Линда О. Джонстън
Кристалната пантофка (15)

Глава петнадесета

Никоу направляваше колата, без да се замисля за това. Не че разполагаше с голям избор по обратния, криволичещ, планински път, заобиколен от дървета. Но имаше проблем с ръцете си. Те го сърбяха. Повече от всичко на света му се искаше да ги откъсне от волана и да ги прокара през меката, копринена коса на Пейдж, която все още бе влажна. Да докосне гладките й бузи.

Той я поглеждаше. Често при това. Тя неведнъж наведе глава, за да скрие изражението си зад завесата от красивите си черни коси. Неповторимите й кехлибарени очи проблясваха в златисти оттенъци на процеждащите се през листата слънчеви лъчи, които си играеха по лицето й.

Може би той трябваше да се подчини на желанията на своите поданици. Да се ожени за обикновена жена може би не бе толкова лошо — не и ако тази обикновена жена бе Пейдж Конър.

Той отново я погледна. Тя се усмихна срамежливо с тези сладки свои устни, все още подпухнали от целувките му.

— Забравихме пикника — внезапно промълви тя.

— Така ли? — Изненадата му трая само миг. Задоволяването на друг, по-ненаситен глад го бе накарало напълно да забрави за храната. — Нещо против?

Тя поклати глава, после обви с пръсти малкия медальон с лебеда, който бяха намерили на мястото на Легендарните.

— Не можем да се откажем, знаеш това.

Разбира се, че тя нямаше да му позволи да се откаже. Едно от най-привлекателните неща у нея бе нейната непреклонност.

— Ако имаш някакви други хрумвания, кажи ми.

— Искам да разгледам пръстена ти с печат и Алфред отново да повтори всичко, което знае за него. Може би някой от нас ще се досети.

Той се сещаше за много неща и всички те бяха свързани с Пейдж Конър. Как някоя като нея толкова сладка и срамежлива можеше да се превърне в такава страстна тигрица?

Не бе сигурен, но искаше да провери това отново. И отново.

Навярно можеше да съобщи на бала, че си е намерил своята обикновена булка и…

Колата се удари в една бразда и отскочи силно.

— О! — възкликна Пейдж до него и се хвана за контролното табло.

Никоу бързо завъртя волана, за да овладее колата, и се върна отново на пътя. Но рязкото движение го бе разтърсило.

Контрол. Трябваше да упражнява по-силен контрол върху мислите си. За какво си бе мислил? Без значение колко хубави жени бе виждал, какви върховни преживявания бе имал, той бе правил любов с тази жена.

Актът бе неповторим. Той бе една смесица от чувства, които го бяха завладели от темето на главата му до върха на пръстите му — и някои други върхове между тях. За няколко минути се бе почувствал по-силен, отколкото при освобождението на кралството му.

Но нима толкова лесно бе забравил годините на непоносима болка в ръцете на интригантките, които се мъчеха да хванат в брачния си капан един принц? Може би грешеше по отношение на Пейдж Конър. Може би целите й бяха прости — секс, после скандал, докато той не й предложеше брак и корона.

Въпреки сянката в колата, хвърляна от клоните на дърветата над пътя, и влагата от дрехите му, внезапно му стана много горещо. Затвори прозореца до себе си и включи климатичната система.

— Защо пристигна в Даргентия? — попита остро той. Когато я погледна, тя изглеждаше наранена. Още веднъж главата й клюмна напред.

— Ти ме уволни, Никоу. Като историчка. А аз, по дяволите, съм много добра историчка. — Гласът й бе лек като перце, но той отекна в ушите му, сякаш тя го бе изритала със стоманения ток на обувката си.

— Разбрах, че си отказала работата като управител на музей, за да дойдеш тук. Защо избра работа, която знаеш, че е временна?

С периферното си зрение той забеляза, че тя го изучаваше с поглед. Очевидно се надяваше да открие защо настроението му се бе променило толкова бързо. Той не можеше да си го обясни. Самият не знаеше — освен че преди многократно бе нараняван от лукави американки, които използваха секса като свое оръжие. Той нямаше да позволи това да се случи отново.

— Беше малък музей в малък град — отвърна Пейдж. После каза с по-висок глас: — Може би трябваше да отида там. Беше чудесна възможност.

