Дженифър Блейк
Нежната измамница (12)

Глава дванадесета

След като приключиха с преговорите, Куитман и Лопес бързо доразвиха плановете си за нахлуване в Куба. Преди да измине седмицата след празненството в театъра, бившият губернатор на Мисисипи напусна града, придружен от Роланд, за да набира мъже в Тексас и други области. Мелани можеше само да се радва, че мъжът й беше заминал. След кавгата тя го виждаше рядко и си бяха разменили не повече от половин дузина думи. Той свикна да се прибира в къщата на „Рампарт стрийт“ само за да пренощува, и се хранеше с хората си. Винаги се връщаше по-късно и ставаше по-рано от нея. Последните три дни преди заминаването спа в празната стая до спалнята между сандъците и куфарите, струпани там. Мелани предположи, че го прави, за да не я смущава. Въпреки това недоволно се питаше дали се среща с артистката, макар да си казваше, че й е все едно.

Тъй като предпочиташе да не е сама, Мелани прие предложението на Илайза Куитман и се пренесе при нея, докато мъжете им отсъстваха. Двете прекараха хубави дни, бъбреха, ходеха за удоволствие на покупки и на чай при жените на другите офицери. Джон Куитман неуморно пишеше писма и Илайза често разказваше на Мелани съдържанието им, може би защото липсата на новини от мъжа й беше много явна. Макар досега да не се интересуваше от тези неща, Мелани започна постепенно да схваща стратегията на втория поход на Лопес.

Щяха да се разделят на три армии, всяка приблизително от по петстотин души. Една трета от тези мъже се намираше по това време в Ню Орлиънс. Губернаторът Куитман щеше да събере втората част от югозападните области и да поеме по-късно тяхното командване. Третата третина щеше да се събере около генерал Амброзио Гонзалес на югоизток. Генерал Нарсиско Лопес щеше да бъде, разбира се, главнокомандващ на всички армии, но този път нямаше намерение да играе активна роля. Честта да поведе атакуващия авангард беше предложена първо на Джеферсън Дейвис, ветеран от войната в Мексико, сенатор на САЩ от щата Мисисипи. Когато той отказа, предложиха на Робърт Е. Лий от войската на Съединените щати. Когато и той отказа, постът беше предаден накрая на Робърт Уейт, офицер, ранен в първия поход, и на Джон Критъндън, чийто чичо Джон Джордън Критъндън беше министър на правосъдието на Съединените щати. След като частите на Уейт и Критъндън заемеха позиции, хората на генерал Гонзалес щяха да се укрепят на североизточното крайбрежие на Куба и да навлязат по-късно във вътрешността на страната, за да се присъединят към другите и да привлекат в своя подкрепа революционните сили на страната. После губернатор Куитман трябваше да нападне Хавана, да завземе крепостта Моро и да освободи пленниците от Контой, да плени генерал-губернатора на Куба, да прочисти страната от испанската администрация и да я освободи от испанско иго. Планът не можеше да се провали. Във всеки случай генерал Лопес беше дълбоко уверен, че нищо не може да се обърка. Той не само издаваше облигации, които щяха да се погасят след нахлуването в Куба и имаха за гаранция общинските земи на острова, но и обещаваше на всеки обикновен войник по пет хиляди долара, когато бъде извоювана победата, на всички офицери предлагаше двойно по-голяма сума и допълнително една от конфискуваните плантации за захарна тръстика.

Дойде Коледа. Джон Куитман можа да се освободи от задълженията си и да се върне, но Роланд не си дойде. Мелани прекара празника с Куитманови в Монмаут и Натчес. Джон Куитман обеща на Мелани, че след по-малко от месец мъжът й ще бъде отново в Ню Орлиънс. Той удържа думата си, но когато Илайза й Мелани слязоха по реката, Роланд отново беше тръгнал, този път да се присъедини към генерал Гонзалес в Алабама. Може би беше проста случайност, че и мадам Дюбоа, актрисата напусна града по същото време, тъй като бе приела един ангажимент в Мобайд.

Докато беше в Натчес, се навърши една година от смъртта на дядо й. Когато проветряваше стаите в Гринлия и оглеждаше какво е станало в къщата през време на отсъствието й, Мелани опакова цветните си рокли и ги пренесе после в Ню Орлиънс. Там започна незабележимо и с мярка да снема постепенно траурното облекло.

Тъй като губернаторът беше там, Мелани не се чувстваше удобно като гостенка, макар че възрастната вдовица, у която всички бяха настанени, бе извънредно любезна. Усмихнато, но настойчиво тя поиска да се върне с Глори в къщата на „Рампарт стрийт“.

Често изпитваше страх, че нощем е сама в къщата. Неведнъж й се струваше, че някой се промъква по улицата. Когато изгасеше лампата в салона и погледнеше навън, виждаше понякога мъжа от отсрещната къща да стои на балкона и да наблюдава нейните прозорци. Веднъж посред нощ й се стори, че чува стъпки във вътрешния двор. Отиде до прозореца и видя някаква мъжка фигура. Пистолетът беше под възглавницата й. Когато отново се върна до прозореца, мъжът се беше изкачил по задната стълба и се приближаваше към вратата на трапезарията. Мелани трябваше да събере всичката си смелост, за да отвори вратата, през която той би могъл да влезе.

Нямаше нужда да стреля. Проскърцването на бравата и щракването на спусъка накараха мъжа рязко да спре. За миг той се вцепени, после с един скок стигна до стълбата и се спусна надолу. Когато Мелани застана до парапета, гой се беше покатерил по оградата и беше скочил от другата страна. Шумът от стъпките му отекваше в нощта. Нито времето, нито светлината бяха достатъчни и все пак бе почти сигурна, че беше нейният съсед от отсрещната къща.

Когато Мелани разказа случая на Илайза, тя нададе вик на ужас. Направи всичко възможно да склони Мелани да се върне отново при тях с Джон, но тъй като тя остана непреклонна, Илайза заяви, че трябва да се предприеме нещо Мелани да не остава без закрила, докато мъжът й е на път по служебни въпроси? Жената на губернатора беше отишла, изглежда, направо при Лопес, защото тази и следващата вечер пред къщата на Мелани се появи един войник, който патрулира там в червено-синята си униформа и с пушка, готова за стрелба, до разсъмване.

Започна карнавалът и празненствата следваха едно след друго. Всяка домакиня искаше да приеме Лопес, смелия авантюрист. Генералът никак не се смущаваше от популярността си. Пред господата беше ентусиазиран и уверен и им разказваше какви богатства ги очакват и колко ще им донесат облигациите, които бяха купили от него. Към дамите беше учтив и внимателен. Много скоро беше добре дошъл на всеки прием, защото винаги имаше готов комплимент, движеше се изкусно на танцовата площадка и никога не пропускаше да танцува с дъщерята на семейството или с някоя невзрачна братовчедка.

