Лора Джо Роуланд
Урагири (1)

Пролог

Япония

Период Генроку^[1], година II, месец V (юни 1690)

Белият глобус на слънцето се издигна сред плаващите облаци над източните хълмове отвъд пристанището в Нагасаки на остров Кюшу, най-западния от четирите главни острова на Япония. Гористите склонове тънеха в мъгла, а откъм накацалите по хълмовете храмове се носеше призрачен камбанен звън и отекваше над величествения дом на губернатора и над сламените покриви на градските къщи. Летният бриз полюшваше платната на акостиралите в пристанището рибарски лодки, китайски джонки и чуждоземни кораби от Арабия, Корея и Тонкин^[2]. Покрай наблюдателните кули и високите, потънали в зеленина крайбрежни скали се плъзгаше патрулна баржа.

Приглушени скръбни ридания някъде откъм покрайнините на града оповестиха появата на мрачно шествие. Оглавяваха го висши служители на Нагасаки — самураи на коне, облечени в черни ритуални роби и качулки; следваха ги пеша около четиристотин по-нисши сановници, слуги и търговци. Най-накрая вървеше отряд воини, въоръжени с мечове и копия, плътно обградили пребледнял от ужас пленник.

— Не! — стенеше окованият самурай, докато процесията се изкачваше по хълма. Дрехите и мечовете му бяха отнети и само една препаска закриваше слабините му. Опита се да се отскубне, но тежките вериги препънаха глезените му и въжетата се впиха в китките на вързаните му ръце. Пазачите го смушкаха с копията си да продължи нагоре по пътеката. — Невинен съм! Това не е истина!

Сред по-низшите сановници един свидетел с мъка прикриваше страха си. Всеки миг щеше да му призлее. Толкова мразеше екзекуциите, а присъствието му на тях бе задължително! Бакуфу, военнофеодалното правителство на Япония, изискваше всички свързани с чужденците варвари да виждат каква е участта на онзи, който дръзне да престъпи строгите закони срещу държавната измяна. Всяка проява на лоялност към чуждоземците, пък била тя и съвсем безобидна, и всеки намек за липса на вярност към шогуна се наказваха със смърт — не само за провинилия се, но и за цялото му семейство. Тук, в Нагасаки — единственото място в Япония, достъпно за чужденци, — някой по-амбициозен даймио лесно би открил достатъчно могъщи чуждоземни съюзници, за да организира въстание срещу режима на Токугава.^[3]

За това на остров Кюшу бакуфу прилагаше законите по-строго от където и да било в страната и полагаше неимоверни усилия за разкриване и наказване на предателите.

— Невинен съм! — простена затворникът. — Моля за милост!

Никой не отвърна на воплите му. Процесията продължи безпощадно напред, докато накрая участниците се събраха на едно плато с изглед към града и пристанището. Всички стояха безмълвни, но във влажния въздух наоколо като зловещ облак витаеха неизречените чувства на присъстващите — страх, възбуда, отвращение.

Воините отведоха пленника към средата на платото, където чакаха четирима мрачни мускулести мъже с ниско подстригани коси и дрипави кимона. Единият стоеше с чук в ръка до прясно издигнато дървено скеле от две отвесни колони, свързани с напречна греда. Други двама сграбчиха пленника за ръцете и го принудиха да коленичи пред четвъртия, който стискаше меч. Това бяха ета, най-низшата прослойка, чиито представители обикновено изпълняваха задълженията на палачи, чистачи на клоаки и работници в моргата. Сега те трябваше да отсекат главата на пленника и да я окачат на скелето.

— Не! — изкрещя затворникът. — Умолявам ви! — в отчаяни усилия да се отскубне от надвисналата смърт той закрещя: — Невинен съм! Не съм сторил престъпление. Нищо нередно не съм извършил!

Свидетелят изгаряше от желание да затисне уши, за да не чува тези писъци; да затвори очи, за да не вижда обладания от паника самурай, чиято смелост го бе напуснала пред този върховен позор; да спре мислите си, за да престане да се отъждествява с осъдения на смърт.

Губернаторът на Нагасаки смушка коня си да излезе напред:

— Арестуваният Йошидо Гандзаемон е извършил държавна измяна! — обяви той с мрачна церемониалност.

