Джудит Макнот
Някой бди над теб (45)

Четиридесет и пета глава

Седем-осем дни по-късно Майкъл стоеше нерешително във фоайето на апартамента на Лий. Двамата чакаха асансьора.

— Сигурна ли си, че не искаш О’Хара да докара колата ми на задния вход? — попита я той.

— Напълно.

През изминалата седмица полицията бе иззела всички документи от кабинета на Логан в апартамента и в навечерието на Нова година местните телевизионни канали гръмнаха от предположения, че Лий Манинг е заподозряна в убийството на съпруга си. Майкъл бе наблюдавал реакцията й. Тя се бе изправила много бавно, обвивайки ръце около себе си, после бе пребледняла силно. Той я бе прегърнал през раменете, а тя бе притворила очи и бе заровила лице в якето му. Беше съсипана, нямаше сили, за да се бори и да направи опровержение.

След онази вечер спекулациите в медиите се бяха превърнали в чисти фантасмагории. Всяко списание и радио, всеки вестник и всяка телевизия си имаше свои заподозрени, сред които бе и самият Майкъл. Дотогава в пресата се бяха появявали кратки статии за него и за връзките му със семейство Манинг, ала онази сутрин „Дейли Нюз“ бяха лепнали на първа страница огромно заглавие, което гласеше: „Валенте — замесен в убийството на Манинг“.

Статията разказваше за „ново доказателство“, че именно Майкъл Валенте е убил Логан Манинг, за да освободи Лий Манинг от развратния й съпруг и да я спечели за себе си.

Преди появата на тази статия той не бе успял да убеди Лий да излезе от апартамента, ала след като бе видяла онова грозно заглавие в „Дейли Нюз“, тя така се бе разгневила, че му се бе обадила, за да го покани на вечеря навън. Никой не можеше да я разубеди, че Уилям Труманти не е виновен за изтичането на информация и за клеветите в пресата.

— Също както е правел и в миналото — беше му казала тя по телефона. — Но този път няма да му се размине. Най-лошото, което можем да направим сега, е да се крием от всички, сякаш сме виновни, нали?

Лий бе прекалено унизена и слаба, за да се защити сама, ала сега бе готова да го направи заради него. Решимостта й изпълваше Майкъл с нежност. Той самият пет пари не даваше за Труманти или за статията в „Депли Нюз“, беше я уверил в това, ала Лий имаше кауза, която да й помогне да забрави собствените си грижи, и Майкъл нямаше да й пречи.

— Да се крием би било грешка.

— Мисля, че довечера трябва да излезем на вечеря. Ако не си зает, разбира се.

Майкъл я увери, че не е чак толкова зает. Обеща й да я вземе в осем вечерта и я помоли този път той да избере ресторанта.

Няколко минути след осем Лий излезе от спалнята си, облечена като за битка — в дълга черна рокля, беше си обула официални обувки с високи токчета, които подчертаваха елегантните й дълги крака. Очите й блестяха, лицето и имаше свеж розов тен, а деколтето на роклята бе дълбоко.

— Труманти няма да те натопи за това. Няма да му позволя — рече тя и се обърна с гръб към Майкъл, за да вдигне ципа на роклята й.

При вида на голия й гръб устата му пресъхна.

— Можеш ли да направиш нещо с този цип? Заяде.

За най-голяма изненада на Майкъл Труманти се превръщаше в негов съюзник.

Още щом излязоха от асансьора във фоайето, отвън се чу писък и репортерите и фотографите се скупчиха на входа.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — разтревожено я попита Майкъл.

Лий вдигна поглед към него. Порцелановото й лице бе леко заруменяло, красивите й зелени очи с дълги мигли като че ли не излъчваха увереност, меките й устни потреперваха. Тя изглеждаше прекалено крехка, за да направи онова, което се канеше — да прекоси фоайето и да мине през глутницата репортери. Ала тя тръсна глава, повдигна брадичка и пред очите на Майкъл слабата, крехка и съсипана женица изведнъж стана спокойна, студена и недостъпна дама. Майкъл стоеше като хипнотизиран от изпълнението на една несравнима актриса, която бе принудена да изиграе роля извън театъра. Той понечи да й предложи да го хване под ръка, ала тя се усмихна и поклати глава. Щеше да излезе навън без чужда помощ, без чужда опора, и то само за неговото добро. Преди по-малко от два месеца бе кралицата на Бродуей. Сега бе абдикирала от трона си, ала захвърляше самоналоженото си изгнание. Само заради него.

Майкъл я следваше и сърцето му преливаше от гордост, докато Лий преминаваше тълпата репортери и хората с фотоапарати на телевизионни камери, от които се криеше вече седмици наред.

— Къде отивате, госпожице Кендал? — изкрещя някой от тълпата, когато тя понечи да се качи в бентлито.

Не бе отговорила на нито един въпрос, ала сега се извърна и спокойно изрече:

— Двамата с господин Валенте отиваме на вечеря.

— Ще коментирате ли статията, която излезе днес в „Дейли Нюз“ — настойчиво попита репортерът.