— А сегашната не е ли? — Неочаквано за нето, той се почувства наранен.

— Нищо не можеше да е по-прекрасно от работата ми тук. — Той едва чуваше гласа й. Погледна към нея. В очите й, под големите очила с черни рамки, се появиха сълзи.

Той се протегна към нея и стисна ръката й върху коляното.

— Пейдж, съжалявам. Но трябва да зная истината. Работата ти тук ли беше единствената причина да дойдеш? — Разбира се, така трябваше да бъде. Тази жена не можеше да бъде една от интригантките, на които се бе натъквал преди. Тя беше твърде открита. Твърде пряма. Твърде… любвеобилна.

— Не, не беше само тя. — Шепотът й го прониза като остра кама.

Той отдръпна ръката си. Дълго време мълча, поглъщайки болката. За момент му се прииска да повярва, че тя бе най-добрата.

— А защо тогава? — попита той и стисна волана толкова силно с пръстите си, че усети болка в тях.

Тя въздъхна.

— Веднага трябваше да ти кажа истината. Навярно ти дори можеше да ми помогнеш. Търсех човек на име Уензъл.

Колата бе стигнала до края на тесния път и всеки момент щеше да излезе на магистралата. Той я спря. Втренчи се в Пейдж.

— Какво искаш да кажеш?

Бе очаквал признание за домогване към титлата му. Твърдението й, направено с тих глас, нямаше смисъл.

Тя впери погледа си в една точка извън фиата. Доколкото Никоу можеше да забележи, всичко, което тя виждаше, бе обелената кора по ствола на една върба.

— Точно преди една година подготвих дисертацията си за магистърска степен. Беше научно изследване на едно от най-старите семейства в Уилиямсбърг, Вирджиния — семейство Адамсън. Търсех нещо повече от техния произход; изследвах как политическите и социологическите течения през годините бяха повлияли върху всеки член от семейството през вековете до наши дни.

Никоу се наслаждаваше на въодушевената нотка в гласа й — даже и да избягваше темата. Може би защото я избягваше.

— Нещо като това, което очаквам да направите за Даргентия — съгласи се той. Отпусна се назад; пръстите му изтръпнаха, когато напрежението в тях намаля.

Тя кимна.

— Това е едно от нещата, които се надявам да постигна тук. Много хора намират анализа ми за Уилиямсбърг за нещо твърде значително и са готови да платят, за да го използват. Днес той служи за основа за часовете по история в редица университети и ми носи малък страничен доход. — Тя се обърна към Никоу. В извитите й тъмни вежди се четеше въпрос. — Предположих, че това бе една от причините да ме изберат за работата.

Той кимна.

— Накарах Алфред да пресее списъка с имената на кандидатите. Беше си избрал историка, който бе развил една чудесна теза по неясна историческа тема. Съгласих се с избора му.

По устните на Пейдж заигра усмивка. Тя я скри с ръце, а лицето й пламна от гордост.

— Разкажи ми повече — подкани я той, при все че недоумяваше каква бе връзката между това изследване и причината, поради която бе пристигнала тук.

— Беше много забавно — каза тя. — Разбира се, падна и много работа, но тя ми предостави възможност да се потопя в какви ли не исторически материали. — Тази тема го отегчаваше, но вълнението в очите й показваше, че тя бе открила всичко в това разследване, но не и отегчение. — Следвах много нишки, които водеха до Адамсънс, докато най-накрая се чувствах, сякаш се бях здрависвала и споделяла сълзите на всеки, свързан със семейството — почти всеки. Но разследването ми стигна до задънена улица и… Никоу, трябва да знаеш нещо.

Гласът й звучеше сериозно. Ето, сега щеше да му съобщи истинската причина, поради която бе пристигнала в Даргентия. Никоу изгаси двигателя. Все пак не можеше да се отпусне напълно на седалката; гърбът му бе така скован, сякаш се бе облегнал на стена. Скръсти ръце, готов да я изслуша.

Пейдж прехапа долната си устна. Преди бе решена да запази тайната, защото бе сигурна, че той нямаше да я разбере. Но сега той трябваше да я узнае.

Помисли си какво да му каже.

— Моето семейство има далечна връзка с Адамсън, Никоу. — Тя се осмели да го погледне.