Мелани, която през изминалите седмици излизаше все по-често, също танцува няколко пъти с генерала. Намираше поведението му завладяващо, а въодушевлението му — заразително. Наистина повечето празненства тя посещаваше с Илайза и Джон, но понякога беше по-удобно да има придружител. Някой път тази задача изпълняваше Джереми Роджърс, но по-често Дом. Досега той нито веднъж не беше прекрачил границата на онова, което се смяташе за благоприлично по отношение на една омъжена жена. Освен това бе така настойчив, че трудно можеше непрекъснато да му отказва. Когато я мъчеше съвестта, тя се питаше в какво всъщност могат да я упрекнат. В края на краищата той беше стар приятел и тъй като знаеше истината за нейния брак, не бе нужно да го залъгва и постоянно да измисля извинения за дългото отсъствие на мъжа си.

Във вторник карнавалът завърши с голям бал. Следващият ден беше сряда, началото на постите, през които за няколко седмици щеше да настъпи спокойствие. Мелани беше облечена в синята копринена рокля, която беше носила преди толкова много време в онази януарска вечер, когато за пръв път срещна Роланд. Но доста преди полунощ, балът й омръзна. Извини се с главоболие и помоли Дом да я заведе у дома.

Когато каретата пристигна, в къщата беше тъмно. Това беше необичайно, защото Глори винаги чакаше Мелани да се върне. Още по-необичайно беше, че тази нощ на тротоара пред къщата нямаше войник на пост. Дом й помогна да слезе от колата. Мелани гледаше слисана, сякаш очакваше постовият да изникне от тъмнината. Но тона не стана. Тя повдигна полите си и пое ръката на Дом.

— Тази нощ е прекалено спокойно — отбеляза Дом, като се изкачваха по стълбите.

— Да — съгласи се Мелани с приглушен глас.

— След целия този шум и непрекъснато движение насам-натам това действа благотворно. Струва ми се, че за някои хора постите вече са настъпили. Денят е отминал, те са си легнали да спят, а като се събудят, времето на постите и на покаянието ще е започнало. Ще ти бъде ли неприятно, Мелани, ако ти кажа, че за тази година и за много напред съм се покаял, че не мога никога да си простя това, което сторих на теб и на собственото си щастие?

— Моля те, Дом. Не ми е неприятно, но е безсмислено да говориш. Нищо не може да се промени.

Вдигна ръка и похлопа тихо на вратата, за да й отвори Глори.

— Сигурна ли си? Не можеш да се правиш, че между теб и Роланд всичко е така, както трябва да бъде. Струва ми се, че участието му в този поход до Куба доказва, че няма намерение да ти бъде истински съпруг. В края на краищата той не е при теб и не те закриля.

— Те не разбираш — отбеляза Мелани.

— Мисля, че ако някой нещо не разбира или не иска да разбере, това си ти. Тоя мъж е единак, авантюрист, за когото семейните връзки са без значение. Той не иска и няма нужда от никой друг, освен от самия себе си.

Мелани почука още веднъж на вратата и хвана дръжката. Вратата не беше заключена. Странно, защото Мелани беше сигурна, че Глори спусна резето след нея, когато излезе вечерта.

Дом също се учуди.

— Къде е Глори? Да не би да е болна? По-добре ме остави аз да погледна. Ще тръгна пръв.

Дом влезе в тъмния салон. Нищо не помръдна. Не се чуваше никакъв звук. Когато продължи, Мелани го последва. И в трапезарията нямаше никой, а в килера се размърда само мишка, която се скри в един тъмен ъгъл. В помещенията за прислугата светеше и Мелани видя познатата закръглена фигура на Глори да минава покрай единия прозорец.

— Всичко е наред — въздъхна Мелани. — Глори е тук. Предполагам, просто не е очаквала, че ще се върна толкова рано.

— Да, сигурно е така — отвърна Дом, — но това с постовия ме учудва. По-добре утре сутринта да съобщиш. Чувстваш ли се достатъчно сигурна без него? Бих могъл да остана, ако искаш.

— Много мило от твоя страна, но няма никаква нужда — възрази Мелани.

— Съвсем сигурна ли си?

— Напълно.

В тъмнината Мелани го виждаше прекалено ясно до себе си. Искаше й се да бе запалила лампата. Не й харесваше интимността, която май възникваше между тях, и като си спомни забележките, които бе направил и рано тази вечер, изведнъж изпита неприятно чувство. Дом никога не се беше опитвал да й се натрапи, но сега лостовият го нямаше, Глори се беше оттеглила и тя за пръв път беше съвсем сама с него.

— Може би все пак ще е по-добре да огледам спалните — предложи Дом.

— Не смятам, че е необходимо — отговори Мелани с хладен, твърд глас, когато тръгна отново към салона. — Ти вече направи достатъчно за мен, беше много мило от твоя страна да ме придружиш до вкъщи. Сега бих искала да се сбогувам с теб, ако нямаш нищо против. Много съм уморена.

На вратата Дом опита още веднъж.

— Мелани — започна той.

— Моля те, Дом, не тази вечер. Лека нощ.

Тя отстъпи от вратата и я затвори под носа му. Остана така, докато чу каретата му да потегля, после въздъхна и опипом тръгна през тъмния салон към спалнята. Там свали шала, който бе използвала като наметка, остави го заедно със сребърната си чантичка на леглото и се прозя, преди да хвърли поглед към вратата на терасата. През завесите се промъкваше дълга ивица светлина. Тъй като това я привлече, тя дръпна тежките копринени завеси и пусна лунната светлина в стаята.

Вътрешният двор под нея беше потопен в сребро. Нищо не помръдваше, дори и сянката на някое листо. Отсреща светлината при Глори угасна. Мелани почака, защото мислеше, че старата жена я е чула и идва при нея. Но Глори не дойде. Може би е вдигнала резето, защото е прекалено уморена и иска да си легне рано. Това не беше обичайно за нея, но Мелани многократно беше настоявала да не стои до късно да я чака. Несъмнено Глори най-сетне я е послушала. Това я зарадва. Щеше да й бъде неприятно да ограбва съня на старата жена. Всъщност много малко бяха нещата, които не можеше да свърши сама, имаше само няколко рокли, които не можеше да облече или съблече без чужда помощ.

Изви ръце към гърба си и започна бързо и умело да разкопчава роклята си. Когато свърши, съблече я през главата и пристъпи към леглото, за да я закачи над раклата в долния край. Последваха кринолинът и фустите, после дългите до коленете гащи и корсетът. Хвана се за една от колоните на леглото, докато събуваше обувките и чорапите.

Посегна нерешително към подгъва на комбинезона си и спря. Беше толкова уморена, че се изкушаваше да се пъхне така в леглото и да остави нещата си неприбрани до сутринта. Ако го стореше, трябваше да стане преди Глори и да си ги прибере, защото иначе тя щеше да й се кара и да разтребва около нея, докато пие в стаята сутрешното си кафе. Може би спокойствието на сутринта е по-ценно от това през нощта.

