида и го поставяше в същия район по времето на убийството. Може да се е сдобил с наметалото и качулката по-късно като прикритие. Сега той ставаше по-важен заподозрян от Ичитеру. Хирата изяде храната си и благодари на съдържателя и на келнера с големи бакшиши. На тръгване от гостилницата проводи куриер до замъка Едо с нареждане до помощниците си да търсят Кушида в района на кея Дайкон. После яхна коня си и се отправи към тържището, където преди година бе станал инцидентът със сокушицу Харуме.

— Ще ви покажа къде стана — каза свещеникът от храма Канон в Асакуса. Някогашен пазач в замъка Едо, той имаше масивни и сурови черти — като желязна бойна маска. Лявата му ръка бе ампутирана — явно това бе причината за замонашването му. Хирата и свещеникът излязоха от храма и поеха по Накамиседори — широката алея, която водеше от главната зала за богослужения до големия яркочервен портал. Спряха пред една чайна и бившият дворцов пазач посочи към единия й край, точно при ъгъла на двете съседни улици:

— Според показанията на самата Харуме тя е стояла ето там. Кинжалът е долетял от тази посока — той посочи диагонално към отсрещната страна на Накамиседори — и е ударил тук — той докосна един тесен процеп в дъсчената стена на чайната. — Острието е пронизало ръкава на сокушицу Харуме. Ако е била малко по-близо, е щяла да бъде сериозно ранена… или убита.

— Какво стана с оръжието? — попита Хирата.

— Нося го… — свещеникът извади увит в хартия пакет. Хирата го отвори и намери вътре къс кинжал с наточено острие. Дръжката бе омотана с черна памучна връв. Беше от евтините оръжия, използвани от простолюдието, и се продаваше навсякъде.

— Ще го задържа — каза той, уви отново ножа и го тикна в пояса си, макар че почти не се надяваше да открие собственика. — Имало ли е някакви свидетели?

— Търговци надолу по улицата са забелязали бягащ мъж в черно наметало и качулка… — сърцето на Хирата трепна от вълнение — нападателят е бил в същите одежди като убиеца на Чойей! — За жалост никой не е огледал добре извършителя и той е избягал — добави свещеникът.

— Имате ли някаква друга информация? — попита Хирата, без да храни особена надежда.

— Имената на всички, присъствали на празненството в двореца. Събрах жените и придружителите им в храма и взех показания от тях, както си му е редът.

Той му подаде книгата. От списъка на петдесет и трите спътнички на Харуме му се наби в очи едно име — Ичитеру. Усети как стомахът му се преобръща. Сочейки към името на доскорошната си любовница, той попита:

— Какво ви каза тя?

Свещеникът отгърна няколко страници и намери нейните показания.

— Че е пиела чай надолу по улицата, когато е чула писъка на Харуме.

— Нека пак да погледна този списък — щом видя, че главният пазач Кушида също фигурира в него, Хирата въздъхна с облекчение. — Какво е разказал Кушида?

— Той бе толкова съкрушен, че не е успял да опази сокушицу Харуме, че въобще не можах да го разпитам, както трябва — отвърна свещеникът.

— Някой друг видял ли го е?

— Не. Те се разделили, за да съпроводят дамите из околността. Всеки е предполагал, че Кушида е с някоя от останалите групи — свещеникът се навъси. — Познавам пазача от времето, когато работех в замъка Едо. Нямах основание да предполагам, че е един от вероятните нападатели или че някога може да бъде преследван от закона. Иначе щях да се опитам да разбера къде е бил. Съжалявам, че не ви бях особено полезен.

— Няма нищо — отвърна Хирата. — Вие ми казахте онова, което исках да знам — бе убеден, че кинжалът е бил хвърлен срещу Харуме от същия човек, който е сложил отровата в мастилницата й и по-късно е убил Чойей. Кушида разполагаше с много възможности да извърши тези престъпления и нямаше алиби. Хирата предчувстваше как победно ще си възвърне благоволението на Сано.

Само трябваше да открие Кушида.