— Е, и? — попита той с поглед, вперен напред. Пейдж нервно прочисти гърлото си.

— Една от първите Адамсънс, за която научих, била прабаба ми Летисия. Тя била единствено дете, красавицата на Уилиямсбърг през седемнадесети век. Родителите й починали и тя останала сама. Дълговете, които семейството й оставило, отблъсквали всеки подходящ ухажор. Отчаяна, тя се омъжила за по-възрастен мъж и малкото летописи от онова време сочат, че той се отнасял жестоко към нея.

— Колко тъжно — каза той, макар че в гласа му не се долавяше съчувствие.

Това подразни Пейдж.

— Представи си какво й е било. Тя се е нуждаела от мъж, който да я подкрепи, а бедната, красива Летисия попаднала на капризно, ексцентрично старче. Той я държал заключена в тяхната къща, не позволявал на приятелите й да я посещават и дори, подозирам от намеците, които прочетох от списанията от онова време, я биел. Той…

Никоу я прекъсна:

— Направо на въпроса, Пейдж. — Гласът му бе приел подозрителен тон, сякаш той очакваше от нея да хвърли бомба върху него.

Даже след интимните мигове все още очакваше най-лошото от нея. Стана й болно и търпението, с което бе възнамерявала да му съобщи тайната, се превърна в гняв.

— Добре — каза тя. — Старецът умрял. Летисия повторно се омъжила за човек на име Джон Уензъл. Една бележка под черта, която открих, казва, че този Уензъл е член на кралското семейство на Даргентия. Дойдох тук с надеждата да открия истината: наистина ли мъжът на Летисия е бил член на детронираната монархия в Даргентия?

Тя премигна, когато видя изражението му: гняв, който би накарал гонче да се възгордее. Въпреки това може би изглеждаше и малко наранен…

Изведнъж тя се почувства нещастна. Това, че му позволи да я люби, не донесе добро на нито един от тях двамата.

— Не е това, което си мислиш, Никоу — каза тихо тя. — Всъщност…

— Това, което аз мисля, сега няма значение — процеди през зъби той. — Навярно ти си мислиш, че ако откриеш доказателство, че този Уензъл е мой предшественик, ти ще предявиш иск чрез тази твоя Летисия към трона на Даргентия. — Той огъна пръстите си, сякаш искаше да я удуши.

— Никоу, не! — Пейдж почувства как от очите й закапаха сълзи. Беше подходила към въпроса по толкова неправилен начин. — Ето защо не ти казах за това. Боях се, че точно това ще си помислиш. Но ако ми позволиш да ти обясня, без да ме прекъсваш…

— Добре, няма повече да те прекъсвам. Просто ми обясни защо да не вярвам, че ти се домогваш до трона ми.

Пейдж усети болка в челюстта, когато стисна зъби. Болката й от това, че спореха, се бореше с възмущението й от арогантното отношение на Никоу. Все пак нищо нямаше да спечели, като скриеше истината. Гласът й прозвуча сковано даже и за нея.

— Мога да ти докажа, Никоу, че не съм дошла тук, за да предявявам иск относно трона ти. Единственото добро нещо, което първият мъж на Летисия е сторил, било да й даде малко, сладко бебе — момиченце. Донесох със себе си някои книжа, които доказват далечните ми роднински връзки с това бебе. Нямам никаква кръвна връзка с Уензъл, така че няма начин да предявя каквито и да било претенции по отношение на твоето кралство, даже и да исках да го направя. Някой, който би искал да се облагодетелства от това, със сигурност не би носил със себе си доказателство, което прави претенциите му несъстоятелни.

— Тогава ти не си пристигнала тук, за да станеш принцеса? — Пейдж и преди бе чувала скептични гласове, но нито един от тях не можеше да се сравнява по острота с този на Никоу.

Знаеше, че всичките й взаимоотношения с него — като работодател — служител, като възможни приятели… и като любовници — бяха поставени на карта. Той недвусмислено се бе изразил по отношение на жените, които го преследваха заради титлата му; не мразеше никого повече от човека, който би изтъквал родствените си връзки с него с единствената цел да се издигне в обществото.

— Не, Никоу — твърдо каза тя. — Последното нещо, което ми идваше на ума, когато приех тази работа, бе да стана принцеса на Даргентия.