Мелани с въздишка вдигна ръце и започна да вади фуркетите от косата си и да тръска глава, докато косата й се разпиля по раменете и гърба. После застана пред тоалетката, сложи фуркетите на студената мраморна плоча и опипом потърси серните кибритени клечки и кутията от масивно сребро; Намери ги, запали една клечка и посегна към лампата, която беше до кутията. Едва когато фитилът се запали и тя размаха клечката, за да я загаси, забеляза, че стъклото в другата й ръка беше топло, като че ли лампата е била загасена неотдавна.

— Жалко, че свършваш, макар че много се наслаждавах на представлението, а и е голямо удоволствие си спомням за тази синя рокля, с която беше облечена. Така, както си сега, съм те виждал хиляди пъти в мислите си след онази нощ в „Риалин“, когато братята Баскъм бяха нахълтали в стаята ти.

Стъклото на лампата падна от ръката на Мелани и се пръсна. Тя се извърна рязко и извика:

— Роланд!

Той се беше изтегнал на кушетката, облегнат назад, стъпил с единия крак, обут в ботуш, върху люляковия сатен и подпрял длан на коляното. С присвити очи разглеждаше късата й дреха, светлеещите й бели крака и медния блясък на косите й на светлината на лампата.

— Да-а — отбеляза провлачено, — скитащият съпруг се завърна.

— Какво… какво търсиш тук? — попита тя. Искаше Да каже защо стои на тъмно, макар че не прозвуча така.

— Аз живея тук, ако все още си спомняш — отвърна той сподавено и изведнъж скочи. — Губернаторът ми разказа за проблемите, които си имала с разни безделници. Затова ми се стори разумно да подам молба да ме върнат обратно и отново да заема полагащото ми се място като твой закрилник.

— Предполагам, че намекваш нещо с тази забележка — осведоми се Мелани и гореща вълна заля лицето й, като го видя бавно да се приближава към нея. Устните му бяха заплашително свити, а в очите му гореше зелен пламък.

— Намеквам, че нуждата ти от закрилник, изглежда, не свършва на прага на къщата. Чух как Клемънтс ти предложи да остане тук през нощта.

— Тогава си чул и че му отказах — отговори тя и вирна брадичка.

— Да, но когато нещата стигнат до там, че мъжът се осмелява да попита, не се знае колко дълго още дамата ще отказва.

— Съвсем сигурна съм, че в тая област имаш прекрасни познания — подхвърли Мелани и понечи да се обърне.

Той протегна ръка и хвана нейната. За да я задържи, пръстите му се впиха в меката й плът.

— Не мърдай — предупреди я той с дрезгав глас, — или ще си нарежеш краката в стъклото.

— Ах, наистина ли? Не ти ли е все едно?

— Точно толкова, колкото и фактът, че нямаше възможност да се отдадеш на твоя галантен кавалер Дом.

— И това ли знаеш вече?

— Достатъчно, за да събуди интереса ми към твоя отговор. Когато изгасих лампата, не мислех, че преди лягане ще ми се представи още една обаятелна картина. Но в никакъв случай не ми се искаше да я пропусна. — Той пристъпи плътно до нея, обгърна я с ръце, притисна я до болка към себе си и я погледна.

— Боже мой, колко си хубава — промълви. — Опитах се да си внуша, че нямам нужда от теб, но напразно. Ти си пред мен наяве и насън и макар и да знам, че душата ми ще е загубена и ще съм прокълнат, ако остана при теб, не мога да се махна. Ела сега и ме остави да се удавя в омагьосващите ти, ангелски очи. Някои неща, които се купуват скъпо, все пак си струват цената.

Устата му потърси жарко нейните устни. Пръстите му се заровиха в нежната й благоуханна коса и не й позволяваха да мръдне. Другата му ръка я държеше като желязна скоба и я притискаше към него, като че ли никога няма да я пусне. Думите му бяха така странни, беше толкова отдавна, откакто за последен път беше така близо до нея, че сетивата й пламнаха. Дълго време тя стоя вкопчена в него, достатъчно дълго, за да усети той как капитулира в прегръдките му. Когато се отправи към леглото, под ботушите му захрущя счупеното стъкло.

Този шум наруши очарованието.

— Не — прошепна Мелани и извика по-високо, — не!

В момента, в който усети леглото под себе си, Мелани се отскубна от него и се изтърколи на другия край. Той я последва с един скок, обгърна кръста й с ръка и я дръпна отново към себе си. Тя посегна и го удари с ръка по врата. Той се хвърли върху хълбоците й и хвана едната й китка, после другата и ги задържа пред лицето й.

— Какво значи това? — изфуча той мрачно.

— За кого се мислиш всъщност? — изпъшка тя. — Да не смяташ, че можеш да демонстрираш пред всички историята си с някаква друга жена и да тичаш след нея като кротко паленце, а после да се върнеш и да продължиш оттам, докъдето си спрял? Не, за нищо на света!

— Не съм имал никаква история. Вече се опитах да ти го кажа, но ти не искаш да повярваш. Тогава мисли, по дяволите, каквото щеш. Ти си моя жена. Ти си жената, която желая повече от всяка друга, и аз ще те взема. Не си прави илюзии по този въпрос.

Дъхът на Мелани секна и тя си помисли, че ще се задуши. Червенина пламна по лицето й, когато видя упорития поглед, с който я пронизваха пламтящите очи. Нямаше съмнение, че думите му бяха сериозни. Тя преглътна шумно.

— И ти се задоволяваш с това? — попита тя с глас, който беше по-скоро плах шепот.

— Не — отвърна той и мъка помрачи очите му, докато и ъглите на устата му заигра усмивка, — но все пак е нещо. Преди време веднъж за малко ми се отдаде. Каквито и да са били причините, ти все пак дойде в прегръдките ми, отвърна на докосванията и движенията ми. Все още се надявам, че ще изоставиш бдителността си и това чудо отново ще се случи.

Думите и тембърът му сякаш я лишиха докрай от собствената й воля. За да се противопостави на тази слабост, тя го предупреди със стиснати зъби:

— Няма да се стигне дотам.

— Нека опитаме — предложи той и отпусна устни върху нейните.

Не беше нежен. Целувката му беше жадна и дива. Тя се опита да извърне глава и да се освободи, но той не й позволяваше. Дълбоко някъде в нея се надигна протест, отвращение от неговото надменно господство и от убеждението му, че има право да се разпорежда с живота и желанието й. Предпазливостта я караше да се съпротивлява слабо. Само с хитрост и коварство можеше да се води борба срещу физическата сила. Когато той пусна китката й, положи ръка върху кръглата изпъкналост на гръдта й и издърпа настрана ризата, за да освободи бялата й кожа, тя не направи рязко движение. Устата му се откъсна от нейната, за да притисне към бузата й влажния си огън, устните му бавно продължиха нататък, където вече бе ръката му. Тя плахо вдигна пръсти и ги положи на косата му. Езикът му топло се движеше по нея. Мелани си позволи едно движение и слаб звук се изтръгна дълбоко от гърлото й. Ръката му се спусна надолу, плъзна се пот подгъва на късата й риза и започна чувствено и дълго да гали плоския й корем.