— Да — отвърна тя с леко презрение. — Ако комисар Труманти или някой от подчинените му одобряват клеветите, които отпечатахте днес, то тогава е направо престъпно безотговорен, също като вестника ви.

След като отговори на въпроса, тя се настани в колата, а Майкъл я последва. Не можеше да повярва, че Лий дръзва да обвини в клевета такъв влиятелен вестник като „Дейли Нюз“, също както бе обвинила в престъпна небрежност самия комисар на нюйоркската полиция. Майкъл знаеше, че е обзета от гняв и страх, ала изражението й бе радостно.

— Мисля, че мина доста добре, а ти? — попита тя.

Той потисна смеха, който го напуши, и рече:

— Не беше зле.

Но когато О’Хара му съобщи една новина, настроението му се развали.

— Имаме опашка, господин Валенте — рече Джо. — Двама репортери се опитваха да ни следват с такси, но ги разкарах още на втората пряка.

— Кой е тогава, преследвачът ли? — нервно попита Лий и се наведе напред към шофьора.

Той поклати отрицателно глава.

— Този кара тъмен седан и ни следи плътно. Сякаш сме го взели на буксир, въпреки че си мисли, че не сме го забелязали. Това значи, че е ченге.

Джо погледна в огледалото за обратно виждане в очакване на инструкции.

— Разкарай го — нареди Майкъл.

— Готово.

Лий ахна и сграбчи Майкъл за коляното, когато Джо внезапно засече всички в съседните три ленти и зави в някаква уличка. В дъното на алеята направи остър завой наляво и Майкъл прегърна младата жена през раменете, притискайки я към себе си.

— Добре караш, О’Хара — похвали го той.

Джо отново погледна в огледалото и се ухили весело.

— По-добре се дръжте за госпожа Манинг — рече и за ужас на пътниците си рязко сви в друга уличка, разминавайки се на косъм с редица контейнери за боклук.

— В кой ресторант отиваме? — попита Лий.

— Изненада е. Ще ти хареса, повярвай ми.

Тя кимна и рече:

— Вярвам ти.

Наистина му вярваше и той го знаеше. Въпреки всички предателства, които бе преживяла, Лий му имаше пълно доверие и й бе приятно да бъде с него не само защото му имаше вяра, но и защото копнееше животът й да продължи, освен това Майкъл й бе стар приятел. Преди няколко вечери му бе признала, че му вярва, защото преди години му бе вярвала и защото интуицията не я бе подвела. Освен това тя смяташе, че преди години интуицията й бе по-силна.

Майкъл също разчиташе на интуицията си и тя му говореше да не чака дълго, преди да отведе Лий в постелята — беше грешка да й позволи да го приема като „скъп, стар приятел“, с когото да се развлича. Той знаеше, че тя ще се опита да запази нещата такива, каквито са, за да си спести нови сътресения в живота.

Искаше да я люби още преди Логан да започне да й изневерява, искаше да я люби още преди пресата да я унижи публично и да я накара да мисли, че сама е виновна за случилото се, че не е била добра съпруга и че не е пълноценна като жена. Вече няколко пъти му бе намеквала, че точно такива мисли се въртят в главата й.

Но най-много копнееше да я люби, защото я желаеше. Копнееше да докосва тялото й.

Ръката й тежеше на коляното му и Майкъл я покри със своята, сетне преплете пръсти с нейните и задържа дланта й върху бедрото си.

Жестът, изглежда, стресна Лий и тя объркано погледна преплетените им пръсти. Топлината от докосването я накара да се почувства в безопасност. Майкъл бе неин приятел и тя не се съмняваше в това. През последните седмици бе научила много неща за него. Федералните, щатските и местните власти непрестанно го тормозеха, но той не се предаваше и продължаваше да развива своя бизнес.

Бе търпял преследването на Труманти през всичките тези години, а Лий знаеше, че не би търпял никого другиго. Беше разбрала това преди четиринайсет години, когато двете момчета се бяха опитали да я оберат. Бяха извадили нож срещу Майкъл и бяха станали свидетели на смъртоносната му сила, която все още се криеше у него.

Сега Майкъл Валенте носеше елегантни дрехи, ала плещите му бяха все така широки и силни, а бедрата му — все така стройни и стегнати, както преди време, когато го бе виждала да носи тесни, износени дънки и обикновени тениски.

Имаше неща у него, които никога преди не бе забелязвала — чаровната му усмивка или прелъстителната мекост на устните му. В миналото тъмната гъста брада и враждебното поведение бяха скривали тези неща. Кехлибарените му очи тогава излъчваха хладна светлина, с изключение на нощта, когато се бе сбил с джебчиите заради нея. Тогава те светеха със смъртоносен блясък.

Лий се замисли за нощта, в която бе празнувала рождения си ден. Тогава за пръв път бе видяла Майкъл, който стоеше сам в претъпканата с хора дневна. Беше й се сторил хладен, враждебен и недостъпен в черния си официален костюм, така се изненадваше, че не го позна, че не позна гласа му. Богат, дълбок баритон, от които по гърба й полазваше странна тръпка, също както в старите дни. Щом заговореше, гласът му я омагьосваше.