— Тогава трябва да повярвам, че вътрешният ти мотив да дойдеш тук е бил твоето разследване на тази незначителна бележка под черта?

— Да — каза тя. В края на краищата това бе истината. Беше й се приискало да повярва, че Летисия се е радвала на щастлив живот, след като е загубила първия си съпруг и е открила Уензъл. О, какъв фантастичен край щеше да има тази история, ако тя в действителност се бе омъжила за кралска особа.

Тогава вълшебната приказка щеше да се е сбъднала за човек, с когото Пейдж имаше роднинска връзка, макар и далечна.

Беше по-близо до развръзката, откогато и да било преди.

— Аз съм историчка, Никоу — продължи по-нататък тя, защото знаеше, че Никоу се нуждаеше от още обяснения. — Особено се интересувам от родословие. — Когато тя го погледна, каза с тих и умолителен глас. — Обезумявам, когато загубвам следите на миналото: родословни дървета, където клони, даже клончета изчезват без следа; рождени свидетелства без смъртни актове.

Тя замълча за момент. Ако можеше да разбира езика на тялото, би си помислила, че най-накрая Никоу започваше да й вярва. Макар и поне малко; отпускането на скованите му рамене бе едва забележимо.

— Тогава се появи Летисия Адамсън — продължи тя. — Тя сякаш ме викаше от миналото и настояваше да науча всичко за нея. Притежавала е всичко, после загубила всичко, когато останала сираче. Най-накрая е намерила своето щастие — е, исках да се уверя, че така е станало. Този Уензъл е бегло споменат в някаква неясна историческа разработка от онова време — от онези сухи трактати, които не съдържат никакви загадъчни предположения. Но точно този съдържа.

— И всичко е само за това? Ти си била просто заинтригувана от тази незначителна историческа подробност?

Тя кимна.

— Като списъци за покупки, вина, имена на гости за партито, и списъци на прането? — Сега в тона му се долавяше интерес, а всякаква следа от гняв бе изчезнала от лицето му.

Кимайки, Пейдж каза:

— Съжалявам, Никоу. Веднага трябваше да ти кажа, че Летисия и Уензъл са причината, поради която приех работата.

— Да — отвърна той, — трябваше. Историци! — Той поклати глава, сякаш обсъждаше неразбираема, чужда култура.

Тя затвори очи с облекчение, когато той се протегна към нея и я привлече в прегръдките си през тясната седалка на фиата. Притисна главата й под брадичката си и я целуна по косата. Тя въздъхна и прокара пръсти по твърдата му гръд.

— Прощавам ти — каза той с най-царствения глас, на който беше способен. — Но не крий повече тайни от мен.

Имаше, помисли си Пейдж, само една малка, горчива тайна, която не му бе разкрила. Милисънт.

Но какво можеше да му каже за същество, което навярно въобще не съществуваше? Не; нямаше смисъл да разисква.

Нейното признание за разследването й по отношение на Уензъл не бе чак толкова ужасно. Всъщност сега тя се чувстваше много по-добре. Никоу не бе я уволнил, не я бе изхвърлил от страната… нито отрече възторженото им преживяване до водопада.

Докато се спускаха от планината, влажните й дрехи все още залепваха за гърба й. Никоу й разказваше за този Уензъл, за когото най-много бе слушал в детството си.

— Както ти казах, когато ти изрецитирах целия списък на даргентийските крале, първият крал на тази страна се е казвал Уензъл. Но той е живял в много по-раншна епоха от тази, която те интересува. Легендата казва, че той в дуел извоювал свободата на тази страна от Германия още преди средновековието.

— Тогава ти наистина вярваш в легендите? — подразни го Пейдж.

— Вярвам в истинските хора, за които са създадени легендите — противопостави й се той. — Но Алфред действително се опитваше да ме накара да вярвам повече в легендите, докато растях.

Пейдж си представи царственото дете със златисто кестенява коса и тъмни, проницателни очи. Усмихна се.

— Искал е да те накара да повярваш в легендите ли?

Никоу кимна.

— Каза ми, че задължението на бъдещия крал е да приема всичко, което вълнува поданиците му. Всички даргентийски легенди, каза той, се основават на истини, и повечето от тях са свързани помежду си. Но когато го попитах какво е истинското в тях, той ми каза, че ще трябва да порасна, за да го науча.