В отговор мускулите й се стегнаха. В този миг тя зарови пръсти в косата му, дръпна главата му назад и същевременно се хвърли срещу него. Той загуби равновесие. Преди да се съвземе отново, тя се измъкна изпод него и се спусна към края на леглото. Беше й все едно дали ще падне, важно беше само да се отърве от него.

С грацията на котка той се хвърли към нея и вкопчи ръка в батистата на ризата й. Платът се скъса. Той на секундата я сграбчи така, че презрамките се врязаха в раменете й, и я издърпа обратно. Преди тя да се осъзнае, хвана ръката й и обгърна хълбоците й, за да я привлече отново към себе си.

Краката й се сплетоха с неговите, а с ръцете си се вкопчи в кръста му и се завъргаляха, докато той легна по гръб. По този начин тя искаше да се отскубне, но той разбра това. Ръцете му здраво се сключиха около нея и тя падна върху гърдите му, притисната от главата до петите върху дългото му мускулесто тяло. Подпря се на лакът, с движение на главата отметна косата от лицето си и погледна надолу към него. Чувстваше как копчетата на униформата му се впиват в нея, но усещаше и огромното му желание. От усилието кръвта шумеше във вените й. Искаше й се да го издере с нокти или да притисне устата си с такава жар към устните му, че болката да заглуши разума й.

Смарагдовозелените очи на Роланд я наблюдаваха внимателно. Той сякаш забеляза колебанието й и усети мига, в който тя реши да се възпротиви на острото си желание. Рязко я хвърли по гръб. За момент дъхът й секна от ярост, но и от тежестта му върху гърдите й. В този кратък промеждутък с няколко бързи движения той свали униформата си и тогава тя отново усети здравината на мъжкото му тяло, което се притискаше към нея. Той я държеше с желязна хватка и тя изтърпя той сам да си създаде удоволствието, което тя не искаше да му даде. Съвсем разкъса комбинезона й, като го дръпна от нея, и потърси медената сладост на женското й тяло. Не остави недокоснато нито едно чувствително място. В най-затънтените ъгълчета на съзнанието си тя му се противопоставяше, забраняваше си всякаква реакция и се затваряше в себе си, но слабините й пареха и я правеха уязвима.

Нарастваща жар я обля, тя сви ръце в юмруци и зачака със затаен дъх момента, в който той щеше да проникне в нея. Моментът дойде. Твърд и пулсиращ, той навлезе в нея. Измъчена и опиянена, тя почувства истинския източник на неговата сила и осъзна отчаянието, което събуждани неговото желание, видя колко тънък е ръбът между жестокостта и чувствената нежност, по който той вървеше. В този миг на просветление, на прозрачността на екстаза, истината проблесна пред нея. Те представляваха парадокс, тя и мъжът, с когото беше свързана. Вътрешно тя можеше да се изправя срещу него с несломима твърдост, но тялото й беше меко и податливо. А той, макар и да я измъчваше с груба сила, изпитваше към нея чувства, които го правеха уязвим. Но по-важна беше увереността, че няма никаква полза от това прозрение. Те все още бяха равностойни противници. Докато никой не виждаше в прегръдките на другия победа, нямаше нужда и никой да се признава за победен. Така те можеха отново и отново да започват борбата, докато най-сетне Лопес тръгне на следващия си поход.

Беше топла лятна вечер, тъмночервена и кадифена, когато в американския квартал на града се състоя последния бал за Лопес и неговите хора, а домакинът беше търговец, надяващ се на голямо богатство, в замяна на подкрепата си за испанския генерал. Облегната на ръката на Роланд, Мелани влезе в залата на разкошната вила в класически стил. Изглеждаше очарователна в балната рокля от копринен тюл с цвят на аквамарин, без да знае, че това ще бъде последното събитие за сезона. Знаеше само, че светлината на огромния полилей над полирания под сякаш е по-ярка от друг път, че всяка усмивка изглежда изключително любезна, че валсът на Щраус „Рози от юг“ събужда в нея желанието да танцува. По някаква причина, която не се стремеше да уточни, тя се чувстваше неописуемо добре. С изненада разбра, че е щастлива. Инстинктивно се обърна към мъжа си, но в този момент стигнаха до Илайза и Джон Куитман. Двамата мъже си стиснаха ръцете и заговориха с приглушени гласове. Мелани и Илайза се поздравиха не така въздържано и си размениха комплименти. Стояха, бъбреха безгрижно, коментираха тоалетите на другите жени или махаха на приятели, между които бяха Дом и Хлое.

Губернаторът не беше особено привлекателна гледка на дансинга и той го съзнаваше добре. След като изтанцува с Мелани един жизнерадостен котильон, Роланд отведе Илайза на лъскавия паркет. В това време Мелани прие поканата на Джереми Роджърс за един валс.

— Роланд наистина е за завиждане — отбеляза Джереми, докато се въртяха в танца.

— В какъв смисъл? — осведоми се Мелани.

— Естествено, защото има вас, но мисля, че той самият много добре го знае.

— Иска ми се да се надявам — отвърна Мелани.

— Казвам го напълно сериозно. Не съм виждал още друг мъж, който така неуморно да се стреми да спечели богатство заради една жена.

— Бих желала да не го прави.

— И на мен ми се иска, защото тогава нямаше да имам толкова малко шансове — заяви Джереми с лукава усмивка. — Мисля, че ако имах някоя като вас, щях да полагам повече усилия и дори може би щях да се бия по-ожесточено, като стигнем в Куба.

— Мислех, че плантацията за захарна тръстика е достатъчен стимул — пошегува се Мелани, в чиито очи грееше усмивка.

— Е, да. Но ще ви кажа едно: нямам търпение да ви видя в Хавана. Ще бъде много забавно. Обещавате ли, че ще ми запазите един танц на първия бал, когато Лопес бъде обявен за губернатор на Куба?

— Обещавам ви — съгласи се Мелани. Против волята си се зарази от въодушевлението му.

— Да, ще бъде прекрасно — мечтаеше Джереми и в невинните му сини очи се появи унесен израз.

Танцовата площадка се напълни. В топлата августовска вечер и в блъсканицата на толкова много тела, над които газовото осветление пръскаше допълнителна топлина, на Мелани й стана горещо. С благодарност прие предложението на Джереми да й донесе чаша шампанско и се отпусна на една пейка до стената на балната зала, за да изчака завръщането му. Не беше забелязала, че седи до някаква ниша, докато не чу гласове, които проникваха през преградата от папрат и палми в големи саксии.

— Значи сте решен да го проведете?