— Държавна измяна? — самураят престана да се съпротивява, а лицето му застина в изумление. — Аз не съм предател! През целия си живот съм служил вярно на шогуна! — гласът му се извиси в знак на протест: — Аз съм най-усърдният служител в пристанищния патрул… винаги доброволно съм поемал допълнителни дежурства… И съм рискувал живота си в бурно време… владея до съвършенство бойни изкуства и някой ден може да прославя своя господар в битка… Никога не съм заговорничил срещу шогуна или режима… Който ме е обвинил, лъже…

Гласът на губернатора прекъсна излиянията му.

— Йошидо Гандзаемон се опълчи срещу върховния ни господар! Той нарече негово превъзходителство шогуна Токугава Цунайоши „жалък глупак“.

Свидетелят знаеше, че Йошидо наистина бе обидил шогуна — на едно празненство в квартала на удоволствията, където ласкателствата на куртизанките и леещото се на воля саке премахваха задръжките на мъжете и развързваха езиците им. Да, в Нагасаки наистина имаше повече шпиони от където и да било другаде в Япония, до един бдителни и за най-малкото прегрешение. И ето как необмислените слова на Йошидо бяха станали причина за сегашната му окаяна съдба.

— Не съм го мислел — възрази Йошидо. — Бях пиян. Не знаех какво говоря. Хиляди извинения! — той се опита да се поклони, но двамата ета го държаха здраво. — Моля ви, не можете да ме убиете заради такава нищожна грешка!

Никой не се обади в негова защита, дори и Свидетелят, който познаваше отличното досие на война и безукорния му характер. Да вземеш страната на предателя, би означавало да споделиш вината и наказанието му.

— Заради безчестието му Йошидо Гандзаемон се осъжда на смърт! — губернаторът кимна към палачите.

В този момент страхът на затворника премина в ярост.

— Значи вие ме заклеймявате като предател? — изкрещя той към безмълвно съзерцаващото го сбрано множество. — Когато в Нагасаки има толкова по-ужасни престъпници от мен? — той избухна в рязък горчив смях. — Само огледайте Дешима и ще видите!

Тълпата се размърда и над платото като тревожен полъх премина приглушен ропот. Свидетелят изтръпна от това обвинение, тъй като Йошидо казваше истината. По една нещастна случайност той самият бе доловил подозрителната активност в Дешима, колонията на холандските търговци. Бе наблюдавал странни тайни посещения, нелегални сделки, забранени от закона скрити договаряния между чужденци и японци. И нещо по-лошо — той смяташе, че знае кой носи главната отговорност за тези груби нарушения на закона. Усети слабост в стомаха, зави му се свят. След като един низш служител, като Йошидо, бе чувал за престъпленията на Дешима, кой ли още знаеше истината или би могъл в крайна сметка да я разкрие?

Губернаторът вдигна ръка и сложи край на ропота:

— Действайте! — нареди той.

Ета сграбчи вързаната на кок коса на Йошидо и дръпна рязко, за да изправи главата му и да я задържи неподвижна. Сърцето на Свидетеля заблъска неудържимо; краката му се подкосиха от ужас; той се видя на мястото на Йошидо, изправен пред смъртта не в славна битка или с достойнството на ритуално самоубийство, а опозорен като предател. После си представи коленичил до палача онзи, когото подозираше като главен виновник за престъпленията в Дешима — онзи, чиято съдба бе неделимо вплетена в неговата собствена…

— Наказвате мен, а сигурно и в момента истинските измамници вършат своите злини и предателства. Накажете тях! Това ли е вашата справедливост! — истеричният глас на Йошидо отекна над хълмовете. Напразно. Ета вдигна меча с две ръце над главата си. — Моля ви, не… — изпищя осъденият. — Не, не! — острието изсвистя във въздуха, чу се тъп удар, главата на Йошидо тупна отсечена върху отъпканата земя, а от посечения врат бликна кървав фонтан.

Свидетелят стоеше вцепенен от ужас. Ако събитията запазеха своя ход, опасността щеше да нараства, щеше да има още насилствена смърт и още позор. Не! Някой трябва да сложи край на престъпленията, преди да е станало късно.