— А сега, когато си вече голям?

— Истината все още ми убягва.

Пейдж се засмя.

— Не мисля, че нещо въобще ще те накара да повярваш в тях.

За момент той отмести изразителните си очи от пътя и я погледна така, че тя усети някаква летаргия, топла и сладка като разтопена меласа, преминаваща по вените й.

— Хората вярват в легендите поради различни причини. Аз навярно мога да бъда убедена да повярвам в легендите на собствената ми страна, даже и да не възприема всички нещастия, които се предполага, че ще ни сполетят, ако не го направя.

Пейдж вътрешно потрепери. Дали това не бе намек, че в края на краищата той можеше да се ожени за обикновена жена? И можеше ли тази късметлийка да е тя?

О, да, помоли се тя. Защото трябваше да си го признае: тя се бе влюбила в принц Никълас, принца на Даргентия.

Знаеше го и преди този ден, даже преди несравнимия им любовен акт до водопада. Но тяхната страст бе разпалила това предположение до такива размери, че тя го усещаше като горски пожар, който я изгаряше отвътре и заплашваше да избухне в ярки и блестящи пламъци, които само той можеше да владее със своето докосване и своята целувка.

Не че щеше да му го каже. Не и докато той пръв не признаеше чувствата си към нея.

Само да беше сигурна, че каквито и да бяха чувствата му към нея, те не бяха резултат от намесата на Милисънт.

Поне днес Пейдж не бе усетила присъствието на палавата си кръстница. Любенето й с Никоу бе вълшебно, но то бе магията на двама души, които се привличат един друг — в него нямаше нищо свръхестествено.

Поне така се надяваше.

Тя се мъчеше да намери някакъв отговор на твърдението му, който нямаше да изглежда, че обслужваше собствените й интереси.

— Поданиците ти много ще се зарадват, ако се вслушаш в легендите — най-накрая каза тя. — Те никога не трябва да узнаят, че ти наистина не вярваш в тях.

— Много мило от твоя страна да се тревожиш за поданиците ми. — Никоу вдигна ръката си от волана и я погали по бузата. Тя затвори очи, за да се наслади на мекия и нежен допир.

— Поданиците ти са много мили хора — каза просто тя.

— О, виж! — възкликна Никоу точно когато до слуха й достигна някакъв шум извън колата.

Незабавно отвори очи. Стадо овце пресичаше пътя. Ревностно го пазеше едно джафкащо куче с големи, наострени уши. Един мъж с висока, заоблена гега тичаше през полето до пътя и викаше нещо, което Пейдж не можеше добре да чуе. Последни пресякоха шосето овца с малкото си игриво агне. Никоу изключи климатика и отвори прозореца.

Овчарят приближи колата откъм страната на шофьора. Беше дребен човек със силен загар. От лицето му гледаха две бледи очи.

— Съжалявам, ваше височество — каза той на френски език, като позна принца. Бедният човечец сякаш беше готов да падне на колене, за да му простят.

— Вие, друже, ми доставихте прекрасно преживяване — каза Никоу. — Не всеки ден мога да се натъкна на такова чудесно препятствие по време на моите пътувания.

Лицето на мъжа светна, а широката му усмивка разкри дупките на два липсващи зъба. Той почтително сведе глава, после се втурна напред, за да прогони и последната овца от пътя.

Пейдж се разсмя от удоволствие. Тя се отпусна назад на седалката, като съзнаваше, че усмивката й бе също толкова широка, колкото тази на овчаря. Но нейната поне не показваше никакви дупки между зъбите.

— Ти се отнесе чудесно към него, Никоу — меко каза тя. Той й се усмихна и тя се почувства толкова щастлива, че трябваше да отклони поглед от неговия. Иначе щеше да каже нещо глупаво. Вместо това продължи прекъснатия им разговор. — Разкажи ми нещо повече за Уензъл.

До края на пътуването те си разказваха истории. Никоу й описа и другите мъже на име Уензъл, за които бе чувал.

— Последният крал Уензъл се наричал Уензъл Четвърти. Досега говорихме за Уензъл Първи. Номер две бил неговият син и, доколкото зная, най-незабравимото нещо, което е направил, било, че следвал стъпките на баща си и пазел свободата на Даргентия.