— Но да, мили приятелю! Не виждам причина за ново отлагане. Хората ми стават нетърпеливи и вече не искат да чакат частите, които вие и генерал Гонзалес набирате. Какво ще стане с мен, ако ми избягат? Освен това трябва да признаете, че обществеността тъкмо сега се отнася много благосклонно към нашето дело. Тъй като кубинците в Пуерто Принсипе и провинция Тринидад се надигат, ако не внимаваме, испанците ще бъдат прогонени в морето, преди да сме предприели и една стъпка.

Мелани потръпна, когато й стана ясно, че първият от мъжете е губернаторът Куитман, а вторият — генерал Лопес. Те се бяха оттеглили наистина в нишата, но тя не беше сигурна дали непременно искат да говорят на четири очи, или просто бяха потърсили спокойно място, където няма да е необходимо да крещят, за да се разберат. Като видя Джереми, който държеше две чаши в другия край на залата и си пробиваше път към нея, покрай стената, тя остана да си седи там.

— Страхувам се — продължи губернаторът замислено, — че не можем да се доверим на съобщенията, които говорят за големи революционни сили. Струва ми се, подобно нещо се твърдеше и друг път, но тогава и вие не повярвахте в тези раздвижвания.

— Имате право, драги Куитман — отвърна Лопес. — Но трябва да признаем, че тогава не бях достатъчно дълго на острова, за да мога сам да забележа нещо от въстанието. А за мен източникът на тази специална информация е абсолютно достоверен.

Губернаторът измърмори нещо, което Мелани не можа да разбере, и Лопес се изсмя.

— О, не, не смятам, че преценката ми е безпогрешна. Все пак оптимистично ме настройва масовото събрание от миналата седмица. Всички бяха на мнение, че непременно трябва да ударим. Всички редактори на вестници и списания заявиха, че е дошъл подходящият момент. Кубинците чакат моите хора. Търговците, които вложиха златото си в моето начинание, също чакат. Не бива да ги разочаровам.

— Не ви съветвам да отлагате до безкрай — отвърна губернаторът. — Но какво гол кова означават една или две седмици, ако успехът после ще е по-сигурен и ще можем да проведем плана си, а именно атака по три фронта? Защо, за Бога, сър, трябва утре да надуете платната само с една трета от нашите сили, след като няколко седмици по-късно ще можем да нападнем всички заедно?

В гласа на испанеца прозвуча явна обида, когато отговори:

— Заради причините, които вече изложих, губернатор Куитман, и защото вече съм информирал офицерите си за това. Няма да проявя колебливост, като отменя заповедта си в последния момент.

— Възможно е да е признак на мъдрост, ако промените плановете си.

— Възможно е. Но аз се питам също дали не искате да ми наложите вашата стратегия само защото тя ще ви позволи да поведете вашата войска от запад в бой и така да споделите славата на похода.

— Това е обида, сър!

— Моля да ме извините, сър — отговори генерал Лопес, — но на мен работата ми се струва твърде важна, за да спазвам нормите на благоприличие.

Настъпи кратко мълчание, след което губернаторът каза замислено:

— Работата наистина е твърде важна, генерале. Заради това си позволявам да ви съобщя, че според мен е извънредно глупаво да вземате за чиста монета всички тези аплодисменти, с които ви обсипват сега вестниците. За да се извоюва победата в Куба, е необходим повече от един мъж, колкото и велик да е той.

— Ще се постарая да го запомня — озъби се генерал Лопес.

Веднага след тези остри думи той напусна нишата.

Доброто настроение на Мелани се изпари, сякаш никога не бе съществувало. Тя се усмихна на Джереми и прие напитката, която й донесе, но в мислите си бе другаде. Защо Роланд не й беше казал, че утре сутринта тръгват на поход? Можеше да се обзаложи, че жените на другите офицери, които присъстваха тази вечер, не тънеха в неведение. Не й ли вярваше, или просто смяташе, че й е безразлично? Преди първия си поход също не я уведоми за заминаването си, но този път е друго. Сега тя е тук, за да се сбогува с него.

— Джереми — каза тя внезапно и го прекъсна. — Видяхте ли Роланд?

— Мисля, че преди няколко минути беше още на вратата към градината, но защо ви е той, като имате мен? — попита той и се престори на обиден.

— Току-що се сетих нещо, за което спешно трябва да го попитам — отговори тя и се усмихна насила. — Ще ме заведете ли при него?

Мелани видя Роланд още отдалеч — едра широкоплещеста фигура в добре ушита униформа. Тъмната му къдрава коса блестеше йод газовата светлина почти катраненочерна. Беше навел глава, докато говореше с жената, която стоеше до него, а ръката му бе пъхната закрилящо, почти интимно под лакътя й. Танцуващите се раздвижиха и скриха гледката. Следващият път, когато ги видя, жената се беше обърнала. Имаше елегантна прическа, балната й рокля от златиста коприна произхождаше несъмнено от Париж, на ушите й проблясваха смарагди. Жената, която стоеше до съпруга й и която той тъкмо целуваше нежно по челото, беше Колийн Антоанет Дюбоа.

Мелани рязко се спря. Джереми, който също трябваше да спре, наклони глава и погледна бледото й лице.

— Какво има? — попита той.

В този момент Роланд погледна към тях. Усмихнат каза няколко думи на придружителката си и под ръка с актрисата се отправи към Мелани и Джереми.

Сърцето на Мелани сякаш бе стегнато в менгеме. Тя изпита парализираща ревност, когато си помисли, че мъжът й вероятно се е сбогувал с мадам Дюбоа и я е утешавал заради предстоящото си заминаване. Когато е забелязал, че Мелани ги гледа, е решил да поправи елегантно пропуска си, като представи публично жена си на своята метреса. Това беше непоносимо, тя нямаше да се включи в играта! Сините й очи блестяха, хубавата й уста беше свита в тънка черта, докато наблюдаваше как двамата се приближават.

— Ето те и теб, Мелани — рече Роланд и я погледна с израз на тиха радост в очите. — Вече се питах къде си. Мадам Дюбоа, бих искал да ви представя жена си…

— Съжалявам — отвърна Мелани с ясен и студен глас, който се чуваше отчетливо и заглушаваше неговия. — Нямам желание да бъда представена на твоята chere amie^[1]. Не поздравявам уличници, все едно къде ги срещам или с кой мъж са се свързали!

Мелани изобщо не изчака отговора на мъжа си. Не обърна внимание на смаяните лица наоколо, повдигна полите си и си проправи път през танцовата площадка към изхода. Нямаше представа къде ще отиде. Искаше само да избяга от отвратителната сцена, за която трябваше да вини единствено себе си. Спря се в големия елегантен вестибюл. Ще си отиде вкъщи. В края на краищата наетата кола може да се върне и да вземе Роланд, ако той изобщо възнамерява да се прибере у дома.

— Да, мадам?

Като се обърна, видя иконома, който величествено се приближаваше към нея в черния си фрак. Тя назова името си и го помоли да извика колата й. После добави:

— Аз… аз не се чувствам добре. Мога ли да седна… на някое спокойно място… докато чакам?