На Нова година й призна, че преди много време е бил женен за кратко, ала когато тя го заразпитва, той веднага смени темата.

Лий почувства, че е самотник. Тя самата също бе самотница. Вече не искаше приятели, любовници или съпрузи.

В същото време обаче чувстваше Майкъл Валенте много близък. Той отново се бе върнал в живота й, но този път й помагаше не да се спаси от хулиганите, а да запази разума си. Някой, ако й бе дарил бъбрек, нямаше да й помогне толкова и тя нямаше да му бъде така благодарна, както в момента.

Внезапно Лий се отърси от мислите си и осъзна, че от доста време двамата са потънали в дълбоко мълчание. Вдигна поглед от преплетените им пръсти и видя, че той напрегнато я наблюдава.

— За какво мислиш? — попита я.

— За донорите на бъбреци — пошегува се тя. После откровено изрече: — Мислех за теб.

Ръката му още по-силно стисна нейната. В Ийст Вилидж завиха по Грейт Джоунс Стрийт и Лий възхитено погледна спътника си.

— Трябваше да се досетя, че ще ме заведеш там. Знаех, че мястото се е променило, и мислех да дойда да го видя, но така и не успях. Спомням си го толкова грозно и… западнало… а я го виж сега! — тя се наведе към прозореца и се загледа в старинните реставрирани сгради от деветнайсети век. Някои бяха превърнати в модни бутици, а други — в скъпи и елегантни жилищни сгради.

„Анджелини Маркет“ все още бе на ъгъла, ала вече не бе мрачна и схлупена сграда. Ремонтът и промяната го бяха преобразили в скъп деликатесен магазин. До него се намираше големият ресторант-бистро със старинни газови фенери отпред. Над вратата висеше табела, на която пишеше „Анджелини“. Когато Лий я зърна, се закова на място.

— Знаех, че има известен и луксозен ресторант на име „Анджелини“, но името е често срещано, а и мислех, че мястото се намира на юг.

Валенте понечи да подмине магазина, ала тя го дръпна за ръкава и рече:

— Чакай, нека влезем за минутка.

Пред касата имаше хора, ала никой не погледна към новодошлите. Доволна, че няма да бъдат разпознати, Лий се разходи покрай стелажите, потънала в спомени за времето, когато пазаруваше тук и когато парите не й достигаха. Тогава обаче животът бе по-радостен и не така сложен. Зад нея прозвуча дълбокият глас на Майкъл:

— Когато те видях за пръв път, стоеше точно там.

Лий се обърна, изненадана, че той си спомня това.

— Наистина ли? Помниш ли?

— Да, сякаш беше вчера — отвърна той и пъхна ръце в джобовете на кашмиреното си палто. — Носеше дънки и блузка без ръкави. Беше понесла цял куп консерви и портокали. Един портокал падна и когато се наведе да го вдигнеш, падна още един и още един…

— А ти къде стоеше?

— Точно тук, до теб.

— Предложи ли ми да ми помогнеш?

Майкъл се усмихна:

— И да разваля гледката? Да не се шегуваш?

Тя се засмя и извъртя очи:

— Трябваше да се сетя, че не на лицето ми си се възхищавал. Тогава беше голям перверзник.

— Не чак толкова. Когато изсипа всичко, застанах пред теб.

— Колко галантно!

— Не бях галантен. Исках просто да видя как изглеждаш и отпред.

— Какво видя?

— Коса.

Лий се задави от смях.

— Коса ли?

Той кимна.

— Беше коленичила, за да събереш портокалите, които се бяха търкулнали под рафтовете, и когато ме погледна, косата ти беше паднала върху челото и лицето ти. Така че видях единствено блестяща завеса от лъскава червеникавокестенява коса и две огромни засмени очи. — Майкъл поклати глава. — Нямаш представа какво предизвикаха тези очи у мен.

— Какво?

— Малко трудно ще е да ти обясня — рече той със загадъчна усмивка, после погледна часовника си. — Нека да отидем в ресторанта.

Двамата тръгнаха между стелажите към изхода, когато Лий изведнъж се закова на място. Пред тях бе поставката с вестниците и списанията.

„Валенте — замесен в убийството на Манинг.“

Под отвратителното заглавие на „Дейли Нюз“ се виждаха снимките на Майкъл и Лий в профил, сякаш двамата се гледаха.

Лий погледна през рамо към мястото, където я бе зърнал за пръв път, и каза:

— Преди четиринайсет години бяхме ето там, а сега — посочи първата страница на изданието, — сега сме там.

— Най-сетне заедно — пошегува се той и я прегърна през раменете.

Шегата му я развесели. Стискайки реверите, тя зарови лице в палтото му, за да заглуши смеха си.

Майкъл я притисна към себе си и се усмихна над сведената й глава. Най-сетне виждаше засмени тези изумителни синьо-зелени очи и някогашното чувство отново се събуди у него.