— Забележителен подвиг — вметна Пейдж.

Принцът кимна.

— Особено в онези враждебни времена. — Той се умълча и погали с пръст свъсеното си чело. — Не мога да си спомня нищо за номер три и четири, освен че не следват пряко първите двама.

— Имало ли е някои на име Уензъл, които не са били крале? — Нима тя наистина водеше този разговор? — чудеше си Пейдж. Тя разговаряше на любимата си тема с най-чудесния мъж, който някога бе срещала. На кого му трябваше магия? На кого му трябваше блясък? На кого му трябваше Милисънт?

Някак си тя, простата Пейдж Конър, изживяваше наистина мечтата си.

— Разбира се — отвърна Никоу. — Уензъл е обикновено срещано име в семейството. Баща ми се казваше Люсиен, а неговият брат, който бе женен за леля Шарлот, се наричаше Уензъл. Мисля, че във всяко едно поколение е имало по един Уензъл. Никълас Първи е имал син на име Уензъл.

Този Уензъл бе ключът на Алфред за Легендарните, където се споменават бягащият крал с кралицата и двамата принцове. Пейдж все още не бе научила за този Уензъл, но той бе от периода, който й трябваше. Можеше да бъде Джон Уензъл от Уилиямсбърг, но тя трябваше да докаже това.

Движението по обратния път към замъка бе слабо. Когато следобедът премина в ранна вечер, въздухът навън захладя. Никоу бе оставил климатичната система изключена. Бризът нахлуваше в колата през отворените прозорци, повдигаше косите на Пейдж, които падаха върху лицето й.

И какво ако бе грозна и носеше очила? Може би това нямаше значение. Въпреки това Никоу я бе забелязал. И сега той си бъбреше с нея, сякаш бяха стари приятели, за историята на Даргентия, за фермите, покрай които минаваха, за местата, които бе посетил. Облегната назад върху скърцащата кожена седалка на фиата, Пейдж се наслаждаваше на всеки момент от пътуването.

Река Арджънт блещукаше покрай тях и на Пейдж й се прииска да продължи да криволичи; пътят следваше реката и тя не бързаше да се завърне в замъка. Не искаше този прекрасен ден да свършва.

Но скоро те видяха къщите по хълма на Дарджънт Сити. Минаха покрай двата хотела и прекосиха моста към замъка.

— Имаш ли някакви планове за вечерта? — попита Никоу, като обърна колата на първия завой по пътя за замъка.

— Ще попиша малко — отвърна тя. — Започнах брошурата, но първо искам да свърша с черновата.

— Чудесно — съгласи се той. — След два часа ще вечеряме, после може още малко да поработиш, след което ще се срещнем при рова. Съгласна ли си?

Той я питаше, не й нареждаше. Във всеки случай тя би се радвала, но това негово отношение към нея като към равна я трогваше.

— Съгласна — каза тя. Това бе най-прекрасното, сдържано изказване на света.

Но плановете им щяха да се нарушат, както Пейдж щеше да научи няколко минути по-късно. Никоу паркира колата в конюшните и заобиколи фиата, за да й отвори вратата. Той хвана ръката й и тя слезе от колата, готова да избяга.

Точно тогава тя ги видя.

Алфред стоеше до вратата на конюшнята. Хилеше се до уши, дявол да го вземе. Други двама души бяха с него. Въпреки че залязващото слънце ги осветяваше в гръб.

Пейдж незабавно разпозна силуетите им и изтръпна.

Единият от тях бе висок, слаб мъж, чиято коса се развяваше непокорно. Рамената му се подчертаваха от елегантното спортно сако; панталоните също му стояха безупречно.

До него стоеше жена, чиято сянка разкриваше съвършено направен кок. Костюмът й бе на „Данел“, имаше дълги крака, носеше елегантни обувки с високи токове. Парфюмът й, оригинален „Армани“, успяваше да задуши обичайните за конюшнята миризми.

Пейдж веднага погледна към своята мръсна тениска и прилепналите все още влажни джинси. Преглътна с мъка. Това ли бе жената, която можеше за миг да привлече вниманието на принц?

С въздишка на уста, тя тръгна напред с протегнати с такова оживление ръце, сякаш посягаше към вонящ скункс.

— Мамо? Татко? Какво правите тук?