— Разбира се, мадам.

Той отвори една врата и се дръпна встрани. Мелани измърмори тихо някаква благодарност и влезе в салона за закуска на господарката на дома. С поклон икономът затвори вратата зад себе си. Тя едва се хлопна, когато се отвори отново. Мелани се обърна и видя Роланд. Той влезе с отмерена крачка и тръшна вратата под носа на учудения иконом.

— Защо избяга и се скри? — попита той, все още с ръка на дръжката. — Защо не остана да видиш последиците от това, което направи?

— Не се крия — сопна му се тя. — Отидох си, защото нямам желание да се оставя публично да ме обиждат.

— Ти ли си обидена? Ти? От месеци се опитвам да накарам Колийн да се запознае с теб и това е всичко, което имаш да кажеш? И насън не бих си помислил, че можеш да проявиш такава пуританска добродетелност.

— Добродетелност ли? — изкрещя тя. — Защото се възпротивих да бъда представена на твоята метреса, на твоята любовница, с която се разхождаш из цял Ню Орлиънс, откакто дойдох миналата есен, а и преди това?

Гневът, който лумна по лицето му и припламна в зелените му очи, бе така унищожителен, че Мелани едва се пребори с порива си да избяга.

— Точно това чух — рече той, скърцайки със зъби, — но просто не можех да повярвам, че наистина си го казала. Тази жена не е моя метреса, макар да изпитвам към нея любов и най-голямо уважение. Преди да се превърнеш в злобна, подла вещица, се опитах да ти кажа, че тази жена, Колийн Антоанет Дюбоа, ако я наречем с артистичния й псевдоним, е моята майка!

Мелани се втренчи в него и цветът от лицето й изчезна.

— Твоята майка? — прошепна тя.

— Била е актриса, преди да се запознае с баща ми, и още тогава е играела с моминското име на майка си. Баща й бил ирландец от прочута артистична фамилия. Били на турне в Съединените щати, когато се запознала с баща ми.

— Не знаех.

— Когато преди много години напуснала баща ми, той започнал да се държи, сякаш е умряла. Заради него и заради мен тя предпочела да остави нещата така. Но ти не изчака, дори не ме изслуша. Ти дори не си даде сметка, че никога не бих те поставил в подобно положение, ако това, което си въобразяваш, беше вярно. Ти не помисли за никой друг, освен за себе си, за собствените си чувства, за личната си гордост.

— А защо не? — избухна тя. — Какво друго имам? Нямам семейство. Животът ми е провален. За да имам издръжка, съм зависима от един мъж, който се ожени за мен само от чувство за отговорност и похот, мъж, който толкова малко се интересува от мен, та дори не ми съобщава, че утре сутринта заминава на война. Какво беше намислил — искаше да го разбера едва когато не се върнеш утре вечер вкъщи?

— Бях намислил да ти го кажа тази вечер след празненството. Не ми е ясно как си разбрала.

— Няма значение. Знам го, и то не от теб.

— Имаш право, няма значение. Най-важното сега е да поправиш това, което стори. Ще се върнем в балната зала. Още един път ще те представя на мадам Дюбоа. Ще се извиниш за избухването си и ще се покажеш от най-очарователната си страна.

— Готова съм по всяко време да засвидетелствам съжалението си за това недоразумение, ако я доведеш тук, но в балната зала няма да се върна.

— Ще се върнеш, дори ако трябва да те занеса. Ти публично я постави в неудобно положение и затова публично ще поправиш грешката си. Дължиш й го. Тръгваме ли?

От една страна, й беше ясно, че искането му е справедливо, но, от друга, го мразеше за това. Той беше груб и безсърдечен. Не разбираше и не се съобразяваше с нейните чувства, а само с чувствата на жената, която го бе родила. Най-нещастната вечер в нейния живот беше също един такъв бал — в Монмаут, когато го бе видяла за пръв път.

С вдигната глава тя вървеше пред него. В очите й гореше трескава жарава и бузите й бяха силно зачервени, когато прекоси балната зала. Актрисата, майката на Роланд, беше обградена от кръг почитатели, между които имаше и офицери. Мелани си лепна мила усмивка на устните и се отправи към нея. Подаде й ръка и каза:

— Скъпа мадам Дюбоа, трябва да ми простите. Мъжът ми току-що ми обясни всичко и разбрах, че това е било само глупава заблуда от моя страна. Просто не мога да ви опиша колко много съжалявам.

Ако жената беше изненадана, не го показа. С невъзмутима самоувереност тя се засмя непринудено.

— Не се смущавайте, мила моя. Преди малко бяхте тъй прекрасно искрена, колкото сега сте любезна. Аз самата така ужасно мразя да си признавам, когато съм се заблудила, че се възхищавам от другите, които го правят учтиво и без яд. Опасявам се, че аз по-скоро досадно бих се цупила.

— Вие, мадам Дюбоа! — извика един от по-младите офицери. — Никога!

И се посипаха комплименти, които спасиха Мелани от необходимостта да продължи темата.

Роланд, който я бе последвал, застана до нея.

— Добре изиграно — каза той тихо.

Мелани не отговори, но погледът, с който го удостои, бликаше от горчиво презрение. С безизразно лице той се поклони и се отдалечи.

Мелани размени още няколко думи с майка му. Постара се да бъде колкото е възможно по-любезна, покани я дори на чай и не знаеше дали да се радва, или да съжалява, когато актрисата прие поканата. Все още й бе трудно да повярва, че тази блестяща, жизнерадостна жена с младежко излъчване е достатъчно възрастна, за да бъде майка на Роланд.

Бяха изминали само няколко минути, когато мадам Дюбоа се извини и се плъзна по танцовата площадка в ръцете на един от мъжете. За следващия танц я покани не друг, а домакинът. Това бе достатъчно доказателство, че случаят е забравен, и Мелани сметна, че е изпълнила вече дълга си. Огледа се за Роланд и го съзря в другия край на залата. Нарочно тръгна в обратна посока към вратите, които извеждаха от балната зала.

Икономът не се виждаше никъде. Отвори тежката входна врата и излезе навън в нощта. Тъй като не бе отменила повикването на каретата, тя чакаше пред вратата, а кочияшът седеше на капрата. Като го видя, Мелани въздъхна облекчено. После изтича надолу по стъпалата.

Когато чу, че след нея се отваря врата и бързи стъпки слизат по стълбата, сърцето й започна лудо да бие, но не спря и не се огледа.

— Мелани, почакай!

Кочияшът я видя, слезе да й държи вратата и да й помогне при качването. С единия крак на стъпалото тя се огледа. Гласът, който извика името й, не беше този, който очакваше.

Дом бързаше към нея.

— Какво се е случило? — попита той. — Къде отиваш?

— У дома — отговори тя рязко.

— Сега? Сама?

— Сега. Сама — отвърна тя и се отпусна на седалката.

Дом беше препречил пътя на кочияша и държеше дръжката на вратата. Ако не му изтръгнеше вратата от ръката, нямаше друг начин да ускори тръгването си. Хвърли поглед назад към къщата в очакване всеки момент да види Роланд. С умолително изражение в замъглените си очи тя извика:

— Наистина съм много уморена.

— Въпреки това не бива да пътуваш сама. Ще те придружа, ако нямаш нищо против. От седмици искам да говоря с теб, но след завръщането си Роланд не те изпуска от очи и нямах възможност.

По всяко друго време тя ясно би усетила напрегнатото му държание и настойчивите нотки в гласа му. Сега искаше само колкото е възможно по-бързо да изчезне. Дори и Роланд да узнаеше кого си е избрала за придружител, какво от това. Беше й все едно. Стисна устни и се отмести настрана, за да направи място на Дом.

Когато каретата вече доста се бе отдалечила от къщата, Дом се обърна към нея:

— Много си красива тази вечер. Струва ми се, че всеки път, когато те виждам, си все по-красива. Премного съм наказан за нещата, които ти наговорих тогава в Гринлия. Хиляди пъти съм пожелавал да мога да върна времето и още веднъж да изживея онзи следобед. Ако можех да го направя, отговорът ми щеше да е друг, уверявам те. Сега щяхме да сме женени. Може би дори щяхме да имаме дете.

Мелани го погледна слисано и бързо извърна очи.

— Всичко това е минало — рече строго тя. — Невъзможно е да се върне назад.

— Може и така да е, но искам да знаеш колко много те обичам. Ако в предстоящия поход се случи нещо с Роланд или ако решиш да го напуснеш, за мен ще бъде чест и гордост да те взема за своя жена.

— Много… много мило, че го казваш — измърмори тя безпомощно.

Той протегна ръка и я сложи върху нейната, после я плъзна надолу и хвана дланта й.

— Не го казах от любезност. Казах го сериозно. Защо, мислиш, останах в Ню Орлиънс и чаках, защо зарязах адвокатската си кантора и всичко останало, ако не за да бъда близо до теб, когато походът започне и корабът излезе в открито море?

— Тогава значи и ти знаеш. Изглежда, са знаели всички, освен мен.

— Какво съм знаел? — попита той.

— Че Лопес и хората му заминават утре сутринта. Ти каза…

— Не, не го знаех. Досега в града са се събрали около петстотин мъже. Останах с впечатлението, че искат да качат на корабите много повече.

— Лопес смята, че неговата част е достатъчно силна, като се имат предвид избухналите на острова безредици.

— Разбирам. Тогава може би няма толкова дълго да чакам отговора.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мелани и издърпа ръката си.

Дом сбърчи чело.

— Напълно възможно е Роланд да не се върне. Трябва да ти е ясно, тези хора играят опасна игра. Ако бъдат победени, повече от вероятно е да понесат големи загуби, а ако ги пленят, не вярвам правителството на Съединените щати да се намеси, както в случая с пленниците от Контой. Тъй като е известно, че страната няма да застане зад тях, а също, че за голяма част от мъжете това е второ нахлуване в Куба, испанското правителство в никакъв случай няма да е благосклонно.

— Да — прошепна Мелани. — Предполагам, че имаш право.

— Не ми се ще да те притеснявам — продължи Дом, — но искам да знаеш, че винаги ще съм тук и ще чакам. Ако се стигне до най-лошото, няма да останеш сама.

Каретата спря пред къщата. Мелани сподави въздишка на облекчение, когато се обърна към мъжа до нея:

— Ценя това, което каза, Дом, наистина много го ценя. Тъй като знам как мислеше по-рано по този въпрос, намирам, че е много благородно от твоя страна. Но не вярвам, че наистина искаш да се ожениш за разведена жена, защото това ще доведе до голям скандал, а и се опасявам, че Роланд Донован не е мъж, който лесно може да бъде убит, било на война, било другаде. Дом кимна сковано:

— Все пак ще си помислиш ли върху това?

— Ще го запомня — отговори Мелани.

Дом слезе от колата и помогна на Мелани да стори същото. В къщата светеше лампа, признак, че Глори е будна. Мелани отказа предложението на Дом да я придружи до входната врата. Помоли го да се върне на бала с наетата кола, за да бъде тя на разположение на Роланд, после се обърна и изкачи стълбите. При всяка крачка, която правеше, усещаше погледите на Дом. Той не мръдна от тротоара, докато тя не влезе и не затвори вратата след себе си.

Мелани избягна въпросите на Глори, като заяви, че има главоболие и иска веднага да си легне. Но не заспа. Мислите й се въртяха в кръг. Събра смелост да си припомни нощта, в която започна всичко. Оттогава се случиха толкова много неща, толкова много неща — дребни, но и съществени, — се промениха. По-рано бе диво решена да отмъсти. Къде бяха изчезнали гневът и кръвожадността й? Докато Роланд го нямаше през дългите месеци, той й липсваше, но тя не си го признаваше. Втълпяваше си, че иска да бъде с него само за да го накара да плати за това, което й бе сторил. Но по този начин сама си причини болка и унижение. Преди много месеци Роланд я обвини в ревност, и то с право. Само от дива ревност се нахвърли тази вечер върху актрисата. Истината, че е майка на Роланд, я бе уязвила и смутила. Тя бе оскърбена, защото той не й се довери по-рано, а й бе неудобно и от ужасната заблуда. Бе се помъчила да оправи нещата и после си отиде. Защо? Защо избяга? Не можеше да има по-ясен отговор: от страх. Страх, че не е свършила достатъчно добре работата си, когато се извини. Страх, че Роланд няма да й прости. Страх, че ще усети ревността, която я разяжда. Страх, че ще прозре причината и ще узнае истината за нея.

Тя го обичаше. Не можеше да извърши по-голямо предателство спрямо паметта на дядо си и спрямо собствената си чест, а злощастните й планове за отмъщение не можеха да имат по-жалък край! И въпреки това нямаше как да го отрече. Какво жалко създание е! Не направи нищо, за да спечели любовта му, но направи всичко, за да го отврати от себе си. Със своята студенина и презрение тя осъди на бавна, задушаваща смърт дори единственото, което той изпитваше към нея — пламенното му желание. Защо й беше нужно толкова време, за да го разбере? Как стана така, че може да чете в собственото си сърце едва сега, когато той напуска нея и детето, което расте в утробата й, за да се изложи на опасност?

Чу го да идва, чу бавните му стъпки в салона. Прехапа долната си устна и отхвърли завивката. Така се беше въртяла в леглото, че нощницата й се бе качила високо по бедрата и се опъваше по хълбоците й. Тя не я дръпна надолу. После разпиля разпуснатата си коса около себе си, легна обратно на възглавницата и се престори, че спи, задиша така дълбоко и равномерно, че едната й гърда заплашваше да се измъкне изпод изкривеното деколте на нощницата.

През почти затворените си клепачи тя усети светлината. Роланд стоеше на вратата и държеше лампата от салона в ръка. Секундите минаваха. Дали се движи и дали диша, тя не можеше да каже. Накрая той въздъхна дълбоко. Стана тъмно, когато отстъпи и затвори вратата след себе си.

Мелани отвори очи. Вдигна ръка и я притисна с опакото върху устата си, докато, трепереща, пое дълбоко дъх. Когато издиша бавно, от ъглите на очите й започнаха да се стичат солени сълзи.

Мелани бе така изтощена от борбата със собствените си чувства, че се събуди късно. Когато най-сетне се разсъни, лятното слънце грееше ярко през пролуката между завесите и горещината вече нахлуваше в стаята. Тя отметна разбърканата си коса от лицето и се измъкна от леглото. С треперещи пръсти посегна към пеньоара си и напъха ръце в ръкавите. В къщата беше тихо, прекалено тихо, когато се промъкна през салона. Там нямаше никой, в трапезарията — също. Спря пред вратата на празната спалня с ръка на дръжката. После решително вирна брадичка, отвори вратата и влезе.

Неоправеното легло ясно показваше, че Роланд бе прекарал нощта там, а в канчето на тоалетката сапунената пяна засъхваше. Също така ясно беше, че той е заминал. Не само леглото беше празно. И чекмеджетата на тоалетката, и гардеробът до стената отсреща. Резервната му униформа и ризите му, принадлежностите му за бръснене и разните неща, които бе пренесъл с течение на времето в тази стая — всичко бе изчезнало. На края на плота на тоалетката се виждаше копче, месингово копче от някоя от униформите му. Мелани го взе в ръка и го стисна, докато усети как се вряза в дланта й.

— Той тръгна, мис Мелани.

— Да, зная, Глори — прошепна Мелани и погледна камериерката си, която стоеше зад нея до вратата. — Дори не се сбогува с мен.

— Аз исках да ви събудя, но той каза да не го правя, така само ще ви ядосам. Ако побързате, може би ще го стигнете.

Мелани погледна жената и пак извърна поглед. Усмивка разкриви треперещите й устни.

— Не. Не, така само ще го ядосам.

Около час по-късно дойде известието. Мелани се беше облякла и бе прибрала косата на тила си на кок. Тъкмо сядаше на балкона зад къщата до малка масичка, за да изпие чаша кафе и да изяде едно бине суфле с пудра захар. Глори отвори вратата, когато леко се почука, и донесе на Мелани сгънато писмо.

— Беше едно момче, мис Мелани. Каза, че някакъв джентълмен на улицата му дал пет цента да ви донесе известието.

Мелани вдигна поглед и се взря в очите на жената, но тя бавно поклати глава.

— Не е бил мистър Роланд. Момчето каза, че бил дребен, с посивяла коса и в цивилно облекло, не в униформа.

Мелани извади листа от запечатания пергаментов плик. По някакви причини, които не можеше да си обясни, не й се искаше да отвори писмото. После се укори за глупостта си, разгъна листа на масата и зачете:

Многоуважаема госпожо,

Получихме с благодарност вашата вест от снощи. Сигурно ще се зарадвате да узнаете, че преди полунощ напусна града един бърз параход, който ще отнесе съобщението за очакваното пристигане на споменатите от вас гости. Уверен съм, че моите съотечественици така енергично ще ги посрещнат, че по всяка вероятност те никога вече няма да се върнат. Прилагам картичката си. Знакът в горния ляв ъгъл ще Ви осигури незабавен достъп до моята канцелария, за да можем на четири очи да поговорим за възнаграждението, което да отговаря на стойността на голямата услуга, която ни направихте.

Писмото не беше подписано, но споменатата визитка беше приложена. На този малък правоъгълник от картон беше написано името на испанския посланик.

Тя не беше изпращала известие на испанския дипломат. От онази вечер, когато той я заговори в театъра, не се беше сещала повече за него. Не можеше да си обясни какво означава писмото, освен ако някой не му е изпратил информацията, която той искаше, и то от нейно име, някой, който не е предполагал, че испанецът ще потвърди получаването и. Това можеше да бъде само човек, който е бил в театъра онази вечер и който знае, че представителят на испанското правителство се е обърнал към нея.

Някой, който е забелязал, че в бързината е изпуснала картичката. Можеше да бъде само Дом.

А известието, колкото кратко и неясно да бе, означаваше само едно — че посланикът е узнал за потеглянето на корабите с отредите на Лопес и е препратил тази информация за Куба през миналата нощ. На практика това означаваше, че генерал Лопес, Роланд и петстотинте мъже, които бяха с тях, ще попаднат в клопка.

Мелани скочи така бързо, че блъсна масата, и кафето се разля в чинийката. Бутна стола си и изтича към вратата.

— Мис Мелани! Какво е станало?

— Клопка, Глори! Трябва да предупредя Роланд.

— Каква клопка? За какво говорите? Кой е в клопка?

Мелани, която вече бе изтичала през трапезарията в салона, не отговори. Бързаше по стълбите към улицата. Там нямаше жива душа. Не можеше да наеме кола, а и нямаше никой, когото да помоли да я качи донякъде. Ядно стисна устни и затича.

Не беше изминала и три-четири пресечки, когато чу отдалеч тихи възгласи. Може би преди заминаването се държаха речи. Молеше се речите да са дълги. Защо иначе генералът щеше да реши да замине посред бял ден, ако не искаше да се съберат много хора? Няколко пресечки по-нататък срещу нея заприиждаха мъже и жени, които се усмихваха и говореха оживено. Хора от всички раси и слоеве идваха откъм пристана. Те я гледаха странно, докато си пробиваше път през тълпата. Един мъж протегна ръка да я спре, но тя го отблъсна, а в очите й имаше такова отчаяние, такъв измъчен израз, че той не опита повторно.

Пред нея се простираха дългите аркади на френския пазар, а зад тях стърчаха мачтите на корабите. В гърдите нещо я пробождаше, беше стъпила в някаква локва, подгъвът на роклята й беше мокър, а в обувките й имаше вода и малки камъчета, но тя не можеше да спре. Тук дигата беше висока и нямаше как да се покатери. Отвъд нея беше реката, чието ниво в момента беше ниско и не се виждаше дали кораба е вече тръгнал. Пред Мелани беше пристанът с дървените стъпала, с чакалните за пътниците и складовете за памук. Омаломощена, тя бавно изкачи стълбите и спря. Стенейки, пое въздух в горящите си дробове. Пот блестеше по лицето й, зачервено от напрежение, а горещото лятно слънце, което я огряваше, превръщаше косата й в море от пламъци.

Пред нея се простираше реката, широка, жълтеникавокафява, тинеста. Водата блещукаше, носейки се в сърповидна извивка към залива. Нищо не се помръдваше на завоя — нито лодка, нито сал. От парахода „Пампър“, който толкова дълго стоя завързан на пристана, нямаше и следа. Беше заминал и оставил зад себе си само дълга следа черен дим, който се носеше по небесната синева като траурно було.